Илиан Стоянов е роден на 20 януари 1977 г. в Кюстендил. Минава през юношеската школа на ЦСКА, за да се върне в родния град за най-сладките мигове на “Велбъжд” в “А” група, а после става един от най-обичаните футболисти на “Левски”. За 5 г. на “Герена” има две шампионски титли и 3 купи на България. Заминава за Япония, където е вече 9-а година. Още в дебютния си сезон печели с “ДЖЕФ Юнайтед” купата на японската лига - първи трофей в историята на клуба. Следващата година отново триумфират с купата. През 2007 г. преминава в “Санфрече” (Хирошима), с който е финалист за Купата на императора и носител на Суперкупата на Япония. Завършва кариерата си във втородивизионния “Фагиано” (Окаяма). Защитникът има 40 мача за националния отбор на България между 1998 и 2010 г. Участва на последния голям форум, на който сме се класирали - Евро 2004. Стоянов даде обширно интервю за "24 часа".
- Илиане, преди 2 г. прекрати кариерата си на футболист. Как е животът в Япония? Школа за деца, треньорство или ресторантьорство – кое е новото ти призвание?
След като приключих да играя футбол преди 2 г., останах да живея в Япония. Отворих ресторант. Но сега обмислям футболът пак да стане мой приоритет. Ще се занимавам с детска школа. Ресторантът ще работи, но няма да му обръщам толкова голямо внимание.
- Научават ли японците нещо за България, като идват в ресторанта ти в Хирошима, който е брандиран в бяло-зелено-червено?
Аз съм си националист. Обичам си България и така изразявам моята обич към родината си. Японците разпитват доста. Идват много фенове и на “Санфрече”, и на другите ми два отбора. Не са имали допир до мен, а сега имат възможност за такава близост. Много питат, интересуват се за България.
- Ти работиш ли в ресторанта, или си му емблема?
Основно като емблема, но когато има повече хора, помагам. Срамна работа няма.
- Какво става с футболната ти школа?
Отворих школа преди 2 г. в Хирошима. Но не тръгна много добре. Имаше малко деца. Но сега се преместих в съседен град и на 1 април отварям друга школа. Градът се казва Шунан в префектура Ямагучи. Ще се преместя да живея тук. Ще преместя и ресторанта в Шунан. Разстоянието до Хирошима е 80-90 км, но няма да имам възможност да следя отблизо какво става и с ресторанта.
- Скоро ще станат 70 г. от атаката с атомна бомба над Хирошима, има ли следи и до днес?
Останки се пазят, но вече като паметници - бомбата, Парка на мира... Има неща, които могат да се видят, но не е за предпочитане.
- Как изглежда Хирошима сега и какво представлява новият ти град Шунан?
Хирошима е много красив град, има доста зеленина. Милион и триста хиляди жители. Шунан е по-малък. Футболът в този регион не е толкова развит. Имах контакт с хора от Шунан, които обичат футбола, мои фенове - те сега ми помагат за отварянето на школата и развиването на футбола в региона.
- Със семейството ли ще се местиш?
Не. В момента живея сам, жена ми и малкият са си в България. Той започва училище през септември. Нека първо си се научи да чете и да пише на български.
- Но явно твоите планове остават свързани с Япония?
Да, доста ми харесва, водиш спокоен начин на живот. Всичко ти е уредено. В момента не мисля за връщане в България, но никога не казвай никога.
- Всъщност ти как точно се озова в Япония? Нямаше ли и други интересни оферти от Европа, когато напускаше “Левски” през 2005-а?
Преди да напусна “Левски”, нямаше много оферти. Предишните години е имало, но от “Левски” не са ги приели, сигурно не са били изгодни за клуба. Накрая ми оставаше половин година до приключване на договора. “Левски” ми предложи нов договор, който не ме устройваше - беше с по-лоши условия от досегашните. И просто не се разбрахме. Плюс това бях на 28 години и имах самочувствието, че мога да си опитам късмета и да успея и в чужбина. И от “Левски” ме продадоха. Въпреки че ми оставаха 4 месеца до края на договора, взеха 600 000 евро от ДЖЕФ. За защитник мисля, че не са малко.
- Нека те върна в самото начало на кариерата ти – как стана футболист, кой те заведе на стадиона в Кюстендил? И можеше ли да се захванеш с друг спорт?
Баща ми е бивш футболист в Кюстендил. Не е играл в първа дивизия. Играл е в “Б” група във “Велбъжд” и “Добруджа” (Толбухин). Казва се Георги Стоянов. Целият град го познава - Георги Стоянов по прякор Хъко. Той ми предаде любовта към спорта и футбола. Татко е първият ми треньор. Като се прибираше след работа, сме играли по 2-3 ч на стадиона. Показвал ми е първите стъпки. Започнах да тренирам футбол в първи клас. В училище имах интерес към различни спортове. Тренирах и лека атлетика, и баскетбол. По едно време тренирах футбол и баскетбол едновременно. Сутринта баскетбол, вечерта футбол. Един ден татко каза: “Виж какво, избирай един спорт. Дали ще е баскетбол, футбол или лека атлетика, избери. По-добре да се съсредоточиш върху един спорт.” Не ми каза избери това. Моята първа страст си беше футболът и така се захванах сериозно с него покрай татко.
- Как младият Илиан се озова в ЦСКА? И какво стана? Явно не ти е било писано да ставаш “червен”...
В моята рода всички са левскари, начело с баща ми. Като юноша имах конфликт с треньора в Кюстендил и бях пред отказване от футбола. Мисля, че бях на 15 г. Случайно видях в Кюстендил Иво Михайлов, сина на бившия голям играч на ЦСКА Стефан Михайлов. Иво също беше в ЦСКА. И вика: “Ела да се пробваш при нас.” А аз: “Кой ще ме вземе там, това е един от двата най-добри отбора, имат най-добрите юноши.” Но Иво настоя. И аз отидох. На втория ден ми казаха, че оставам. Играх при юношите 3 г. Станахме шампиони, взехме купата на България. На 18 г. Пламен Марков ме взе в първия отбор на ЦСКА. Изиграх 3-4 мача. Но го смениха с Георги Василев. А той обичаше по-опитни футболисти, не даваше път на младите. А аз, понеже бях с буен нрав, на една тренировка имах конфликт с Румен Христов. И Гочето ни изгони от отбора до второ нареждане. Изпрати ме в дублиращия отбор. Тогава Пламен Марков ме взе в “Чардафон” и бях 6 месеца в Габрово. След това влязох в казармата. Прибраха ме в Кюстендил. Треньор на “Велбъжд” беше Георги Димитров-Джеки. Големи благодарности към него. Той ме наложи да играя за по-дълъг период в “А” група. Във “Велбъжд” бях 4 г. Имаше интерес и от наши, и от чужди отбори. Играех и в младежкия национален отбор. Даже от “Велбъжд” стигнах и до националния отбор на България, което не е малко. И накрая се озовах в “Левски”.
- Какво си спомняш от периода във “Велбъжд” - хвана две от трите поредни години с бронзови медали и голяма радост за Кюстендил?
Бяха прекрасни години. Имахме страхотен отбор. Всички отбори, като видеха табелката “Кюстендил”, трепереха. Имахме доста стойностни футболисти и отличен треньор - Паро Никодимов. Нещо малко не ни достигна поне да вземем една купа на България. Но никога няма да забравя страхотните години във “Велбъжд”.
- Как се озова в “Левски”?
Имаше интерес и от “Литекс”, и от “Локо” (София). Станах на 24 г. и исках да бъда трансфериран - в България или в чужбина. В последната ми година в Кюстендил покойният Георги Илиев се беше свързал с Емил Наков и му казал, че има оферти и от “Левски”, и от ЦСКА - да избирам. И избрах “Левски”. От малък съм левскар, баща ми е левскар. Като подписах официално с “Левски”, се обадих на татко. Казах му: “Тате, подписах.” А той: “Ето сега, сине, мога да умра спокоен.”
Не е критерий, че си бил в ЦСКА преди това. Навремето знаеш как беше - живееш в “Дървеница” - тренираш с ЦСКА, не можеш да отидеш на “Герена”. Живееш в “Овча купел”, трябва да тренираш в “Славия”. Навремето в ЦСКА бяхме 8-9 човека левскари. Даже ходехме заедно на мачове на “Левски”. Не е критерий къде си играл - важно е, когато отидеш в отбора, да покажеш, че обичаш този отбор, че милееш за него. Може да не си някакъв страшен футболист, но поне да имаш желание за игра. Това се вижда от феновете.
- В “Левски” печелиш 5 трофея за 5 г., кой ти е най-сладък?
Първата година, когато станахме шампиони с “Левски”, на мен също ми беше за първи път. И беше много приятно. Голямо изживяване. Пълни стадиони. Да играеш в “Левски”, не може да се опише. Трябва да си футболист на “Левски”, за да го разбереш.
- Кой е мачът за “Левски”, който никога няма да забравиш?
Мачовете с ЦСКА винаги се открояват. Почти всички са ми в паметта. Това са незабравимите мачове. Плюс мача с “Брьондби”, когато ги бихме 4:1 в София. Уникален мач.
- Кой е най-добрият футболист, с когото си играл?
Може би Саша Симонович ми е направил най-голямо впечатление. Но имаше и други големи футболисти - и Пантелич, и Головской, и Цихмейструк, и Гонзо, и Мъри... Целият отбор беше с уникални футболисти.
- А кой е бил най-трудният нападател за опазване?
Не може да ми излезе точно определено име. Но когато сме играли в УЕФА и квалификации за Шампионска лига, сме се изправяли срещу Майкъл Оуен, Милан Барош и доста известни имена. Но и в България тогава имаше класнни централни нападатели. Всеки отбор имаше добър централен нападател, който можеше да реши мача. Срещу Здравко Лазаров се играеше трудно, срещу Гошо Бачев - също.
- От днешната по-улегнала позиция как се отнасяш към най-тежкия си момент в “Левски” – раздялата с пословичното гледане на видео? Всъщност какво правеше тогава на “Герена”, как минаваше денят ти? Какво точно гледаше?
Сутрин ходех на стадиона, четях вестници. Не е било нещо трудно за правене, но е неприятно. Защото не можеш да си практикуваш професията. И не е професионално никой клуб да го прави. Мога да дам много примери - и Балак си тръгна от “Леверкузен” без пари, и доста други. И отборите им ги използват до последно. Но в България това е криворазбрано. И футболистите трябва да си търсят правата.
- Като нарицателно се използва, че тогава си гледал видео? Всъщност гледаше ли?
Не съм гледал видео. Ходих в една стая, бившият кабинет на Наско Сираков. Там имаше касети, но не съм гледал видео. Но е неприятно да стоиш по цял ден - примерно от 9 сутринта до 4 следобед. Това е непрофесионално. Като не искаш да подпишеш, нека те изпратят при юношите да тренираш. И накрая какво стана - отидох в Турция да изиграя 45 минути срещу “ДЖЕФ Юнайтед”, за да ме видят, без да съм тренирал. Ами ако се бях контузил? И за мен зле, и за клуба. В случая всичко се разви добре.
Но примерно някой чужденец си тръгне от “Левски” - те му връчват плакети, благодарности и вричания в любов. На мен никой от “Левски” не ми каза едно благодаря за годините, през които съм бил на “Герена”. Единствено Златин Тепсиев, Петър Димитров, който беше говорител на националния фенклуб тогава, и още 3-4 момчета ме изпратиха на аерогарата, преди да тръгна за Япония, и ми връчиха една купа. Тя е вкъщи, в Кюстендил, при майка и при татко. На нея пише: “Завинаги един от нас. Сектор “Б”. Единствено феновете ме изпратиха с благодарност. Никой от ръководството, клуба и треньорският щаб не е говорил с мен. Това е неприятно. Все пак съм играл 5 г. в клуба, играл съм и контузен, и на инжекции, давал съм си здравето. Неприятно е да си тръгнеш така - но това е.
- Нямаше ли шанс впоследствие да се върнеш за край на кариерата си на “Герена”, или пътят ти вече беше предопределен – в Япония?
След втората година в ДЖЕФ имах проблеми. Бях се прибрал за малко до България и отидох до Правец, за да видя “Левски”. И Сирака вика: “Айде, вземай им парите на тия и си идвай в “Левски”. Но това по-скоро на майтап, никой официално не се е свързвал с мен. Аз не съм искал да се връщам в България. Ако исках, щеше да е единствено в “Левски”. Къде да ида другаде? “Левски” е върхът на сладоледа в България.
- Предстоят празненства за 100 г. “Левски” – клубът няма титла от 2008-а... Как виждаш отдалече футболните, финансови и управленски драми?
За финансовите не мога да коментирам. Мога за футболните. С всяка година “Левски” върви надолу и надолу. Няма никаква стратегия и стил на игра. Постоянно идват нови футболисти, след три месеца се гонят, заместват ги други. Голям хаос. Така отбор не се прави. За жалост не виждам светлина в тунела. Надявам се “Левски” да се оправи, но не знам дали ще е скоро. Няма нищо прозрачно. Сега се прави и стадион - това е хубаво. Но като правиш стадион, го прави целия, не да буташ един сектор и да си играеш на имаме пари-нямаме пари. Дори да играеш на ливада, феновете, които обичат “Левски”, ще дойдат и там да те подкрепят. Не е важно да има трибуни, а стратегия, победи и да се печелят купи.
- И в Япония печелиш трофеи - 2 купи на лигата с ДЖЕФ и Суперкупа със “Санфрече”, какво значеха те за отборите?
Клубовете, в които бях, не са от топотборите в Япония. За тези години имам 5 финала и три спечелени. За тези отбори постиженията не бяха никак малки, а радостта - голяма.
- Разкажи някоя любопитна случка от първите ти дни в Япония? Сигурно е било забавно, докато научиш езика?
Беше доста интересно. Отидох в друга държава, друга култура. Всеки те гледа странно - какъв е този, от кой свят идва. В началото ми беше трудно, защото нямах и подготовка, не знаех и език, но бързо се окопитих и бързо се аклиматизирах. За около един месец навлязох във форма. Даже първата година бях избран за най-добър защитник в първенството и в идеалната 11-орка на сезона. Относно езика - в началото научих само футболните термини - наляво, напред, пас и други такива неща, за да имам комуникация в играта. Сега говоря, но още не е много добре.
- Каква истина каза за треньора на ДЖЕФ, за да се разделиш с отбора през 2007-а?
Не съм излъгал и до ден днешен си стоя зад думите. Просто казах, че с този треньор ДЖЕФ няма как да върви нагоре. След Ивица Осим нямаше как да има развитие. Той отиде треньор на националния отбор на Япония, а синът му пое ДЖЕФ. Виждах за какво става въпрос. И думите ми се потвърдиха - аз дойдох в Хирошима, а на следващата година “ДЖЕФ Юнайтед” изпадна. И още не може да влезе в първа дивизия.
- Кой е най-хубавият ти спомен от националния отбор?
2003-а и 2004-а бяха прекрасни години. За да върви един национален отбор, трябва да има голям колектив, всички в отбора да са приятели. Тогава всички в отбора бяхме като един юмрук. Разбира се, тогава в отбора беше и Краси Балъков, който изигра най-голяма роля за класирането на България на Евро 2004. Уникален футболист. Всичко се въртеше около него. Жалко, че не остана и за европейското първенство.
- Имал ли си друг прякор освен Коловати?
Като дете имах друг, но той не е популярен. Когато играехме футбол, винаги бях с номер трети. И ми викаха Тройката. Коловати ми го измисли Мишо Мадански, когато бяхме в “Чардафон” (Габрово). Той беше помощник на Пламен Марков.
- Приятелят ти Котоошу стана японски гражданин, говорили ли сте за това?
Каза ми, че е взел японски паспорт. Мечтата му е да стане треньор тук. А ако е с български паспорт, няма как да стане треньор в Япония.
- Може ли и ти да вземеш японско гражданство за сметка на българското?
Не, не, не. Аз паспорта никога няма да го сменя. Аз съм си българин и винаги ще бъда българин.
Още: Левски прекрати преговорите за продажбата на нежелан от Генчев - новият треньор ще решава съдбата му
Още: Коледно чудо: Ботев и Локомотив Пловдив се обединиха в духа на празника
