Клементина Манчева е родена през 1982 година в гр. Ямбол. През 2001 г. завършва изобразително изкуство в ямболската гимназия "Васил Левски". Между 2001 и 2007 година се дипломира като бакалавър по Моден дизайн и магистър по Графично и пространствено проектиране в НБУ София. През 2012 година решава да се посвети на рисуването, като предпочита акварела за изразно средство. Ето какво разказва тя за рисуването и защо се е посветила на изкуството.
Рисуването е като болест, като мания, като бягство, като тайна стая, в която се криеш. Предполагам, че всеки художник ще го признае, под една или друга форма, но смисълът ще е този. Ако кажа, че винаги съм използвала този авариен изход ще излъжа. В периодът, в който се родиха децата ми и станаха достатъчно съзнателни, че да разбират кога мама трябва да бъде оставена на мира бях лишена от него. Децата са същата стихия, като изкуството, искат да им се отдадеш, за да се "получи", шикалкавенето и имитацията на внимание не са подходящи.
Рисуването го избрах (или обратното) още в четвърти клас, за щастие попаднах на най-добрия учител и човек, който и до днес мога да си представя - Андон Топчиев. Не знам как успяваше да ни впрегне да рисуваме здраво, да ни обяснява едновременно перспектива, цветознание, композиция и между това да вмъква истории от своето детство, с които да ни разсмива. Разказваше ни как с колегите си от Академията са събирали пари да си купят албуми с репродукции на картини, как е влязъл от втория път, как майка му не го пускала да учи рисуване, защото художниците са или луди, или пияници. И още, и още. Атмосферата в ателиетата беше много другарска и творческа, тази атмосфера не успя да я създаде повече никой - нито в гимназията, нито в университета. Зарази ни с изкуство, този мой първи и най-важен учител, и винаги ще съм му благодарна за това.
Тогава най-много ме впечатляваха импресионистите и най-вече Тулуз Лотрек. Все още ми е много, много любим, колкото с картините си, толкова и с несъвършенството си. От Българските художници харесвам много Стоян Венев, както с пейзажите му, така и с еротичните и наивистичните му картини и рисунки. Но може би Иван Милев е българският художник, който най-силно ме докосва, може би неизменната тъга в картините му е причината за това.
Мисля, че всеки човек, който се занимава с изкуство (и това с особена сила важи за България) има своя, вътрешна и най-вече, непоклатима причина да го прави. Да се бори с материята, с личните си страхове относно личното си творчество, с продажбите, с икономическата обстановка и с несигурността, която съпровожда всичко това.
Всичко е една голямо неизвестно, като се започне с това дали ще успееш да си намериш качествени материали, през това дали ще успееш да направиш нещо с тях и се стигне до това дали ще успееш да го реализираш на пазара. Но пък всичко това е като един допълнителен дразнител, който не ти дава да се откажеш, а напротив. На инат и на въпреки се мотивираш да докажеш, че нещата могат да се случват.
Вижте творбите на Клементина Манчева тук.
