Oсвен със звездния си актьорски състав, „Не поглеждай нагоре” привлече внимание и с отразяващата действителността събирателна сатира на съвременните политическа система, медийната среда, общество. Централна тема на филма са отношенията между наука и власт, толкова доминирани от вторите, че управляващите могат според интересите и моментните си желания да експлоатират и отстраняват учените, така че жизненоважни въпроси да остават извън възможностите на знаещите (и можещите) да влияят. Идеалистическата наука сервира общественополезни открития и изобретения в ръцете на овластените, но те са в състояние да злоупотребят с тях по користни начини. Включително и най-важния въпрос за оцеляването на планетата и човечеството може да бъде посрещнат и решаван без здрав разум и то при все по-намаляващ обществен контрол.
1. Двама второразредни астрономи откриват комета, която след половин година ще удари земята. Шокирани от откритието си търсят възможности веднага да информират президента за предстоящия край на света.
2. След осъзнаването на глобалната заплаха наука и власт започват съвместно сътрудничество, за да потърсят спасение. Учените работят с Президента, подпомагайки я да вземе най-етичните и рационални решения и заедно правят всичко възможно да спасят земята от заплахата.
3. Властта (във филма политически и технологични лидери) формулира користни интереси, изземва контрола над „спасението”, а идеалистически настроените учени се противопоставят на очакваното пагубно развитие, търсейки начин да повлияят на властта и ангажират обществото.
4. Абсурдни, грешни и нехуманни решения на властта водят до катастрофа.
Слоган на филма е „Базиран на действителни събития, които не са се случили ... все още”. Но през Втората световна война са се случили събития, които в същността си са поразително сходни с тези в „Не поглеждай нагоре”.
1. Преди началото на Втората световна война унгарският физик и изобретател от еврейски произход Лео Силард измисля и развива идеята за ядрената верижна реакция. Верижната реакция на делене на ядрата на тежките метали /уран, плутоний и др./ може да се използва за производство на енергия, но и за бомби с несравнима дотогава мощност. В навечерието на войната Силард, вече емигрирал в САЩ, разбира от научни публикации на нацистки физици за напредъка им по ядрени програми, които могат да доведат до създаването на атомна бомба. Лео Силард заедно с колегите си Юджин Уигнър и Едуард Телер (по аналогия с героите от филма Рандал Минди и Кейт Дибиаски) решават, че трябва да спасят света от заплахата Хитлер да създаде ядрено оръжие като информират за опасността Белгия и САЩ. Белгия, защото в тогавашното Белгийско Конго (настояща Демократична република Конго) се намират богати на уранова руда мини, до които Хитлер не трябва да има достъп. (Година по-късно Хитлер има достъп до каквото поиска в Белгия.) А САЩ като тяхна нова държава, достатъчно технологично, военно и финансово мощна (и по-неуязвима от Белгия), способна да се противопостави на глобалната фашистката заплаха.
Тримата учени са допуснали, че не са достатъчно известни и подписано от тях писмо няма да впечатли САЩ, нито дори Белгия, затова решават да се обърнат към Алберт Айнщайн, с който Лео Силард е работил преди години. Към 1939 г. Айнщайн също живее и работи в САЩ и е със статут на най-известният и разпознаваем учен в света. Историческа фигура, чието авторитетно мнение, особено на полето на физиката, не може да бъде пренебрегнато.
На 2 август 1939 г. вдъхновеното от Силард, Уигнър и Телер писмо е подписано само от Айнщайн и изпратено до американския президент Франклин Делано Рузвелт. В писмото е написано, че вследствие на откриването на верижната ядрена реакция в непосредствено бъдеще ще могат да се създават изключително мощни бомби. В САЩ, продължават физиците, няма толкова уранови руди, колкото в Канада, Чехословакия и Белгийско Конго. Чехословашките мини вече са под контрола на Германия, която е ограничила продаването на уран (и вероятно го използва за експерименти за създаване на атомни бомби). Отправени са две препоръки: първата е да се установят постоянни контакти между правителствената администрация и работещи по верижната реакция в САЩ физици, които да информират и съветват по темата, а втората да се осигурят средства за ускоряване на експериментите като се създадат специализирани лаборатории.
С това писмо науката променя световната история, но стои въпроса за етиката и идеализма на изготвилите го учени. Основното ни допускане беше, че науката предоставя възможности и информация на управляващите, които впоследствие ги извращават, но в случая физиците директно споменават бомба и тласкат президента към създаване на ново мощно оръжие. И четиримата споменати учени Айнщайн, Силард, Уигнър и Телер са от еврейски произход и след идването на Хитлер на власт през 1933 г. напускат Европа (последните трима Унгария), но продължават да са съпричастни със страданията на своите народи, а и да се интересуват от съдбата на човечеството в началото на война, която ще се води с най-смъртоносните оръжия в историята. Смисълът на писмото е да обърне внимание на президента, че бъдещите атомни бомби ще имат съществено значение в националната отбранителна политика и решително предимство ще има онази сила, която първа ги създаде Според учените е най-добре да попаднат първо в ръцете на демократични, а не на агресивни националсоциалистически и фашистки режими.
Властта е информирана за надвисналата опасност.
2. След получаването на писмото Франклин Рузвелт вероятно е „седял спокойно и оценявал” (sit tight and assess) в продължение на два месеца и половина. На 19 октомври 1939 г. американският президент изпраща писмо на Айнщайн, че ще създаде комитет от специалисти за изследване на уран. Подкрепени и материално обезпечени от американското правителство в продължение на около три години учените в комитета извършват изследователска и експериментална дейност, за да изградят капацитет за създаване на атомна бомба. В края на 1942 г., вследствие работата на комитета, е решено да бъдат създадени атомни бомби, проект наречен „Манхатън”, а всичко разказано по темата досега може да се счита като негова предистория.
„Манхатън” е най-скъпият, многогодишен, финансиран от държавата проект дотогава. Средствата заделяни за работата на комитета са като джобни пари в сравнение с милиардите, осигурени за „Манхатън”. Привлечени са водещи физици и други учени, а общия брой заети достига десетки хиляди, работещи на десетки различни места в САЩ и Канада. Ресурси, дори по време на война не се пестят, защото се състезават с времето. Екипите на проекта експериментират в създаването на ядрени реактори и разработват различни нови технологии, докато успеят да приложат на практика формулите на физиците.
Историята на „Манхатън” щеше да е различна ако не беше ... Белгия. В началото на проекта САЩ купува от тях големи количества уранов окис, които белгийците, опасявайки се от настъплението на германците, прехвърлят още през 1940 година от Конго в Америка. Явно са чули учените.
Сътрудничеството между власт и наука дава резултат.
3. "Бащата на атомната бомба" е техническият директор на проекта „Манхатън”, физикът Джулиъс Робърт Опенхаймер, който разбира се е от еврейско семейство, емигрирало от Европа в САЩ. Биографията му само по себе си илюстрира как властта експлоатира и впоследствие захвърля учените, затова ще я разкажем като история в историята.
Робърт Опенхаймер е симпатизирал на комунистическата идеология и вероятно още преди да бъде назначен за директор на „Манхатън” е имал досие във ФБР. По-малко от десет години след създаването на атомната бомба и края на Втората световна война, въпреки огромния му принос за победата, попада под ударите на т. нар. маккартизъм – кампания за разкриване на съветски шпиони, комунисти или техни симпатизанти (т. нар. Лов на вещици). В условията на започналата Студена война е заподозрян във връзки с комунисти и хипотетична шпионска и подривна дейност в полза на СССР. Инициирано е изслушване, поставящо под въпрос дейността му като високопоставен държавен служител. Измежду свидетелите срещу него е колегата му Едуард Телер, който откакто го споменахме е развил кариерата си и е станал водеща фигура във физиката като е създал водородната бомба. Ако Опенхаймер е "Бащата на атомната бомба", то Телер е "Бащата на водородната бомба". Майките не са известни.
Опенхаймер е санкциониран, губи достъпа до класифицирана информация и правителствената си работа. Отдръпва се от обществения живот. Ученият, ръководил успешно най-големия държавен проект на модерността в условията на небивала секретност и отговарял за предотвратяване на глобалната заплаха милитаристичният Хитлеристки режим да придобие първи атомна бомба е отстранен, дискредитиран и предаден от американските институции.
Но научната общност се изправя в негова защита сравнявайки го с Галилео Галилей. Сред многото колеги защитили Опенхаймер е и Айнщайн, който нарича Комисията за атомна енергия (Atomic Energy Commission, AEC) Конспирация за атомно унищожение (Atomic Extermination Conspiracy, AEC). Щетата е нанесена, но впоследствие надделява мнението, че трябва да бъде поправена. Реабилитацията правят Джон Кенеди и Едуард Телер в началото на 60-те години на XX-ти век. През 1962 г. Джон Кенеди кани Опенхаймер на официална вечеря с нобелови лауреати в Белия дом. Опенхаймер не е носител на Нобелова награда. Същата година Едуард Телер печели наградата „Енрико Ферми” и препоръчва следващия носител да бъде Опенхаймер, а Кенеди одобрява. Награждаването през 1963 г. съвпада с покушението срещу Кенеди и Линдън Джонсън официално връчва наградата.
Десетилетия по-късно разсрекретени архиви на КГБ не разкриват подривна, шпионска или антиамериканска дейност от страна на Опенхаймер, въпреки потвърдените му симпатии към комунизма.
Преди да се върнем в 1943 г. е интересно да се спомене, че съвременното изкуство забелязва прелюбопитната съдба на Опенхаймер и му посвещава произведения, с каквито дори Айнщайн не може да се похвали - пиеса на Бродуей, опера, предстоящ филм на Кристофър Нолан (с актьорски състав не отстъпващ на „Не поглеждай нагоре”) и дори българска телевизионна постановка.
През 1943 г. докато проекта „Манхатън” ври и кипи преносно и буквално, Германия търпи поражения. През първата половина на 1943 г. Съюзническите сили надделяват в Африка. Преломно събитие е провала на плана "Барбароса" през лятото на 1943, когато Хитлер губи най-големата танкова битка в историята при Курск. СССР преминава в контранастъпление. Италия капитулира. В Техеран Рузвелт и Чърчил обещават на Сталин да открият втори фронт, а през юни 1944 г. осъществяват десант в Нормадия. Краят на войната в Европа се вижда в началото на 1945 г. Германия ще изгуби само с използване на конвенционално оръжие и вече не е в състояние да създаде атомна бомба. С изчезването на заплахата Хилер да използва атомна бомба естествено се поставя под въпрос първопричините за създаването на проекта „Манхатън”, а Опенхаймер е готов. Заплахата от използване на атомна бомба вече не е Германия, а дали САЩ няма да се изкушат да употребят новото оръжие в продължаващия ожесточен конфликт в Азия.
А когато има заплаха от атомна бомба се появява Лео Силард. Последователен в пацифизма си Силард се притеснява, че САЩ няма да се посвенят да използват бомбата за постигане на користните си цели, дори с цената на огромен брой жертви и ранени. Безкомпромисен в идеализма и хуманизма си се противопоставя (подобно на астрофизиците от „Не поглеждай нагоре”) на доскорошните спасители САЩ като организира петиция сред научните среди срещу използването на атомната бомба за евентуални атаки срещу Япония. В петицията се казва, че държавата, която е открила новите природни опустошителни сили трябва да е достатъчно отговорна да не ги използва за унищожение в невъобразим мащаб, че допълнителната сила, която бомбата дава на Съединените щати носи със себе си моралните задължения за сдържаност и нищо не може да оправдае атомна бомбардировка. С големата сила идват и големите задължения. В съпътстващите дискусии се предлага да се демонстрира разрушителната сила на бомбата, пред която Япония би преосмислила продължаване на войната. Предлага се като крайна мярка използване на бомбата, но така че да причини минимални разрушения и жертви.
Петицията се разпространява на обектите на проекта „Манхатън” и среща подкрепата на учените. Лео Силард се обръща с молба към Едуард Телер да разпространи петицията в националната лаборатория Лос Аламос, където се намира и директорът Робърт Опенхаймер. Телер се съгласява, но Опенхаймер не позволява петицията да се подписва в неговата лаборатория.
Финалното предназначение на петицията е да достигне до американския президент. На 12 април 1945 г. Рузвелт почива и в длъжност встъпва вицепрезидентът му „решителният” Хари Труман. Смята се, че петицията не достига до Труман, но неговата администрация със сигурност е била запозната.
Властта е използвала откритията и знанията на науката, след което отказва да чуе призивите ѝ. Американският президент е на път да преиначи първоначалните изпреварващи и сдържащи цели на създаването на атомната бомба и да я използва като нападателно оръжие в конвенционален конфликт.
4. На 6 август 1945 г. американски военен самолет хвърля над японския град Хирошима атомна бомба наречена „Малчугана“ (Little Boy). Бомбата срива града, убива и ранява около 135 000 души. Вероятно не са достатъчно, защото три дни по-късно втора атомна бомба - Дебелака (Fat Man) срива Нагасаки, убити и ранени са още 65 000 души. Труман обяснява действието си с желанието да се приключи по-бързо война с особено неотстъпчив съперник като Япония: „Бомбата съкрати Втората световна война, спасявайки по този начин живота на хиляди млади американци“. Такава е основната теза (подобна на тезaта „Не поглеждай нагоре” във филма), която се поддържа от американската историческа доктрина, но съществува антитеза. В края на световната война Япония (подобно на Германия) е драстично отслабена и е останала единствената воюваща страна от Тристранния пакт. Флотът ѝ е сломен, а САЩ са овладели въздушното пространство. Със СССР е договорено да нападне марионетната Манджурия и да лиши Япония от ресурсите ѝ на континента, включително континенталната ѝ армия. Сталин напада на 09 август 1945 г. Наративът за неотстъпчивостта не неистенен, но е субективен. Колко би издържала Япония дори и без атомните бомбардировки?
Вероятни неофициални причини за бомбардировките са да се оправдаят рекордните разходи, да се спечелят позиции в следвоенните преговори, както и да се демонстрира сила пред настоящи и очаквани бъдещи врагове по пътя на израстването на САЩ като глобална суперсила.
Никоя от тези причини не би била основателна и не би оправдала жертвите и разрушенията според Лео Силард, който е исторически прототип на персонажите на Леонардо ди Каприо и Дженифър Лорънс. Ако „Не поглеждай нагоре” ни представя приятно разсеяно общество с раздвоено мнение, то можем да си представим средата в САЩ по време на Втората световна война като доста по-разтревожена. Въпреки ужасите, разрушенията, умората, заплахите и страхът етиката на физиците в реалността, а и във филма не би приела най-мощната демократична държава да извърши един от най-печалните актове в историята. Действително аналогията с филма не е пълна, защото посегателството е върху народа на враждуваща държава, но моралният казус разгледан от по-хуманистична перспектива е сходен. Притеснителното е, че дори когато привържениците на хуманистичната перспектива са повече може да не успеят да наложат позицията си, но са длъжни да не се съобразяват, когато им кажат не поглеждай нагоре.
