„Земята е синя като портокал” е стих на френския поет Пол Елюар и е пример за сюрреализъм в литературата. Сюрреализмът е движение в изкуството, развило се след Първата световна война и има една конкретна муза – жена от плът и кръв – рускинята Елена Дяконова. Запомнена с псевдонима Гала е била съпруга първо на Пол Елюар, а впоследствие и на Салвадор Дали. Предполага се, че е имала неплатонични отношения и с германския скулптор Макс Ернст, също сюрреалист. Покрай Елюар се е запознала и е била вдъхновение и на други творци, сюрреалисти – Луис Арагон и Андре Бретон, вече без твърдения за интимни отношения. Теорията на изкуството приписва появата на сюрреализма вследствие на откритията на психологията на несъзнаваното от Зигмунд Фройд, но изглежда Дяконова има не по-малък принос. Но дори по-големия въпрос е какво би било изкуството, ако до всеки творец имаше по една Елена?
Още: Показват картини, конфискувани от мафията: Сред тях и творба на Кристо
Още: Няма да повярвате какво има на гърба на картината "Мона Лиза" (ВИДЕО)
Сюрреализмът произхожда от по-ранното движение дадаизъм, което по време на Първата световна война (още през 1914 г.) започва умишлено да създава антиестетически, ирационални, нонсенс и грозни произведения на изкуството. Дадаизма е онова изкуство, което според масовите разбирания не е изкуство. Може би най-известният пример е несъстояла се изложба на обикновен писоар – серийно производство, изпратен за експонат в престижна изложбена зала в Ню Йорк. Организаторите отказват да го изложат, но историята става много популярна и олицетворява дадаизма и съпротивите срещу него. Други „изложби и експонати” като обикновено велосипедно колело, поставено на стол обаче се случват. Популярен пример за дадаизъм, този път в живописта е осквернена с мустачки и брадичка Мона Лиза.
Изтръгване на обичаен предмет от типичния му контекст и разполагането му в нестандартна среда според тези артисти вече е изкуство. Поставянето му в нова материална среда е изкуство на ирационалното, инцидентното, контингентното. Нови начини на изразяване, опитват до го извисят други, нихилистичен протест срещу безумията на войната. Същинско отрицание е и самодоволния им девиз „Истинският дадаист е против дада”.
Как е възможно това?
Още: Емблематичният банан, залепен с тиксо, се продаде за 6,2 млн. долара в Ню Йорк
Още: Картина на Рене Магрит с нечуван рекорд: Продадоха я за 9-цифрена сума (СНИМКИ)
Писоарът като изкуство става възможен вследствие на промените в начинa на мислене започнали с Ренесанса и продължили през Просвещението. До модерността човек се е ръководил от редица фактори - Бог (религиозни догми), традиции, авторитети, наследени мнения и предразсъдъци. Тези фактори оформят целия космически ред на средновековния човек и образуват етико-естетически апарат, неподвластен на преходна мода, по-висш и разположен извън него, така че да организира светогледа му и форматира творческите му пориви. Човекът е имал специален статут, бил е разположен над животните, но под Бог и трябва да се съобразява с тази по-висша реалност. Ако свободната творческа воля се прояви отвъд гореописаните ориентации и граници, тя може да е цензурирана от църквата или творчески гилдии (феодали като последна небожествена инстанция).
За още любопитни и полезни статии - очакваме ви във Viber канала ни! Последвайте ни тук!
Още: "Изобилие" - Сборна изложба живопис и пластика в галерия "Арт Маркони" (КАРТИНИ)
Още: Две галерии за съвременно изкуство с обща изложба на Женския пазар
Тогава писоар не е можело да бъде изложен, но не само защото писоари още не са съществували. Изкуството се подчинявало на обективни критерии и разпространението му е било ограничавано сред религиозните и аристократичните среди, а на стените на църква или дворец не би могла да бъде окачена например картината на Салводор Дали „Фройд в полиморфна перверзия, или българското дете, ядящо плъх“. Ако все пак бъде окачена, може би няма да дойде Инквизицията, но със сигурност ще бъде заклеймена от средновековните културтрегери и/или заменена с картина с религиозни мотиви.
Създаването на изкуство през Средновековието и достъпа до него са били ограничавани от небесен и поднебесни регулативи.
От 16-ти век насам религиозни догми, традиции, авторитети, наследени мнения и предразсъдъци започват да се поставят под съмнение и да се проверяват емпирично и рационалистично, за да се окаже, че много от тях са неправилни. Заедно с всичко останало се поставят под въпрос и предишни стандарти и критерии на дотогавашните изкуство и култура. Агенти на съмнението и проверката са човешките разум и субективност, които се превръщат във фундаменти новото време, не само на естетиката, но и на науката, политиката, етиката. Започва процес по освобождаване от средновековния, външен, божествен авторитет, който е източник на ценности, ориентири, разбирания. Последните вече трябва да бъдат търсени изцяло вътре в човека. Разбира се, човек продължава да е подвластен влиянията на външната среда, но все по-свободен творчески да се изрази по различен от установените през средновековието начини или като публика да приеме, да хареса такова артистично изразяване. Случва и културна либерализация - в периода от 1750 г. до 1820 г. се създават последователно Британския музей, Лувъра и Прадо, в които се излагат и колекциите на аристократи и благородници, напълно недостъпни дотогава на широката публика. Тази свобода върви ръка за ръка с аналогичните процеси на либерализиране на политиката, науката, етиката. Проекта на модерността има за задача да построи нов свят, основан върху човека, който се еманципира и вече става личност, гражданин, самият той е източник на смисъл, а свободната му воля – съдба. Вместо на външен апарат може да се довери на собствените си чувства. Такава промяна предоставя на твореца възможност да твори и изобретява, основавайки се на собствената си субективност, без да се съобразява с по-висш авторитет.
Още: Водна кула - Изложба на Юлиян Табаков в ReBonkers (СНИМКИ)
Още: Поетика на мимолетното: Изложба на Дарина Янева в Галерия „Българи“
Обобщено – иманентното триумфира над трансцендентното, изкуството се фундира в субективното, а като дискурс е освободено да преминава през социалните бариери.
Ако в наши дни даден изпълнител не може да пее и/или е кичозен, но има милиони (милиарди) гледания в сайтовете за видеосподеляне, тоест е направил милиони хора щастливи поне за няколко минути, то кой може да го съди. Красотата е в окото на наблюдаващия. Клиентът винаги е прав.
Тази огромна промяна в мисленето, случила се през модерността е основополагаща предпоставка за появата на нови течения в изкуството. Дадаизма не става популярно движение, защото не го харесват достатъчно много хора, но се ражда вследствие на новопридобитите през модерността свободи на изразяване и харесване. A от него произхожда значително по-популярния и харесван сюрреализъм.
Втората причина за появата на сюрреализма е психологията на несзънаваното. Подсъзнателното от векове присъства в трудовете на няколко мислители, но при Фройд изкристализира. Психичното според Зигмунд е айсберг, който на повърхността има съзнавана част, но под водата дори по-голям пласт несъзнавано. Несъзнаваното е примордиалната жизнена енергия, виталната изначалност и не е в покой, а бушува от инстинкти, нагони, влечения, напрежения, желания, фантазии. Върху несъзнаваното стъпва съзнателното, но двете не са хомогенни. В посока от несъзнаваното към съзнаваното има хронични пориви и изтласквания, с които последното трябва да се справя. Нерафинирано проявление на несъзнаваното, счита Фройд, са сънищата ни. Това е и основата на сюрреализма – да представи ерупцията на несъзнаваното, без „цензурата” на съзнаваното, на разума, на рационалното. Реалността на несъзнаваното е sur-отвъд realism-реализма на съзнаваното. Ако несюрреалистчиното изкуство се получава вследствие на преработката от страна на съзнаваното на изтласкваното от подсъзнателното, то в сюрреализма тази преработка, включваща етически и естетически критерии, трябва да се премахне или поне минимизира от твореца.
Това го прави нещо повече от стил в изкуството, а е по-скоро идейно течение, в чийто първи манифест на считания за основател Андре Бретон се съдържат в зародиш критиката на проекта на модерността. Същата критика, които следващите десетилетия ще потърси отговори на въпросите защо хуманизма не успя да се противопостави на новото варварство на двете световни войни и на тоталитарните режими, защо прогреса излезе извън контрол и дали слепия му ход вече не заплашва цялото човечество?
Не може да се говори за сюрреализма без да се разкаже нещо за суперзвездата на движението Салвадор Дали, който е свързан с България по странен, сюрреален начин. Картината „Фройд в полиморфна перверзия, или българското дете, ядящо плъх“, нарисувана през 1939 г. изобразява българско дете, което поразително прилича на българския престолонаследник Симеон Сакскобургготски от пощенска картичка от 1939 г. Полиморфнa перверзия е концепция на Фройд, която означава получаване на сексуално удовлетворение извън социално нормативното сексуално поведение.
Не са налични изрични, преки доказателства, че българското дете е „Симеончо”, но приликата е описана и детайлно анализирана от авторите Жоржета Чолакова и Светлозар Игов. Ние само ще припомним, че същата година започва войната, а сюрреализма и Дали не са незаинтересовани от политиката.
Третата голяма любов на Салвадор, след Елена Дяконова и живописта, е киното. Проявявал е изразен афинитет към седмото изкуство още в зората му, а през годините си е сътрудничил с Луис Бонюел, Алфред Хичкок и Уолт Дисни. Най-известната му кино колаборация остава „Андалуското куче” (филмът е наличен в най-големия сайт за видео споделяне). Кадри от филма, на които се разрязва око, се показват в клипа на песента „Обсебен” на българския певец Стенли.
Сюрреализмът устоява на времето, предимно в руслото на изкуството и продължава да вълнува в наши дни. С осъзнат риск, че ще бъдат пропуснати популярни артисти и творци можем да посочим, че освен тези, с които започнахме, сюрреалисти или повлияни от движението са: Ерик Сати, Фрида Кало, Луис Бунюел, Алфред Хочкок и съвременните Тери Гилиам, Дейвид Линч, Харуки Мураками, Стивън Кинг, Чарли Кауфман (сценарист на филмите „Да бъдеш Джон Малкович”, „Адаптация”, „Блясъкът на чистия ум”), Спайк Джонзи, Дарън Аронофски, братя Коен.
Остана само да реабилитираме дадаизма. Изкуство, което отрича самото изкуство е шамар в лицето на артистичните конвенции, но разчиства терен за нови течения. Дадаизмът е нихилизъм и отрицание, но насочени не само срещу изкуството, a и срещу кошмара на Голямата война, реакция срещу колективното безумие цял свят да влезе във война, използвайки безпрецедентно смъртоносни оръжия, довели до неизброим брой жертви. Години по-късно светът ще си задава въпросите, къде се обърка Просвещението, как докара най-смъртоносния век в историята на човечеството? А е трябвало още в началото да чуят дада. Дали в крайна сметка грозотата няма да спаси света?
