В България има такива "мъже". Има ги и на други места, разбра се. Но нашият проблем е, че ги има в България. "Мъже" като тези в берлинското метро.
Коментар на редактора
Първо успокоявахме съвестта си с автоматичното предположение, че са бежанци. Сега успокояваме съвестта си с твърдението, че са цигани. Защото петното е прекалено позорно. Защото много държим на увереността, че сред българските мъже няма такива отрепки.
Има.
Много.
У нас е факт една ужасяваща статистика. Че всяка четвърта жена е била жертва на домашно насилие. А тъй като жените в България са малко повече от мъжете, това означава, че всеки четвърти мъж, в най-добрия случай всеки четвърти, е насилник. Упражнявал е насилие върху жена. Съпруга, майка, дъщеря, сестра, баба.
В България има плашещо много мъже, които не са научени да уважават жените. В България има плашещо много комплексирани мъже. Такива, които смятат, циничността им ги прави умни, вещи, "разбирачи". Мъже, чието самочувствие зависи от това жената до тях да не надига глас, да не се опитва да ги пребори, да не смее да ги превъзхожда. Мъже, които страдат от толкова дълбок комплекс за малоценност, че имат нуждата да компенсират по единствения начин, на който са способни - чрез проява на агресия и насилие. Емоционално, вербално, физическо.
Страшното е, че такива мъже може и да са умни. Дори може и да са свестни, като цяло. И въпреки това да са дълбоко комплексирани. Уж са възпитани, успели в работата си, с уреден живот - и въпреки това имат моменти, в които не се различават от най-долния селянин.
И това са по-добрите случаи.
Онези мъже, които са неудовлетворени от живота си, които са сами и на които им се струва, че никога не получават това, което заслужават, стигат много по-далеч. Стигат до там да изритат по най-зверския начин невинна непозната жена по стълбите и да отминат спокойно, с усмивка и с леко сърце.
Защото никой не си признава, че има проблем. В патриархална България е прието жената да бъде пребивана и да търпи с години заради децата или заради имагинерната надежда, че той ще се промени. Прието е за изнасилване да се дават под 10 години затвор. Прието е жените да бъдат обиждани без никой да протестира.
Тези жалки същества, наричащи себе си мъже, заслужават тъжния си живот. А той винаги е такъв. Изпълнен с липси, с неудовлетворение, със слабост и с комплекс.
Важно е обаче да си кажем всички истини докрай.
Мъжете не са станали такива сами. Огромна вина имаме и ние, жените.
Зад всеки агресор, отнасящ се пренебрежително и цинично с жените, стои по една майка, която не му е показала защо истинските мъже са тези, които приемат и обичат жените такива, каквито са, които не се страхуват от силата и емоциите им и които разбират техните недостатъци и въпреки това знаят какво по-голямо и по-ценно нещо стои зад тях. Майка, която е допускала неуважение, която е преглъщала обиди, която е правила компромиси със себе си. Майка, която не е обяснила на сина си какво изключително нещо е женската душа и защо тя трябва да бъде уважавана. Майка, която е позволила да не бъде пример.
Вина имат и жените, които, въпреки че са избрали неподходящ мъж, допускат да продължат да бъдат наранявани. А след това повтарят грешките си. И така до следващия негодник, който ги използва, за да запълва липсите в празния си живот. Доброволно.
Ако мъжете в България са такива, ние сме го допуснали. Защото е важно да не се заблуждаваме - българските жени се борят с не по-малко комплекси, страхове и заблуди. И всеки път, когато позволяват неуважително отношение, инвестират в бъдещето на отрепки като тези от берлинското метро.
Време е българските мъже да осъзнаят, че имат проблем. Българските жени - също.
