Отец Серафим: За вярата и пътя от военен до свещеник (ВИДЕО)

На Велики Четвъртък ви представяме един откровен разговор с отец Серафим от Кремиковския манастир за нуждата от вярата, смисъла на молитвата, Великденския пост и нуждата от пречистване на тялото и духа.

Още: Най-важните новини за деня: 22 декември 2024 г.

Още: Възстановиха електрозахранването на селата в Смолянско, останали без ток заради снега

- Велики Четвъртък е най-важният ден от страстната седмица и е денят за пречистване. Наричан е още „чистият четвъртък“ – време за пълно обновяване на душата, ума и тялото, отвътре и отвън. Как се случва това?

Цялата седмица е изпълнена с невероятни събития и случки, които ние преживяваме като християни, връщайки се към онези събития, които са се случили, които Господ е направил заради всеки един от нас. В самата служба на Велики Четвъртък преживяваме онова, което е станало, за да може още един път да осъзнаем какво се е случило и то да е полезно в нашия живот.

Днес е денят, в който е установено Тайнството на тайнствата, което ние наричаме причастие, или още Светата Евхаристия. То се случва именно на Тайната вечеря, когато Господ събира апостолите и им дава хляб и вино - символ на неговото тяло и неговата кръв. Той е наредил всички ние да правим същото, за да станем едно с него, приемайки тялото и кръвта му. Затова го наричаме пречистване, защото всички ние се доближаваме, съединяваме се с Бога, чрез това тайнство.

Още: Прогноза за времето - 23 декември 2024 г. (понеделник)

Още: „Думата „благодаря“ е прекалено малка“: Говори Петя, която стана първата майка с трансплантиран черен дроб у нас

Освен физическото се случва и духовната промяна с нас, като хора. Покаянието е свързано с изповед, това е един много сериозен процес на осъзнаване на греха, който сме извършили. Тази изповед се извършва в храма, пред иконата на нашия Господ, защото ние се изповядваме на него, съзнавайки греховете си и взимайки твърдо решение да променим живота и делата си. И когато това е от сърце, тогава свещеникът опрощава греховете. Нашият живот, нашите дела и грешки определят нашето битие. Когато вършим грехове няма как да очакваме, че ще живеем добър живот.

Светата Евхаристия е най-големият празник за църквата. Това е тайнството, чрез което ние, като хора, получаваме мъдрост, сила, благодат и всичко, което ни липсва в живота, за да живеем добре и да се спасим – да живеем вечно в Рая, приемайки Господа в себе си.

Още: Министърът на културата Найден Тодоров е бил в "Пирогов"

Още: Повече от двоен ръст през 2024: Директорът на ПСС за смъртта в българските планини

В съвремието всеки един от нас е като малко Бог-че – всеки разбира от всичко, специалист е във всичко и иска целият свят да се върти спрямо разбиранията му. А ние виждаме как по време на Тайната вечеря Господ, макар че е Бог, сътворил човека и целия свят, взима един леген с вода и една кърпа, и измива краката на учениците си, на апостолите, за да покаже, че който иска да е първи трябва да е последен, и който иска да е първи трябва да е слуга на всички. Това е великото нещо на любовта, това е лидерът и големият човек, който може да си позволи да е последен, за да подкрепи немощния и падналия.

Това много липсва в отношенията на хората в днешно време, защото всички гледаме как можем да се възползваме и да управляваме другите, как да налагаме мнението си, а Господ ни показва друго – как да обичаме, защото ние първи трябва да покажем грижата към другите, към ближния, за да получим същото.

- Каква е ролята на вярата в днешния модерен свят и доколко е важна молитвата?

Ние си представяме света като нещо земно, но нашата вяра представлява смисъла на нашия живот – разбирането за света и живота не като нещо временно, а като вечност. Вярата е разбиране и начин на живот. Българският народ е получил тази светлина, която православната вяра дава, защото тя не е само ритуал, тя е живот и надежда.

Ние всички живеем така, защото знаем, че нашият Бог не е кумир или идол, а той е реална историческа личност, той е сътворил цялата Вселена и е доказал безграничната си любов към всеки човек. Той иска всеки един от нас да се спаси и не просто ни е господар, а е татко, който ни помага всеки един ден. И всеки, който се стреми да живее достойно като християнин ще има възможност за безсмъртие в Рая - мястото на вечността, без болка, без кръв и печал, без никакви трудности.

Много е важно мястото на вярата в днешното съвремие, защото ние живеем в интересни времена, особено след тази пандемия. Целият свят ври – някъде избухва война, другаде земетресение или наводнение, постоянно има някакви събития. И аз мисля, че тук Бог помага, защото той не е единствената, а последната надежда, която можем да имаме и той наистина е Спасителят, който ние търсим.

- А как се отрази пандемията от коронавирус на психиката на българина? Потърси ли той упование в храма и Бога или точно обратното?

Християнството е трудно, защото в днешно време никой не иска да поеме отговорност, всеки иска готови решения, някой да му каже постъпи така, защото е правилно. В нашата вяра точно това е трудността, когато Бог ни е създал, той ни е дал свобода. Той можеше да ни сложи синджирчето на врата и да ни води в правия път, без никакви грехове, но тогава нямаше да има любов, нямаше да ги има тези отношения. Давайки ни тази любов и свобода, той ни оставя избора да го обичаме по свое желание – само ако ние го искаме и вярваме в него, но не принудително.

Но тази свобода е много трудна, тя изисква човек да вземе решение и да понесе отговорност за своето решение. Затова виждаме и тази криза на лидери и хора, които могат да ни поведат, защото всеки иска, но всъщност не му стиска. Българинът е специалист във всичко – във футбола, в политиката, философ е, съвети дава, но ако трябва да направи нещо реално от себе си, тогава вече дърпа на заден. Това е трудността на избора и отговорността.

А пандемията се отрази в две посоки. От една страна помогна на някои хора да преосмислят живота си. Това е и смисълът на нашия пост. Никога не съм си представял, че в България по време на Великия пост нещата могат да са по-ограничени – да са затворени заведенията и дискотеките, за да се премине към едно вглъбяване в себе си. Именно това се случи сега заради пандемията. Няма как без да се спрем и да променим живота си, да достигнем до изводите, до които стигнахме заради изолацията. Мислейки за насъщния хляб, работата и бързането, човек е постоянно изморен и няма време да мисли, а това принудително спиране накара много хора да преоткрият смисъла на живота, да видят, че земното е много хубаво – 5-6 звездни хотели, в магазина всичко има, свикнахме на изтънчени ястия, дрехи и коли, но в крайна сметка това е нищо, защото днес го има, утре го няма. Заради този съвременен, материален живот забравихме, че сме хора, че имаме човешки, християнски ценности, върху които трябва да работим, и в които е смисълът. Те ще ни донесат огромно богатство, но не в банковата сметка, а в живота и безкрая.

Друга част от хората преминаха в другата крайност. След отпускане на мерките бяха като развързани животни, тръгнаха да наваксват всичко пропуснато по време на пандемията – да консумират молове, заведения, почивки. Но в крайна сметка не можем всички да сме еднакви, а не е и нужно. За всеки човек има шанс и възможност във всеки един момент от неговия живот да оцени това, което има и дали е полезно. Но проблемът, който остана след пандемията е страхът, който има в хората. Паникатаките и депресията много се увеличиха. И тук надеждата е една, и не го казвам, защото съм с расо и съм свещеник, а защото знам, че единственият ни помощник е Богът.

Страхът се поражда, когато нещата не се случват, според плановете на човека, и когато той усети, че не е в неговата власт да контролира събитията, както се случи по време на пандемията. Тогава никой не знаеше какво да прави и какво ще се случи. Но при нас християните страх нямаше, защото ние знаем, че Бог ни обича и винаги е с нас, че ще ни даде сила и разум кое е правилното. Ние знаем, че сме хора със своите слабости, но когато Той е с нас няма за какво да се притесняваме. Затова пандемията не ни смути, а напротив засили още повече вярата и надеждата ни в Господа. Казвам го пак защото Бог е единствената надежда на всеки един човек, а и пандемията няма да е последното нещо, което ние като хора ще изживеем.

- Как обаче в този материален свят да намерим духовното и правилния път към Бога, как да избегнем изкушенията? Вие самият преди това сте бил военен летец, как се появи Вашият път към храма?

Завършил съм военно-въздушното училище в Долна Митрополия, профилът ми е щабни. Моят път стана по моя път. Винаги е имало едно търсене и когато Бог си нареди нещата да станат осъзнати, ме изпълни желанието да се посветя в служба, пак на хората. Всички военни изпълняват една от най-големите заповеди - да пожертваш душата си за ближния и за своите сънародници, за да могат те да живеят спокойно. Аз го приемам като една смяна на служението - от военен в свещеник, от военно-въздушните се прехвърлих във военно-космическите Божии сили.

Мисля, че човек просто трябва да го пожелае. Не е в моите способности да ти кажа кой по какъв начин може да намери пътя. Бог си намира своя начин – дали чрез хора или събития и случки, той намира начин да се докосне до душата на всеки човек, да го опознае и разбере, но въпросът е да се направи изборът. Ние ако не го искаме, той никога не ни насилва.

- Отново Ви връщам на темата с молитвата. Къде е нейната роля и каква е важността на самия Великденски пост – не само да избягваме млечните продукти и месото, а цялостното въздържание.

Църквата е устроила всичко много мъдро, в нея няма случайни неща, там всичко е в полза на човека. Такова нещо е и самият пост. В повечето случаи хората се съсредоточават в телесния пост – нещо, което не е същността и изобщо не е най-важното. А църквата е дала и конкретни свободи, ние имаме правила от гледна точка на храненето, но църквата дава възможност на бременни и кърмещи жени или болни хора изобщо да не постят.

Това е само методът, начинът да ни сложи едни спирачки, да промени живота ни, нещо което направи пандемията в случая за хората, които не постят. Времето на пост е време на по-усърдно вглъбяване и размисъл за нашия живот. По времето на поста богослуженията са по-продължителни и наситени с целия смисъл, който ние трябва да видим, за да настъпи духовната промяна на всеки един от нас.

Не бих казал, че ние като християни се молим повече. Да, молим се усърдно, но християнинът без общуването с Бога, каквато е ролята на молитвата, няма как да има напредък в своя живот. Затова апостолът ни казва: „Непрестанно се молете и за всичко благодарете“ и аз мисля, че това е нещо, което трябва да правим постоянно, а не само по времето на поста. И не просто просейки помощ, а благодарейки за всичко и молейки се за всички и за себе си – неща, които често забравяме.

- За какво се молите най-често?

Аз се моля за всичко, защото нищо не можем да започваме и правим без Бога. Всичко, което имам радостта да се е случило и хората около мен, всичко е било нито с ум, нито със средства, а изцяло с надеждата Бог да го направи правилно. Но най-вече се моля Бог да бъде милостив и към мен, защото и аз като всеки един човек също имам грехове – от ставането, от разговорите с хора върша един или друг грях и се моля Бог да ми даде такава благодат, че да бъда достоен служител.

Какво искате да остане след Вас?

Честно казано не съм се замислял за това. Тук бих казал една приказка на две баби от Горна Малина - баба Василка и баба Стоянка, изключително ревностни християнки, добри хора. Те живеят сами и баба Стоянка казва: "Василко, Василко, ще умрем, ще се вмиришем и няма кой да ни намери." А баба Василка й отговаря: "Абе, Стоянке, аз един път да умра, да си ида при Господа, знаеш ли колко ме интересува дали ще се вмириша или някой ще ме намери." Което в крайна сметка е надеждата и мечтата на всички нас. Не мисля какво ще остане след мен, а мисля как всеки един ден достойно да съм изпълнил задълженията си и това, което Бог ми е поверил, да успея по неговата милост и аз да се спася и всички хора, които той ми е поверил.

- Обичам да питам събеседници си за какво мечтаят и дали се чувстват щастливи. Какъв ще е Вашият отговор?

Гледайки как се развиват нещата, разбира се, че и мечтите на човека вървят. Разбира се, че имам много земни мечти, които идват и се надяваме и се молим Бог да ги реализира. Ние като народ имаме изключителна история - имаме светци, които са наши българи, наши сънародници или предци, които са преминали живота си, за да може да ни покажат пътя и светлината в тунела на живота. Имаме толкова много светци по българските земи, имаме световни светци, хора, които ги почита целия свят и ги тачи.

Много се надявам ние българите да се върнем към вярата си и Бога. Сигурен съм, че ако това сторим ще имаме добри бъднини, ще се оправи по всякакъв начин държавата ни и ще живеем щастливо, както в земния си път, така и във вечността. Това пожелавам на всички - с Пасхата, с възкресението да поемем подадената ни от Бога ръка, да му се доверим и да знаем, че той никога няма да ни предаде, а напротив ще ни избави от всичките ни страхове, трудности, болести, мъки и страдания.

Интервю на Габриела Андреева