Индия може изобщо да не е близо до това да превърне партньорството си със САЩ в официален или неофициален военен съюз, но засилващите се стратегически отношения между двете страни доминират китайския дискурс относно Ню Делхи. Следващата седмица в Токио ще се проведе среща на Quad – неформален съюз за диалог за сигурността между Австралия, Индия, Япония и САЩ – и се очаква той да се следи със специално внимание в Пекин.
Китай води кампания срещу връзките на Индия със САЩ, определя Quad като „азиатското НАТО“ и отправя постоянни атаки срещу Индо-тихоокеанската геополитическа конструкция, възприета от Ню Делхи и партньорите ѝ от съюза. Според китайското правителство членовете на Quad овладяват Азиатско-тихоокеанския регион и се стремят да предизвикат конфронтация. Позицията на Пекин е ненужно тревожна, пише в свой анализ Раджа Мохан от Foreign Policy, който е част от Азиатския институт за социални политики.
Възмущението на Китай от т.нар. „Четворка“ изглежда странно, като се има предвид, че Пекин отдавна е свикнал с американските войски, разположени в Южна Корея, Япония и на други места в Азия. Има обаче два фактора, които обясняват агресивната китайска кампания срещу Quad и, в частност, срещу връзките на Индия със САЩ.
Най-очевидният е огромният размер на Индия и потенциалната ѝ сила да се оформи като най-големия опонент на Китай в региона. Въпреки че Пекин рядко е разглеждал Индия като равностоен конкурент, сега ясно осъзнава, че втората по население държава може да създаде значителни проблеми за Китай, ако се съюзи с други сили срещу него. Тя е потенциална свръхсила и ето защо възпирането ѝ от съюз със САЩ е стратегическа цел на комунистическото правителство.
Фактът, че опасенията на Китай за потенциално американско-индийско сближаване напоследък придобиха параноичен характер, ни напомня за безкрайните тиради на Пекин за сътрудничеството на Ню Делхи с Москва през 60-те и 70-те години на миналия век. Тогава Китай се притесняваше, че руският империализъм се съюзява с хегемонистичните амбиции на Индия в Южна Азия. Мао Дзъдун дори описа отношенията на СССР с Индия в едно свое вулгарно стихотворение: "Мечката размахва ноктите си, / яздейки гърба на кравата". Тогава, както и сега, Китай не обичаше да вижда, че отношенията на Ню Делхи с други сили изглеждат по-добре от предимно неуспешните му опити да спечели съюзници.
Вторият фактор е, че Пекин играе в съюз с утвърдените анти-американски настроения в Ню Делхи с настояване за азиатска солидарност и избягване на западните коалиции. Тези настроения са продукт на анти-колониализъм, квази-социализъм и съюза със СССР по време на Студената война. Тежестта им с времето започна да избледнява, но все пак в индийското правителство още има много хора, които се притесняват, че прекаленото сближаване със Съединените щати може да провокира Китай. Пекин залага на това, че предупрежденията му могат да предизвикат допълнително безпокойство в Ню Делхи.
Китай, разбира се, има доста по-дълга история на партньорство със САЩ, която започва още при президента Ричард Никсън през 70-те. От друга страна, Индия дълги години е следвала политика за спазване на разумна дистанция от Вашингтон. Въпреки че връзките на Ню Делхи с Щатите се затоплиха в последните години, индийското правителство настоява, че позицията на „стратегическа автономност“ все още не се е променила. Това се доказва и от отказа на Индия да се присъедини към партньорите от Quad, които осъдиха непровокираната агресия на Русия срещу Украйна.
Манията на Пекин по темата за индийско-американските отношения е странна, при положение че Китай рядко се е противопоставял през годините на засилващото се военно партньорство на Пакистан със САЩ. Изглежда, че Китай няма проблеми с Пакистан въпреки двустранното споразумение за военно сътрудничество на Исламабад със САЩ и бившето му членство в Организацията на централния договор и Организацията на договора за Югоизточна Азия - два съюза, спонсорирани съответно от Великобритания и САЩ през 50-те.
Когато през 2004 Вашингтон обяви Пакистан за най-важния си партньор извън НАТО, това не провокира никаква реакция от страна на Пекин. Напротив – Китай дори продължава да изтъква партньорството си с Исламабад. Всичко това е в ярък контраст с острата реторика на китайското правителство през 2007 г., когато Индия покани Австралия, Япония и Сингапур да се присъединят към годишните военноморски обучения в Малабар. Пекин нарече случващото се „формиране на азиатско НАТО“ и провокира успешно индийските националисти. През същата година комунистическите партии в Индия организираха мащабни протести, които доведоха до разпад в управляващата коалиция.
Оттогава насам Китай постоянно използва термина „азиатско НАТО“, за да описва всички военни връзки на Индия със САЩ. Реториката на Пекин се засили още повече, след като Доналд Тръмп възроди Quad през 2017, а сега администрацията на Байдън разгневи още повече китайците с организирането на редица срещи и инициативи. Предстоящото събрание в Токио ще е третото за Quad, откакто демократът влезе в Белия дом.
Китайското външно министерство нарича неформалния съюз „малка клика“, която опитва „да подкопае азиатската сигурност“. Някои анализатори в страната виждат стратегията на Индия като огледална на китайската максима от 70-те и 80-те: „Обедини се с по-далечната страна (САЩ) срещу по-близката заплаха (СССР)“. Само че от гледна точка на Ню Делхи, на мястото на СССР е Китай.
В неформалните си контакти с индийската общност, някои китайски учени изразяват загриженост, че Ню Делхи използва китайско-индийското военно напрежение по спорната граница в Ладакх от 2020 г. насам, за да засили военното сътрудничество с Вашингтон. Малцина са готови да признаят обратната страна на тази теза: че агресивните действия на Китай по границата приближават Индия към САЩ. Официалната китайска позиция е, че напрежението по границите между двете държави „не трябва да бъде изолирано от по-големите предизвикателства, свързани с изграждането на многополюсен свят, който ограничава силата на САЩ“. Това остава неприемливо за Индия. Пекин все пак признава Ню Делхи като голяма регионална сила.
Преди почти един век, на конгрес в Брюксел през 1927 г., индийските и китайските националисти се срещат за първи път официално. Заедно те се заклеват в общия си ангажимент да свалят западния колониализъм и да изградят нов азиатски ред. Оттогава насам и двете страни се борят срещу мощта на Запада, но политиките им почти никога не са били в синхрон. Когато изглеждаше, че Китай се сближава със Запада, Индия се бунтуваше срещу него. Когато идваше ред на Индия да се сближи със Запада, Китай се изправяше срещу него.
Има само две изключения. Едното е през 50-те, когато индийският премиер Джавахарлал Неру измисля романтичната идея за азиатска „зона на мира“ в партньорство с Китай, но отношенията между страните бързо се разкъсват след китайската милитаризация на Тибет, кулминирали в Китайско-Индийската през 1962 г. Второто изключение е след разпадането на СССР през 1991 – страните са загрижени за зараждането на еднополюсен свят с лидер САЩ, но скоро индийското правителство решава, че е по-добре Щатите да са единствена сила в света, отколкото Китай да са единствена сила в Азия.
