Таня Димитрова е висококвалифициран и опитен слухово-речев терапевт, преводач на жестов език и педагог. Тя работи с деца и възрастни с увреден слух от 1998 г. и има опит със слухопротезирани и кохлеарно имплантирани деца. Таня Димитрова е консултант по кохлеарна имплантация във Военномедицинска академия в София, както и преподавател в катедра "Специална педагогика" на Факултета за начална и предучилищна педагогика на Софийския университет. Тя е и основател и управител на образователен център за деца с увреден слух "Яника". Неотдавна тяхното мобилно приложение за жестов език с карти и обогатена реалност (AR), спечели награда в категорията "Дигитални иновации" на конкурса "Вселена от възможности", организиран от “Пощенска банка”. Ето какво ни разказа Таня Димитрова за спечелената награда, за своята работа и за смисъла на всекидневната битка:
Разкажете ни за център “Яника”. Каква е идеята зад неговото създаване?
Създадохме “Яника” преди 13 години. Началото беше съвсем плахо, на малък терен. Все още не бяхме сигурни, че това е нещо, от което има потребност в общността. Но с течение на времето стана ясно, че има нужда от институция, която да послужи като мост между детската градина и училището, между света на глухите и света на чуващите. Да може да подкрепи глухите деца и техните семейства; да подготви децата академично възможно най-рано, за да могат те да влязат в света на чуващите напълно достойни и равнопоставени. Нещо важно , което трябва да се знае е, че поставянето на слухов апарат или кохлеарен имплант не е като да си сложиш очила и веднага да започнеш да виждаш. Когато слухът е прекъснат, ако бъде подпомогнат с техническо средство, мозъкът се нуждае от определен период на интензивна всекидневна слухово-речева рехабилитация, за да възстанови тази функция. Слухът и речта са две свързани неща. Крайната ни цел е децата да бъдат успешно интегрирани в масовите детски градини и училища. Център "Яника" е звеното , в което подпомагаме този процес. Не искаме децата да бъдат изолирани. Искаме те да бъдат с чуващите си връстници възможно най-скоро.
Какво представлява приложението, с което спечелихте една от наградите в конкурса "Вселена от възможности" на “Пощенска банка”?
Наградата, която получихме от “Пощенска банка” означава много за нас. На първо място, това е признание, че идеята ни си заслужава. За нас е важно, че това ще даде възможност на глухите деца да обърнат внимание на езика по един непринуден и технологичен начин, който е близък до съвременните деца. Конкурсът изобщо не беше никак лесен, имаше някои наистина хубави идеи, които много ми харесаха. Много се радвам, че беше оценен социалният елемент в нашата идея, който мисля, че ще допринесе много.
Идейният проект на приложението включва визуализацията на някои вече изготвени карти с жестове. Създадохме ги преди известно време по един общински проект, благодарение на една творчески настроена майка на две глухи деца, с които работим от много години. Тя направи красиви карти, но се сблъскахме с факта, че са трудни за разбиране. Въпросът е в това, че изображенията са линейни, докато жестовият език е обемен, триизмерен. Така ни хрумна идеята да направим карти с обогатена реалност (AR). Бяхме виждали, не конкретно свързано с езика на знаците, а в други приложения, как изображенията могат да “оживяват” след сканиране на QR код. Отидохме при компютърни специалисти и те ни казаха, че това е възможно. С парите, които “Пощенска банка” ни отпусна като награда, се надяваме през следващите 6 месеца да вдъхнем живот на нашите 100 жеста. В момента сме в търсене на хора, които да се заемат с работата, в рамките на ресурса, с който разполагаме. Ако се намери някой, който би могъл да предложи своите умения, ще сме му безкрайно благодарни.
Смятате ли, че трябва ли да има по-широко изучаване на жестомимичен език в обществото?
Преди всичко, мисля, че е важно да се знае какво е глух човек. Включително съвсем базови неща. Например, ако разберем, че нашият събеседник е глух - няма нужда да му крещим, защото няма да ни чуе или разбере. Той трябва да вижда лицето ни, да чете по устните ни и е по-добре да му говорим ясно, бавно и отчетливо. Това е начинът за общуване. Що се отнася до жестовия език, той става все по-популярен. Между другото, в България до 2026 г. трябва да бъде приет закон, който предвижда въвеждането на СИП по жестомимичен език в училище. В по-развити от нашата страни обучението по жестомимичен език е задължително от втори или трети клас. Изучават се около 50 жеста и 20 основни израза за общуване, както и основите на Брайловата азбука. Така хората са подготвени още от училище. Всеки, който завършва университет или има работа свързана с общуване, като например полицай или социален работник, преминава обучение по жестомимичен език. Те разбира се няма да станат преводачи, но могат да помогнат, когато срещнат глухи хора. Питала съм как се справят мои глухи приятели, които често пътуват. Те ми казват: “ами, просто спираш, питаш полицая с жестове и той може да ти обясни”. Разбирате това колко добре кара да се чувства глухия човек - че може да е спокоен, че е приет и всичко е наред. По света е съвсем нормално глухи хора да работят, например в големите вериги кафенета.
Какво ви мотивира във вашата работа?
Това, което ме движи ден след ден, е визията, че тези деца ще станат възрастни хора, които ще имат свое семейство и ще са реализирани в своите професии. Ще бъдат независими от родителите си, горди данъкоплатци на нашата страна, доволни, пътуващи, усмихнати и щастливи от живота си. Визията ми за това как виждам едни двегодишни деца като големи хора. Това казвам всеки път, когато се срещам с родителите. Когато дойдат при мен плачещи с диагнозата "глухота", след като сме говорили за възможните пътища напред, винаги им казвам: "А сега си представете детето си на 25 години, с диплома в ръка.” Ето затова си заслужава битката, и тяхната и нашата.
