По време на престоя си в Тхимпху - столицата на Бутан, се озовах в компанията на човек на име Карма Ура. Може би защото се казваше Карма, или заради въздуха, или заради уморителното пътуване, но реших да му призная нещо лично. Неотдавна, изневиделица, започнах да проявявам странни и тревожни симптоми - задъхване, замайване, изтръпване на крайниците. Отначало си помислих, че получавам инфоркт. Затова отидох на лекар, който ми пусна редица изследвания и се оказа, че...
"Ти няма нищо", заяви Ура. Дори преди да съм довършил изречението си, той знаеше, че лекарите не бяха открили нищо. Не умирах, или поне не толкова бързо, колкото си мислех. Просто имах паник атака.
Това, което исках да знам, беше - Защо сега? Животът ми вървеше относително добре. И съответно, какво мажех да направя по въпроса?
"Трябва да мислиш за смъртта по 5 минути на ден", заяви Ура. "Това ще те излекува".
"Но как", отвърнах аз.
"Това е заради страха от смъртта, страха, че ще умрем преди да сме постигнали каквото искаме или да видим децата си да растат. Това те тревожи".
"Но защо ще искам да правя нещо толкова депресиращо?"
"Богатите хора на Запад не са докосвали мъртви тела, пресни рани, гниещи неща. Това е проблем. Това е човешко състояние. Трябва да сме готови за мига, в който ще спрем да съществуваме".
Местата, както хората, имат своите начини да ни изненадват, осигурявайки ни самата свободна възможност да бъдем изненадвани, а не да сме приковани към предубеждения. Бутан е известен с иновативния си подход към щастието - това е единствената държава в света, която има Министерство на щастието, а на това състояние се гледа като на брутен вътрешен продукт. Бутан е страна, в която радостта цари повсеместно, а мъката като че ли е преодоляна почти напълно. Бутан несъмнено е специално място, но тази специалност е по-скоро нюансирана, отколкото слънчево хармонична, както мнозина от нас си представят.
Всъщност, Ура ме улесняваше с изискването да мисля за смъртта по веднъж на ден. В бутанската култура изискването е за 5 пъти на ден. Това е забележителна философия за която е да е страна, но особено за такава, която винаги се асоциира с високи нива на щастието. Дали пък Бутан тайно не е земя на тъмнина и отчаяние?
Всъщност, не е задължително. Скорошно проучване потвърди, че чрез мисленето за смъртта хората в Бутан постигат определени неща. Изследване от 2007 г. разделило група студенти на две, като първата група трябвало да мисли за болезнено посещение при зъболекаря, а втората - да мисли за собствената си смърт. След това на участниците е предложено да довършват думи, на които липсвали последните букви, като например "jo_". Окадало се, че втората група е по-склонна да дописва позитивни думи като "joy" (радост). Така учените заключили, че "смъртта е психически заплашителен факт, но когато хората го превъзмогнат, те автоматично започват да търсят по-ведри и щастливи мисли у себе си".
Това, естествено, не би изненадало Ура или който и да е бутанец. Те знаят, че смъртта е част от живота, без значение дали ни харесва или не, и игнорирането на тази основна истина носи тежки психологически последици.
Линда Лийминг, автор на книгата "Практически пътеводител към щастието: Какво научих в Бутан за живота, любовта и пробуждането", споделя напълно това убеждение. "Осъзнах, че мисленето за смъртта не ме потиска. Кара ме да се наслаждавам на момента и да виждам неща, които обикновено не виждам. Най-добрият ми съвет - отидете там. Мислете за немислимото и за нещата, които ви плашат, по няколко пъти на ден", заявява тя.
За разлика от западния свят, в Бутан не изолират смъртта. Смъртта, и снимки на смърт, са навсякъде, особено в будистката иконография, където постоянно могат да се видят цветни и ужасяващи изображения. Никой, дори и децата, не бива "пазен" от тези илюстрации или от ритуалите, пресъздаващи смъртта.
Подобни ритуали се прилагат след смъртта на някого, например, когато скръбта на близките му се изразява именно ритуално.
Защо обаче има такава разлика в отношението към смъртта? Едната причина за това бутанците да мислят толкова често за смъртта е, че тя е навсякъде около тях. За такава малка държава, начините да умреш са много. Можете да срещнете смъртта си на следващия завой или на опасните пътища. Може да ви нападне мечка или да опитате отровни гъби.
Друго възможно обяснение са дълбоките будистки вярвания на бутанците, особено онези, свързани с прераждането. Ако знаеш, че ще получиш друг шанс за живот, не е много вероятно да се страхуваш от този. Както казват будистите, не трябва да се страхуваш от смъртта повече, отколкото от това да изхвърлиш стари дрехи.
Което, разбира се, не означава, че бутанците не изпитват страх или тъга. Разбира се, че изпитват. Но те не бягат от тях. "Ние, на Запад, искаме да "поправим" това, че сме тъжни, за да престанем да се чувстваме по този начин. Страхуваме се от тъгата. Тя е нещо, което трябва да преодолеем и излекуваме. А в Бутан има приемане - на чувствата и емоциите, на всичко, което се случва и е част от живота", заявява Лийминг.
Ерик Уеинър, ББС
