Светите апостоли Петър и Павел са наречени първовърховни за това, защото най-много са се потрудили при поставяне основите на светата Църква Христова.
Св. апостол Петър заедно с брат си Андрей били първите, които Господ повикал за Свои ученици и последователи. Той се отличавал с чисто сърце и душевна простота. Винаги, когато Спасителят запитвал или изисквал отговор от учениците си, винаги пръв и от името на всички отговарял св. апостол Петър.
Така веднъж, когато Христос попитал учениците си за кого Го мислят човеците, те Му отговорили: едни за Йоан Кръстител, едни за Илия, други за Йеремия или един от пророците. Но, когато попитал: "А вие за кого Ме мислите?" Св. ап. Петър бързо казал: "Ти си Христос, Синът на Живия Бог". Тогава Иисус му отговорил: "Блажен си ти, Симоне, син Ионин, защото не плът и кръв ти откри, а Моят Отец, Който е на небесата; и Аз ти казвам: ти си Петър, (на гръцки камък), и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят (Мат. 16:14-18). Тази е основата, това е камъкът, на който Господ основа Своята църква - твърдата вяра и изповядването, че Иисус е Христос, Син на Живия Бог. Оттогава този апостол носи името Симон-Петър.
И по възраст св. ап. Петър е на първо място между апостолите. След възнесението на Спасителя и след слизането на Светия Дух над апостолите той произнася онази пламенна проповед, която завладява събралото се множество и хиляди се кръщават. Проповядвал по много области и в много градове. Написал две послания. Гонен и преследван, подложен на мъки и страдания, първовърховният апостол не престанал да проповядва евангелието. В 67 година по време на гонението при Нерон починал мъченически. И защото намерил себе си недостоен за същата смърт, с каквато бил пострадал божественият му Учител, той бил разпънат на кръст с главата надолу.
Св. апостол Павел пък, преди да стане Христов последовател и апостол, се наричал Савел. Той бил учен за времето си човек. Но въпреки това бил душевно сляп и непросветен. Бил върл гонител на християните. Дори поискал от властите да му възложат специалната задача да ги изтребва. На път за Дамаск става неговото обръщане. Бог благоволил и в гонителя да се прослави. По чудесен начин Сам Христос му се явява и от най-жесток гонител на християните Савел се превръща в най-пламенния проповедник на евангелието на спасението и любовта. Той обходил много градове и просветил много народи. Подложен бил на преследване и гонения, на вериги и мъчения. Написал много послания, с които вечно ще назидава Църквата. Накрая в същата 67 година при император Нерон и той приел мъченическа смърт. Но поради това, че бил римски гражданин, бил осъден на посичане с меч.
Какво обединява тези две поначало противоположни личности? Единият - прост рибар, бърз при говорене и плах при действие. Който винаги пръв изповядвал Иисуса Христа като Господ, а после, след Неговото залавяне, отрекъл се три пъти от Учителя си. Другият - учен, но жесток човек. Гонител и убиец на християни. Как тези двама различни човеци стават първовърховните апостоли, просветили толкова народи и наставили ги във вярата и любовта?
Благодатта Божия, която винаги допълва липсите и лекува немощите. Тази благодат обединява не само тях двамата, но и всички нас в едната света, вселенска и апостолска Църква. В тази Църква и чрез тази благодат ние се обновяваме и спасяваме. Не поради наши достойнства или заслуги. Не защото сме извършили нещо достойно, а само и единствено поради Божията благодат. "С благодатта на Бога съм това, което съм" (1Кор. 15:10), казва св. апостол Павел.
Нека превъзмогнем гордостта - майката на всички грехове. Защото тя е причината да не отдаваме дължимото на Божията благодат, а да се заблуждаваме, че ние само със собствените си сили сме това, което сме. Всичко постигаме с Божия помощ. Необходимо е да се смирим и да се надяваме на Божията милост, защото на горделивите Бог се противи, а на смирени дава благодат.
Прочее, да заживеем по евангелските закони, предадени ни от светите апостоли, и да се оставим всецяло във властта на Божията благодат и любов, сега и во веки. Амин!
Протоиерей С. Минчев
"Църковен вестник", брой 26 от 1995 година
