4. СТРАНДЖАТА: Ама, братя, няма що да жалим. Ако ние сме скитници и голтаци, в България нашите бедни братя са хиляди пъти по-зле. Не трябва да се отчайваме. Додето имаме ръце и крака, и кръв в жилите си, и огън в сърцата си, отечеството все има нужда от нас. Ако не днес, то утре ще удари пак часът. Ние трябва пак да сме готови; аз, със старите си кости, пак ще взема байряка, бари още един път да го издигна в битката и да викна: свобода или смърт! — па тогава да ми вземе господ душата.

"Хъшове", Иван Вазов

5. Туй наше вечно „утре“, „утре“, „утре“

пълзи от ден на ден с крачета ситни,

дорде изгризе сетната частица

на срока ни. А всички наши „вчера“

са светели по пътя на глупци

към мухъла на гроба. Фу, угасвай,

свещице кратка! Тоз живот е само

една нещастна движеща се сянка,

актьор бездарен, който се явява,

измъчва и изпъчва своя час

на сцената и след това изчезва.

История, разказана от луд,

със много шум и бяс, в която няма

ни капка смисъл…

"Макбет", Шекспир

6. Иван Антонов. Може би не ни е чул. От радиоточката. (Високо.) Защо не спрете радиоточката?

Чиновника (бавно поклаща глава): Не може.

Иван Антонов: Как не може?

Чиновника: Спира се централно.

Жоро: Как централно?

Чиновника: Като парното.

Иван Антонов: И цял ден свири?

Чиновника: Тя свири от 1955 година.

Евгени: Непрекъснато?

Чиновника: Непрекъснато.

Иван Антонов: Но не ви ли пречи?

Чиновника: С всичко се свиква.

Иван Антонов: Вижте, ние искаме да стигнем на седмия етаж.

Чиновника: Чух.

Иван Антонов: По стълбите не може, те са зазидани, сигурно има някакъв друг начин. Бихте ли ни казали как да стигнем?

Чиновника: Не знам.

Иван Антонов: Как не знаете? Нали работите тука?

Чиновника: От 1960-а.

Жоро: Но вие как ходите?

Чиновника: Никога не съм ходил на седмия етаж.

Иван Антонов: Ама как, никога ли не ви се е искало да отидете… да видите… не са ли ви викали… по служба?

Чиновника (клати глава): Не.

Иван Антонов: Петнайсет години?!?

Чиновника: И седем месеца.

Иван Антонов: Но хората отидоха на Луната. Ще отидат и на Марс.

Чиновника: Чувах. Луди хора.

"Сако от велур", Станислав Стратиев

7. СТАРШИЯТ: Ако всичкото простолюдие се емне да хвърчи по облаците, кой тогава ще оре и копае в тази държава, кой ще гледа добитъка, кой ще жъне житото?

ДАСКАЛ КИРО: Пак простолюдието, господин старши! То затова е създадено, да работи с мускули! Но понякога и въображението му работи. Въображението му е единствената привилегия, господин старши! То е и бедата му. Мигър един умен и образован човек ще седне да измисля всякакви небивалици и да ги разселва тука по Балканите? Това само простолюдието го върши, кой го знае къде се скита неговото въображение, та ето тук туря една гола самодива в реката, горе пуска змей по небето и не му стига змея ами и пламък пуска от устата му. Като стои простолюдието подпряно на гегата си и гледа как се сгромолясват облаците над главата му, праща Крали Марко да разсича облаците, три синджира роби да освобождава и все така подпрян на гегата си, разположено посред своите кози, търкаля въображението си из доловете, прегазва вещици и зли сили, влиза в единоборство с тъмни стихии и с простотията си въобразява, че всичко е във властта му и че всичко е подчинено на него. Беден е тоя Олимп, господин старши, бедни са тия балкански богове, но нали знаете, че сиромах човек и на магаре язди… Махали, колиби, колибарски селища, дивотия. Какво може да роди тая дивотия, освен дивотии! И ако в невежеството си тоя народ съзре скитащ балон, първата му работа е да го погне, да го хване яко за опашката и ако се случи може и да покръжи с него над мизерните си Аврамови махали, без да се замисля, че с това ще събуди подозрението на държавата и ще заслужи по десет камшика. Умният и образован човек никога не ще се юрне да гони скитащи балони, а още по-малко ще полети той с непознат балон в небето. Умният и образован човек може само да се усмихне снизходително и да каже още по-снизходително: „Гледай го ти, пустото му простолюдие, какви ги измисля!“

"Опит за летене", Йордан Радичков

8. ВЛАДИМИР: Спал ли съм, докато другите са страдали? Спя ли сега? Утре, когато ще си мисля, че съм се събудил, какво ще кажа за този ден? Че заедно с моя приятел Естрагон, на това място, до тъмно съм чакал Годо? Че Поцо е дошъл заедно със своя носач и че е разговарял с нас? Без съмнение. Но какво вярно ще има във всичко това? Той няма да знае нищо. Ще разказва за ритниците, които е получил, и аз ще му дам морков. Майките ни, клекнали над гроба, трудно раждат. От дъното на ямата гробарят замислено поставя щипците си. Толкова ни е времето за стареене. Въздухът е пълен с нашите крясъци. Но навикът е голям заглушител. И мен някой ме гледа и ми казва: той спи, той не знае, нека спи. Не мога да продължа. За какво говорех?

"В очакване на Годо", Самюъл Бекет

9. ТАРТЮФ:

Аз мога да смиря душата ви страхлива

и знам изкуство аз, що съвестта приспива.

Небето смята грях това и онова,

но с него можем ний излезе наглава.

При нужда има днес една наука блага,

що късите юзди на съвестта разтяга

и стореното зло умее да измие

с оная чиста цел, що имали сме ние.

Ще ви науча аз, госпожо, и на двете —

тръгнете само вий и мен се облегнете,