Цар Иван Александър и царица Сара-Теодора със синовете им Иван Асен и Иван Шишман. Миниатюра от Иван-Александровото евангелие, днес в Британския музей, Лондон. Aрхив Pravoslavieto.com За преподобни Роман Търновски имаме оскъдни сведения в житието на неговия учител. Този последният бил вече в манастира на св. Григорий Синаит – Парория ("приграничен" - на границата между България и Византия). И понеже там върлували много разбойници, игуменът изпратил веднъж и дваж Теодосия при българския цар Иван Александър, с когото се познавал отдавна, да го моли за неговата царска помощ.
Когато втори път Теодосий дошъл от Парория в Търново, при него се явил Роман, който бил от знатен славен род. Роман отдавна питаел към Теодосия голяма обич и бил привързан към него с безкрайна сърдечна преданост. Бил вече облечен в монашески образ, но много скърбял, загдето нямал истински наставник по Божия път. Когато узнал за присъствието на Теодосий в Търново, Роман скоро дошъл при него, паднал в нозете му с голяма почит, припомнил му за тяхната отдавнашна взаимна обич и рекъл: "Ако ме оставиш така, то ще чуеш, че или съм се заклал или съм се хвърлил от високите търновски скали в някоя пропаст! Защото както еленът се стреми към водни извори, така моята душа желае да се наслаждава на твоите молитви и винаги заедно с тебе да пребъдва!"
Теодосий се съгласил да го вземе със себе си и да го доведе при блажения Григорий Синаит, който го приел сърдечно и го причислил към своето братство. Там Роман покорно изпълнявал възлаганите му послушания и прекарал доста време, докато игуменът го изпратил по манастирски дела – изглежда – пак при българския цар.
В негово отсъствие великият Григорий Синаит починал, а след неговата смърт Теодосий не намирал смисъл да остава повече в Парория. Затова той отишъл в Сливенската планина, гдето по онова време се намирал Роман. Заедно с него Теодосий посетил полуостров Света Гора Атонска.
Поради тогавашното голямо размирие на Балканския полуостров и след някои преходи от място на място, най-после двамата монаси си избрали за местожителство Кефаларево (сега Килифарево) и си построили там манастир, защото околността на столицата била добре охранявана срещу разбойнически и турски нашествия. Тук св. Теодосий развил своята просветна и духовна дейност, в която св. Роман бил един от първите му ученици и сътрудници.
Когато обстоятелствата наложили в България да се брани чистотата на православието от еретическа проповед и трябвало да бъдат спечелени царят, царицата и патриархът, за да свикат в столицата църковнонароден събор, тогава св. Теодосий, заедно с единомисления свой сподвижник Роман, се явява и спечелва за целта тия първенци на тогавашна България. А когато през есента на 1363 г. - малко преди смъртта си – заминава за Цариград с четирима свои ученици, св. Теодосий оставя Романа за свой заместник в игуменството на новия си манастир в местността "Устие", още по-близко до столицата откъм Дебелец.
Още това обстоятелство, че св. Роман бил толкова близък сътрудник на св. Теодосий Търновски, ясно свидетелства, че той се отличавал със същите качества на подвига и благодатната светост, с каквито е прославен неговият любим учител, макар да не разполагаме с по-подробни житейни данни за него.
Св. Патриарх Евтимий Търновски, който превел от гръцки житието на св. Теодосий, от себе си прибавил следните думи за св. Роман:
"Беше човек добродетелен и знаменит, ревнител на духовния живот, във всичко подобен на блажения Теодосий, истински пустинножител и постник, изпълнител на всички Господни заповеди. След като прие светата обител и предстоятелството на манастирското братство, той усърдно пучаваше братята и се стараеше във всичко да бъде подражател на блажения Теодосий. Затова всички, които живееха наоколо, дохождаха често при него за полза и молитва. А самият той внимателно спазваше постнически живот; веднъж на ден приемаше храна и то много оскъдно, също така вкусваше и малко вино заради телесния си недъг.
А страдаше от много тежък недъг, който го мъчеше и който на славянски се нарича "кашлица" - много мъчителна. Обаче въпреки това той не изоставяше всегдашното бдение, така че всяка нощ прекарваше без сън и само призори малко заспиваше, като с това оказваше малка грижа за човешкото естество.
Като не забравяше ръзлъката си с дивния Теодосий, той не искаше и за малко време да се бави в тоя живот, а желаеше по-скоро да се разлъчи от тялото си и заедно с Теодосий да се наслаждава на отвъдния блажен живот. Затова трупаше към подвизите подвизи и към болките – болки. В това състояние той като че ли младееше. Обаче поменатият негов недъг се усили, като изнуряваше и сушеше тялото му. Но този храбрец въпреки това не се разслабваше, а много пъти без да обръща внимание на своя недъг утешаваше братята, утешаваше всички и всички поощряваше към духовни подвизи.
Като разбра, че ще премине отвъд, заповяда да се съберат братята, всички утвърди в Божия страх, всичко добро нареди за светата обител, причасти се със страшните Божествени тайни, всички благослови и предаде духа си в Божиите ръце на 17 февруари. Братята хубаво го подредиха и пограбаха като свой отец и по приетия ред му извършиха надгробно пение."
© Жития на светиите, Синодално издателство, 1991 година.
