Свободата на словото в България се превърна в основна тема през последните седем дни. Стигна се даже до протест на журналисти пред Министерския съвет – заради натиска, който се оказва върху българските медии. Но в цялата шумотевица около правото да можеш да говориш свободно пак отстрани минаха и заминаха няколко много важни аспекта по темата.
Първо – защо само Българското национално радио излезе с официална позиция на ръководствот по медийния ултиматум на Валери Симеонов? Не трябваше ли ръководствата на медиите, които бяха заплашени поименно със съд чрез възможно най-официалния комуникационен канал на правителството, да реагират, а не да мълчат високомерно сякаш са английска лейди на циганска сватба? В кризисни моменти най-ясно си проличава разликата в ценностните системи – видяхме я за пореден път.
Второ – колко известни имена в българската журналистика считат, че медиите трябва само да информират, но не и да образоват? И колко нямат нищо против т.нар. "трафик материали" постепенно да се превръщат в лице на медията, защото носят материален актив (разбирай пари и бърза слава) за сметка на трудни, но важни за цялото общество теми, които обаче не са атрактивни? Да, няма закон, който да задължава да изкарваш обществено важното пред лично сензационното, само етика и морал. Конкретен пример специално с Нова телевизия, защото заради неин водещ се стигна до протест – в сутрешния блок на 12.10.2017 година се появи интервю с човек, замесен в случай с кражба на плацента, но не беше обелена и една дума за най-новото официално изследване как в ЕС България е на първо място по починали преждевременно от заболявания, предизвикани от мръсен въздух! Кое е обществено важното и засяга повече хора – мръсният въздух и последствията или кражбата на плацентата? А кое е по-сензационното? Кое е по-трудното за журналистическа разработка – защото трябва да отговарят хора на по-високо ниво от кокошкарското, но се крият и не искат? И нека не се лъжем как "потребителите искат" - и малките деца искат да ядат само сладолед, но не ги храним на закуска, обед и вечеря с него, нали? Наркоманите също искат доза след доза, но не ги лекуваме като им даваме повече, нали? Когато в информационно-медийния ти поглед кражбата на плацента е пред смъртността от мръсен въздух, значи има проблем! Когато буташ сензационното натрапчиво по-напред с идеята, че "такъв е пазарът", не са ти виновни потребителите.
Трето – източниците на финансиране на медиите. Един изключително сериозен проблем и то дори от пазарна гледна точка, не просто "сенчести пари". Никой никога не е повдигал системно и в широк обществен план въпроса какъв е рекламно-медийния пазар в България, как се работи там, от кого зависят "правилата на играта" и как ако на някой много му знае устата, може да бъде отрязан от приходи, които иначе му позволяват да съществува. Като прибавим в тази картина парите, които разпределя държавата, нещата стават съвсем отчайващи. За да се промени нещо обаче, трябва да говорят всички, а за да заговорят всички, трябва да се престрашат поне един-двама – не се случва и няма да се случи! И дори на протест за свободата на словото не говорим за това, не ни е първа тема. Не говорим, че има крещяща нужда приходите на медиите да са изцяло на публичен показ, за да е ясно на всеки зрител/читател/слушател коя медия към кого има интерес да не бъде особена критична. Не настояваме, че има нужда от истинска медийна гилдия, която да не позволява да върлува лесното "разделяй и владей" - на база икономико-политически интереси. По-лесно ни е така - да се разшумим, докато има видима неприятност и да не решаваме невидимите проблеми, които произвеждат видимите скандали. По-лесно ни е на всички!
Автор: Ивайло Ачев
