ДСБ избира новия си председател на конгрес в столицата. Очаква се основната битка да бъде между Атанас Атанасов и Светослав Малинов.
Подалият оставка като лидер на партията Радан Кънев изнесе доклад за причините за краха на изборите и за това какво трябва да следва оттук насетне за ДСБ. Публикуваме текста му:
"Днес се изправям пред вас за последното си обръщение като председател на ДСБ. И това щеше да е факт, дори последните избори да бяха успешни - неслучайно поисках от вас само едногодишен мандат преди година. Независимо от резултата през месец Март, но особено предвид слабото представяне на изборите, политическите цели на моето лидерство останаха непостигнати и партията има нужда тази промяна.
Винаги преди 2013г. съм спазвал регламента за изказване от три минути. Ще го спазвам и в бъдеще. Днес обаче ще си позволя да говоря по-дълго и напълно откровено, ще направя опит за безкомпромисен анализ на последните години и перспективите пред ДСБ, дясното и нацията.
Преди четири години поех отговорността да застана начело на Демократи за силна България след много тежко поражение и в условията на тежка организационна и финансова криза. За съжаление, отстъпвам поста в същите условия, въпреки сериозните успехи, които имахме през тези години.
1. Неизбежно, първият въпрос е - Защо се стигна дотук?
Моят отговор е - защото през целия четиригодишен период, ДСБ държа политическия залог и съответно - политическия риск много високо. Нито за момент не се примирихме с ролята на малка, конформистка партия, която се съобразява със силните на деня. Нито за ден не възприехме политическите цели и политическото битие на малка партия, която се лашка по течението и се съобразява с конюнктурата. Поехме рискове и влязохме в битки, които не са по силите ни и не отговарят на обществената ни подкрепа, на медийните реалности и на безпощадно търговския характер на българската политика.
Грешка ли беше това “надскачане”?
Моето мнение е - не, не беше. ДСБ е създадена с големи и амбициозни цели няма право да се отказва от преследването им. В дълбоката институционална и морална криза, в която трайно се намира българското общество, отказът от амбиции е предателство, примирение с баналността на властващото зло, пасивно съучастие в завладяването на властта от местни мафиотски и чужди геополитически интереси. Ние поддържахме залога пред партията непосилно висок, защото такива са залозите пред обществото.
И многократно през тези години успяхме да изпълним политическа роля, надхвърляща нивата на влияние, които имаме и да преодолеем враждебната медийна и политическа среда. През тази призма ще дам моята оценка на основните събития в мандата си:
1.1. Първо - създаването на Реформаторски блок. Това беше решение без разумна алтернатива, което беше взето по инициатива на ДСБ, с цената на тежки компромиси. Създаването на блока промени българската политика, даде глас на най-активните и независими обществени групи, отне на ГЕРБ монопола върху дясното, а на БСП и ДПС - шанса да получават мнозинство в българския парламент. РБ беше силен политически ход и несъмнен успех. Всички гласове, че направените при създадването му компромиси гонят избиратели, бяха опровергани на последните избори, за съжаление.
Провалът - и аз го приемам като личен провал, за който нося отговорност - беше неспособността да изпълним обещанието за организационно единство на РБ. Смисълът на политическата дейност не е в разделението, а в обединението зад разумни и полезни за обществения интерес цели. Но простото коалиране не постига този ефект. Реформаторският блок влезе в 43 НС и в управлението лишен от единство, което да го направи смислен и полезен не за партиите в него, а за избирателите си и преди всичко - за цялата нация.
1.2. Второ - влизането в кабинета Борисов-2. През ноември 2014г., ДСБ имаше само два варианта - да подкрепи коалиционно управление на малцинството с подкрепата на ДПС, или да напусне ПГ на Реформаторския блок като група изолирани независими депутати без влияние върху политическия процес и евентуално така да предизвика незабавни избори, на които десницата да остане непредставена (т.е. да стигнем до днешната ситуация години по-рано…).
ДСБ не се подчини на тази алтернатива, дори когато ни я свеждаше лично г-н Жозеф Дол, а застана в центъра на политическия дебат за нуждата от мнозинство, което да изолира ДПС от политическата власт и да постави реформата на съдебната система в центъра на програмата си. Отново на цената на тежки преговори и компромиси, постигнахме тази цел и извоювахме влияние, далеч надхвърлящо петимата народни представители от ДСБ.
Неуспехът ни беше в съгласието г-н Борисов да получи нов мандат като премиер на България. За съжаление, ние от ДСБ бяхме оставени съвсем сами в защитата на тази уж обща позиция на РБ. И тук искам да припомня, че нашето предложение да има коалиционно управление с друг премиер нямаше подкрепата не само на лидерите на ДБГ и СДС, но и на широката гражданска, медийна и протестна общност, която днес ни критикува за направените компромиси. Този двоен морален стандарт е една от големите беди на демократичната и реформаторска общност в България, но за това - по-нататък…
1.3. Трето - участието във властта и борбата за правосъдна реформа. За едногодишния си престой във властта, ДСБ, заедно с колегите от Гражданския съвет, беше единствен гарант на опитите за реформи в мандата на Борисов-2.
Ние, и само ние, давахме пълна и безрезервна подкрепа на министрите Москов, Ненчев, Митов и Иванов, в опитите им да придадат десен, реформаторски и проевропейски характер на едно по съществото си криминално балканско управление.
Ние и само ние до последния ден на 43 НС искахме разкриване на истината за КТБ и за вторичния грабеж на активите й в рамките на процедурата по несъстоятелност.
Ние и само ние се противопоставяхме, често успешно, на опитите за кадруване на мафията във всички държавни регулатори и администрации, на лобистките законопроекти или на финансовия комунизъм на министър Горанов (мога да спомена само КЗК, БНБ, втория пенсионен стълб, данък “Уикенд”, Закона за концесиите). Съчетавахме тази роля на коректив с непрестанна законодателна инициатива, голяма част от която остана незабелязана и неоценена.
Но днес, когато народните представители от ДСБ и ГС ги няма, виждаме и вакханалията на мафиотски назначения във всички ешелони на властта, и пълната законодателна безплодност на 44 НС…
Платихме огромна цена за подкрепата на един кабинет, на едно мнозинство, в което интересите на ДПС и Делян Пеевски бяха често по-добре защитени от тези на десните избиратели и почтения бизнес. Но искам да подчертая оценката си, че тази цена си струваше, защото работата на политика е плаща със собствения си публичен образ за защита на обществения интерес. Когато започнеш да жертваш обществения интерес, за да защитиш образа си, се превръщаш в Бойко Борисов, дори и да се мислиш за много повече от него…
Ключов момент в участието ни в управлението беше т.нар. исторически компромис от юли 2015г. и последвалото му проваляне от ГЕРБ през декември. Постигането на компромиса предопредели оставането ни във властта, провалянето му - нейното напускане. Този компромис беше момент, в който ДСБ и партньорите ни от ГС, с ресурса на девет народни представители, променихме дневен ред, около който се бяха обединили всички останали. В деня преди края на преговорите, единствени защитници на първоначално внесения законопроект бяхме ние и министър Христо Иванов. Активно се опитваха да ни убедят да отстъпим ГЕРБ, ДПС, лично премиерът Борисов и президентът Плевнелиев, партньорите от Патриотичния фронт, Главният прокурор Цацаров. В края на следващия ден, всички те бяха приели първоначалната версия.
Влизам в тези детайли, тъй като съм убеден, че отричането на това политическо съгласие е белег или на недобросъвестност, или на краен политически наивитет.
1.4. Четвърто - напускането на властта през декември 2015г.
Не смятам, че - след тежките преговори през юли - този ход имаше алтернатива. Приемам обаче критиката, че той не беше публично добре обяснен, нито достатъчно обсъден вътре в ДСБ. Тежкият политически провал на ДСБ, който предопредели кризисния режим през цялата 2016г., беше отказът на единствения ни министър да последва решението на партията си. Приемам го като личен лидерски неуспех, защото това беше ключовият момент пред реформаторската десница в България - тази оставка щеше да повлече напускане на целия Реформаторски блок и заслужена правителствена криза, от която - със или без предсрочни избори - дясното щеше да излезе и по-силно, и по-единно.
В политиката има моменти, в които или си на висотата на отговорността си, или не си. ДСБ не беше. Подчертавам - не един човек, не д-р Москов, защото той представляваше във властта партията, а не себе си, неговото решение беше представително за политическата отговорност и дисциплина на партията, а не неговата лична.
Този момент беше проигран, с него и шансът на цяло поколение десни лидери да играят важна роля в българската политика.
1.5. Пето и последно - годината в опозиция и подготовката на ново политическо обединение, което да даде дясна алтернатива на ГЕРБ.
Независимо, че често бяхме единствена опозиция и в много случаи изиграхме ролята на реален коректив на недъзите на управлението, този период отчитам като политически неуспешен за ДСБ. Не постигнахме голямата си цел да обединим политическите и граждански общности, които да дадат алтернатива от десноцентристки и реформаторски позиции на Борисов. Не предвидихме скоростта, с която той ще предизвика предсрочни избори. Преди всичко - допуснахме да бъдем подведени в безкрайни преговори с хора, които - поради суета и неопитност, или част от тях - поради предразсъдъци и зависимости, в крайна сметка избраха политическия егоизъм. Допуснаха грешка, която мнозина са допускали в миналото, и която трябва да се избягва в бъдеще, защото цената се плаща от стотици хиляди, а не от единиците, които вземат решенията.
Тук може би погрешно говоря в първо лице множествено число. Тази грешна преценка беше моя и за нея аз трябва да понеса отговорността си. Но това не означава, че съжалявам, че съм се предоверил. Без доверие няма общо действие, без риск няма стратегически успех.
И сега, когато обръщам поглед към бъдещето, към периода, в който други ще носят основната отговорост за най-тежките решения, искам да тръгна именно от тук:
2. Ще продължи ли ДСБ да преследва амбициозни политически цели и да поема рискове?
Има два пътя, две алтернативи. Да се уплашим (или по-точно - да се уплашите) от моето падане от високо като лидер на ДСБ и да решим да пълзим ниско през следващите години. Зад прикритието на мантрата “Да помислим първо за партията”, да се откажем от амбициозни политически цели и да се отдадем на сметки за малки порции от политическата власт, които отговарят на скромното ни политическо влияние и тежкото ни организационно състояние. Да приемем, че защитата на тесен периметър в рамките на поредната неискрена коалиция, може да бъде политически успех.
Аз се надявам, че почти никой в тази зала не иска това. Ние сме изправени пред ключов момент в историята си като партия - за първи път ще има състезателен избор на председател. Аз се надявам, че никой от кандидатите за лидер на ДСБ няма да възприеме пораженския подход “Да си гледаме нашата градинка”. По една много проста причина - в политиката никой не се интересува от нашата градинка. Партиите не съществуват, за да си решават вътрешните разногласия, а за да решават обществените проблеми, не за да си играят на демокрация на общинско ниво и да симулират клуб по дебати във Фейсбук, а за да защитят демокрацията и свободата за всеки член на обществото. Не за да уреждат собствените си партийни членове, а за да осигурят благоденствие и сигурност за всеки гражданин.
Колкото и да ни е трудно, днес целите пред нас са по-високи от всякога:
В целия западен свят, към който - поне ние - безспорно принадлежим, либералната демокрация, индивидуалната и свободата на словото, пазарната икономика и сигурността, са изправени пред заплаха. Както от вътрешни, така и от външни врагове.
И ако последните месеци показват, че Западна Европа се изправя срещу тази заплаха и печели трудни отбранителни битки, в почти цяла Източна Европа демокрацията, свободата и пазарът са в отстъпление. Това отстъпление е особено видимо на Балканите. Днес България е заобиколена от юг и запад от държави в дълбока криза на демокрацията, застрашаваща социалния и граждански мир. Защото либералната демокрация не е процедура, а единственото познато успешно средство за трайно поддържане на мира и сигурността в обществото.
България на Борисов и Сидеров, с основна опозиция Нинова и Карадайъ, е заплашена да остане изолирана на Балканите, докато Европа върви по отдавна отлагания път на консолидация и федерализация. Ние трябва да бъдем лидер на Балканите, да задаваме пътя към Европа, а не да следваме модела на Груевски в Македония или Изетбегович в Босна…
България със съветска прокуратура и правосъдие не може да излезе от посткомунизма и постсъветската сфера на влияние, колкото и да удържа наследницата на БКП извън властта. Границата на Европа ще мине по Дунава, ако ние не последваме Румъния в политиките й на категорична борба с корупцията във властта…
България с комунистически по същността си контрол върху бизнеса от страна на властта и с нива на финансова и административна централизация, характерни за диктатура от Централна Азия, никога не може да влезе истински в Европа и не може да спре връщането на комунизма, просто защото той в много отношения и в много региони на страната никога не ни е напускал.
И най-сетне, България, в която хората се мерят не според заслугите, образованието, усилията и таланта си, никога не може да бъде богата - защото тя гони хората, които могат да създадат нейното богатство.
Единствено власт, осигуряваща справедливост, местно самоуправление, качествено образование и администрация, изградена според заслугите на гражданите, може да ни направи част от Единна Европа.
Това са целите, които ние заложихме в Договора за Нова българска Република. Това са целите, в името на които Демократи за силна България трябва да определят политическото си поведение и приоритети.
И трябва да бъдем наясно, че тези цели не можем да постигнем сами. Нещо повече - за тях дори не можем да се борим сами, защото изглеждаме несериозно в очите на хората.
Борбата за тези политически цели изисква на първо място запазването и развиването на проекта Нова Република като средство за обединяване на граждани, бизнес, граждански и политически организации с несъмнени десни разбирания около Договора, който ДСБ предложи. Този проект не е неуспешен - той е неразвит, твърде закъснял за изборите през 2017, но изпълнен с политически смисъл, качествени личности и десни политически ценности. Той има нужда от развитие в цетъра и по региони, като основа за пробив в местната власт и изграждане на истинска национална дясна мрежа от авторитетни местни лидери.
Изисква и готовност за партниране с организации, които не се определят задължително в дясното пространство, но споделят общите ценности на либералната демокрация, пазарната икономика и защитата на националната сигурност през пълноценно членство в Западните политически съюзи.
Изисква едно такова обединение да предложи общи законодателни, в т.ч. и конситуционни решения на основните проблеми на обществото, много преди да започне подготовка за парламентарни избори. Да излъчи силен кабинет в сянка - с личности и екипи, готови да поемат властта, когато избирателите пожелаят това. Да се позиционира трайно и последователно позициониране спрямо ГЕРБ въз основа на програми и ценности, а не на политическа и властова конюнктура.
Но преди всичко, борбата за тези цели изисква амбиция, риск и готовност за компромис отвъд зоната на безопасност и комфорт. Аз приех поканата на господата Атанасов и Малинов да бъда част от тяхното ръководство, ако някой от тях бъде избран. Благодаря им за поканата. Моето съгласие обаче не е безусловно. То зависи от готовността на бъдещия председател да поеме риск и да влезе в битка в името на общите ни ценности. Гласът ми зависи от моята преценка кой е готов да влезе в тази битка и да не отстъпи и е доказал тази способност. Преценката си ще направя след изказванията на кандидатите.
Преди много време първият председател на ДСБ г-н Костов ми каза: “Лидерът не е знаме. Той е човекът, който носи знамето”
Нашето знаме днес е ясно - това са ценности, записани във всичките ни документи от Възванието за силна България до Договора за нова Република. Ще повторя нещо, което казвам на всички събрания досега: Ние сме консерватори, но и реформисти. Ние знаем, че няма революционни решения. Но знаем и пътя напред и не лъкатушим по него. Благодаря ви за шанса да нося знамето по този път четири години. И ви моля да продължим по него, за да мога да продължа да се боря под това знаме."
