В Рим живеел един човек на име Викторин, който в младите си години много грешал, а след това, в старостта си, се опомнил и спомняйки греховете си, треперел пред Божия съд. Като отишъл в един от светите манастири и помолил игумена да го приеме, се отказал от всички светски привързаности и станал монах; целия себе си отдал на покорност и послушание, спазвайки заповяданото му и изнурявайки тялото си денем и нощем.
В монашески образ му било дадено името Емилиан. Непрестанно държейки в душата си паметта за смъртта и винаги готвейки се за страшния Божий съд и за отговора за греховете си в деня на изпитанието, Емилиан винаги се намирал в страх от вечните мъки; с този страх той така изнурил и изсушил тялото си, че всички братя, живеещи в манастира от любов към Бога, се удивлявали на това велико умъртвяване на плътта, смирение и труд. И всички се стараели да подражават на живота му и да се сравнят с подвизите му в послушание, за да очистят с такова многотрудно покаяние греховете си; виждали как той всеки ден търпи глад, жажда, лежи прострян на земята, малко спи, измъчва и съкрушава тялото си - и получавали велика полза от това.
Манастирът, където се подвизавал Емилиан, бил построен на висока планина. На единия от нейните склонове имало пещера. Блаженият Емилиан имал обичай тайно от всички да се отдалечава късно вечер в тази пещера и там да се моли със сълзи цяла нощ до сутринта.
Минало много време и веднъж игуменът срещнал Емилиан да излиза от манастира в късен нощен час. Като не знаел по каква работа този брат излиза от манастира, игуменът оставил келията си и тръгнал тайно след него и като видял, че Емилиан влязъл в пещерата, застанал около нея и решил да чака, докато излезе, за да узнае от него защо влиза в пещерата.
След немного време небесна светлина, по-ярка от слънчевите лъчи, внезапно озарила тази планина. Игуменът видял как преподобни Емилиан стои в пещерата с издигнати нагоре ръце и се моли на Бога, и как небесна светлина слизала върху главата на блажения.
При вида на това игуменът бил обзет от ужас и страх; по обратния път към манастира той вече бягал в трепет и едва могъл да пристъпи с крака от велик ужас. Когато стигнал до манастирските порти, чул глас от небето, който казал:
- Емилиане, прощават ти се греховете.
Игуменът се ужасил още повече, влязъл в келията си и в мълчание очаквал разсъмването. Желаейки всички братя да получат полза от това, игуменът, след утренята, се обърнал пред всички към Емилиан и го попитал:
- Къде беше тази нощ, брате?
Преподобният се поклонил на игумена и отговорил:
- В манастира, с братята, спах цяла нощ.
Но игуменът го изобличил и го принудил да не скрива Божията милост, явявана на истинно каещите се грешници. Емилиан бил принуден да открие тайната пред всички братя, и разказал как от престола на милосърдието слезли върху него светлината и гласът. Тогава игуменът заговорил на братята:
- Слушайте, мои възлюбени братя. Всемогъщият Бог и в мълчание би могъл да прости греховете на този брат, но заради нас, за да възбуди сърцата ни към покаяние, му е изпратил Своята милост в образ на светлина заедно със Своя глас, за да узнаем и ние и да прославим милостта и човеколюбието на нашия Творец, Който е близо до истинно каещите се.
Известен по такъв начин за това, че грехът му е простен, преподобни Емилиан прекарал останалото време от живота си в душевна радост и отишъл при непристъпната Светлина, за да слуша гласа на радостта и веселието на праведниците, ликуващи в небесните селения во веки.
© Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски.
