Александър Стоименов Стамболийски (1 март 1879 — 14 юни 1923) е български политик, водач на Българския земеделски народен съюз (БЗНС). Той е министър-председател на България в правителството на БЗНС (1919–1923).
Роден е на 1 март 1879 г. в Славовица, Пазарджишко. Александър Стамболийски учи в земеделското училище в Садово (1893–1895) и завършва Лозаро-винарското училище в Плевен (1895–1897). В Плевен е ученик на основателя на Българския земеделски съюз (БЗС) Янко Забунов. През 1899 участва в учредителния конгрес на БЗНС. През следващите години учи философия в Хале и агрономия в Мюнхен, но прекъсва образованието си, поради заболяване от туберкулоза.
След завръщането си в България се занимава с политическа дейност. През 1908 година Александър Стамболийски е избран за народен представител от БЗНС. Той се превръща във фактически водач на БЗНС и под негово влияние съюзът е преобразуван от съсловна организация в политическа партия. Народен представител в XIV (1908-1911) и XVI-XX (1913-1923) обикновено и в V (1911) Велико народно събрание. Под негово въздействие БЗНС провъзгласява лозунга за самостоятелна селска власт, която трябва да защитава „общоселските интереси".
За разлика от марксизма Стамболийски пропагандира, че обществото се дели не на класи, а на съсловия. Тъй като най-голямото съсловие в България е селското и тъй като държавата съществува и се развива благодарение на неговия труд, то и политическата власт според Стамболийски следва да бъде в негови ръце. Това ще осигури истинско народовластие. В интерес главно на селското съсловие е необходимо да се проведат коренни реформи в полза на развитието на дребната собственост и производство, като заедно с това ще се отхвърли и експлоатацията на селото от града. В политическата област това ще доведе до отмирането на традиционните буржоазни партии.
Републиканец и пацифист по убеждения, Стамболийски остро се противопоставя на промените в Търновската конституция през 1911 година и на участието на България в Първата световна война. Когато Австро-Унгария обявява война на Сърбия през 1914 г., той изразява в Народното събрание надеждата си за победа на сърбите. На виковете, че е сърбоман и предател, Стамболийски заявява: "В момент, като настоящия, когато са застрашени наши братя южни славяни, аз не съм нито сърбин нито българин, аз съм южен славянин".
След скандал при среща с Фердинанд през 1915 година, той е отстранен от парламента и осъден на доживотен затвор. По време на Войнишкото въстание през септември 1918 е освободен и е изпратен, заедно с други политици, да води преговори с участниците във въстанието за мирно разрешаване на конфликта. Под влияние на своя сътрудник Райко Даскалов той решава да оглави въстанието и бива провъзгласен за председател на т.нар. Радомирска република. След неуспеха на бунта се укрива, но през декември 1918 е амнистиран, заедно с повечето участници.
През януари 1919 г. Стамболийски се включва в коалиционното правителство на Теодор Теодоров. Той участва в преговорите за сключване на мирен договор на Парижката конференция. След отказа на Теодоров да приеме наложените условия, Стамболийски оглавява правителството и на 27 ноември 1919 подписва Ньойския договор, след което, според някои медии, счупва писалката. След проведените парламентарни избори, от 21 май 1920 г. правителството е съставено само от представители на БЗНС.
Правителството на Александър Стамболийски се опитва да изведе страната от международната изолация след Първата световна война, чрез активно участие в дейността на Обществото на народите и установяване на приятелски отношения с Кралството на сърби, хървати и словенци. Подкрепя идеята за създаване на Федерация на южните славяни. Това води до изостряне до краен предел отношенията между земеделското правителство и ВМРО. В борбата си срещу ВМРО правителството се ползва от услугите на Македонската федеративна организация. Изпратени са допълнителни войскови, жандармерийски и полицейски части в Петрички и Кюстендилски окръг за ликвидиране базите на ВМРО.
Във вътрешен план правителството на Стамболийски провежда някои реформи, част от които са спорни. Някои от тях са: поземлена реформа свързана с ограничение на размера на поземлената собственост; въвеждането на трудова повинност, поради наложеното ликвидиране на армията; опростяването на правописа. На практика е наложена земеделска диктатура, крепена от т. нар. Оранжева гвардия, комбинирана с авторитарно управление.
Междувременно под натиска на Антантата в България през 1921 г. са настанени Врангеловите белогвардейски войски, които са около 24,000 души. След извършени обиски са разкрити документи, уличаващи белогвардейските части в България в действия против властите. На 11 май те са разпуснати с постановление на правителството, а техни висши чинове са арестувани и екстернирани. До края на годината са закрити всички военни формирования и руската императорска легация в София. По решение на конференцията на посланиците на Антантата от 17 май оръжието на Врангеловата армия е предадено на Съглашението.
През 1922 година е проведен референдум за съдене на виновниците за националните катастрофи. На него привържениците на БЗНС и БКП с голямо мнозинство налагат осъждането на част от политическия и военен елит на България по време на войните 1913–1918. По-късно се провеждат политически репресии както срещу БКП, така и срещу буржоазната опозиция. Основен инструмент на репресиите е т.нар. Оранжева гвардия — леко въоръжени отряди селяни, верни на БЗНС и Стамболийски.
Към началото на 1923 г. режимът на Стамболийски губи влияние извън средите на българското селячество. Подписването на Нишката спогодба от 23 март 1923 година с Кралството на сърби, хървати и словенци за "обезопасяване на границата" между двете държави, прелива чашата на търпението. Носят се слухове, че са водени тайни преговори за Балканска федерация, в която България ще е под егидата на Сърбия. Срещу него са настроени голяма част от интелигенция, македонските организации, белогвардейците, военните, буржоазните партии, комунистите. На 9 юни 1923 г. срещу правителството на Стамболийски е извършен военен преврат, организиран от Военния съюз, с подкрепата на буржоазните партии и царя. Помещаващата се в София Оранжева гвардия е бързо обезоръжена.
Иначе враждебна на каузата на буржоазните партии и царя, БКП заема позиция на неутралитет и лишава стихийните проземеделски бунтове от възможната си подкрепа. Това е продиктувано от силната антикомунистическа линия на Стамболийски в последните години на управлението му. Васил Коларов изпраща от Москва телеграма, в която негласно съветва БКП да вземе участие в действията против новия режим. Тя обаче е прекалено закъсняла и дава резултат едва при Септемврийското въстание от септември с.г.
По време на преврата Стамболийски се намира в родното си село Славовица и не успява да реагира адекватно. Междувременно, в страната избухват стихийни селски вълнения, останали в историята като Юнско въстание. Най-голяма сила те придобиват в Плевенско и Шуменско. Плевен дори е обсаден и частично завзет от селските дружини. В крайна сметка, бунтовете са потушени от военния гарнизон и верни на новата власт в София сили.
Сам Стамболийски организира стотици селяни и прави опит за обсада на Пазарджик. Заповед за нападение не е дадена. Силите са неравни и след като местният гарнизон не се подчинил на законния министър-председател, на 11 юни Стамболийски разпоредил на селяните да се пръснат, за да не се стигне до кръвопролития.
Още на 10 юни военният министър Иван Вълков дава устна заповед на капитан Иван Харлаков Стамболийски да бъде заловен и убит и той заминава с група военни за Пазарджик, където операцията по залавянето се ръководи от полковник Славейко Василев. Стамболийски прави опит да се добере до двореца в Кричим, но на 13 юни е заловен при село Голак, след което е отведен в Пазарджик. Тук го предават на групата на капитан Харлаков, който го завежда във вилата му в Славовица. Там той е убит от група членове на ВМРО, водена от скопския войвода Величко Велянов. Умира на 14 юни. Родната къща на Стамболийски, както и вилата му в село Славовица са музеи.