Белене е името на първия концлагер в България, функционирал на територията на остров Персин (Беленески остров), като жените са били на остров Щурчето в периода 1949-1989 година (с няколко прекъсвания). Закрит от 1 януари 1953 г., той е възстановен след унгарските събития в края на 1956 г. и отново е закрит на 27 август 1959 г., въпреки че тайно продължава да функционира поне две години след това. Лагерът отново е отворен в средата на 80-те години, по време на т.нар. Възродителен процес, когато много турци са изпратени в него.
Построен е по поръчка на Българската комунистическа партия и Отечествения фронт. Там са депортирани много от противниците на комунистическия режим в Народна република България: селяни - противници на ТКЗС, полицаи, офицери, предвоенни министри, индустриалци и банкери, народни представители от разтурената опозиция, николапетковисти, социалдемократи, демократи, анархисти, троцкисти, легионери, бранници, ратници, членове на ВМРО, католически, протестантски и православни духовници, разследвани като титовисти комунисти, руски белоемигранти, гръцки военнопленници и комунистически политемигранти, югославски политемигранти, турски и германски военнопленници.
Белене функционира от 1949 до 1989 г. Причините за затваряне там са били предимно политически: разрушаване на Сталински паметници, оказана помощ на противникови (немски) войници, принадлежност към римокатолическата църква в България или към съюза на селяните, шпионаж за англоамериканските капиталисти или критика срещу Червената армия в България, по доноси. В лагера са въдворявани и немалък брой криминално проявени.
Лагерът се ръководел от българската Държавна сигурност. Задържаните (около 1100 души, от които около 800 - политически) са работили в земеделието: 600 000 м² зеленчукопроизводство, свиневъдство, голямо производство на коноп в една фабрика. Официалното име на лагера е било „Работнически лагер за превъзпитание“. В периода 1949 г.- 1953 г. няколко десетки души умират в лагера при неизяснени обстоятелства. В съревнованието кой да е № 1 в лагера управителите Цвятко Горанов и Николай Газдов си съперничат. Бившият лагерник Александър Златарски от София разказва: „Горанов и Газдов биеха зверски, биеха така жестоко все едно, че се вживяваха като правеха това. Може би биеха от любов към побоя. След като те започваха се знаеше какъв е края на човека“. Според бивш затворник: „ние работихме по 70-80 часа без прекъсване, за да разтоварим един кораб със 100 тона камъни. Заповедта гласеше, че след разтоварването ще получим храна“.
Бившите затворници на концлагера се срещат веднъж годишно през пролетта на острова, за да почетат паметта на загиналите. След Комунизма в България обработването на случая и преосмислянето на случилото се е все още трудно, защото архивите на бившата Държавна сигурност са все още затворени, въпреки че тяхното отваряне беше една от точките в договора за присъединяване към ЕС.
И до днес се намира един затвор в западната част на острова, който преди е функционирал паралелно с концлагера. Понтонен мост е връзката със сушата, по него може да премине кола. За да се премине през моста е нужно разрешението на управата на затвора, което се намира на брега на Белене. Забранено е посещението на острова Белене от туристи.
Източник: Уикипедия
