Националният ни празник 3-ти март тази година завари България тревожна. От една страна е страхът от коронавируса, а от друга – страхът от мигрантите по границата. И в двата случая страховете са неоснователни, би казал здравият разум, ако има кой да го слуша. Дори и да дойде тук болестта, тя не е толкова фатална, би установил всеки, който следи истинските новини. Не фалшивите и не истерията в социалните мрежи, която граничи с идиотщина. Колкото до мигрантите, те самите не желаят да дойдат тук, защото животът у нас не им харесва.
Така че нека за един ден поне да се отърсим от страховете и да се върнем към мечтите, ако можем. Нищо, че тържествата на Шипка безпрецедентно са отменени заради коронавируса. Но достъпът до върха остава свободен за всеки, който иска да отиде. Отмяната вероятно е някаква форма на необходимо престараване, а свободният достъп до върха - форма на неизбежна демокрация. За да ни е противоречиво, както винаги.
Едва ли на някого му е особено празнично в България в такива времена. Празниците ни, и официалните, и националните, пък и църковните, са обърнати от съвременните политици в клише. А от съвременните квазибизнеселити – в уродлива чалга.
Може би паметта би помогнала да стане празнично по един духовен, а не по трапезен начин. Затова нека да напомним:
1. Дълго време 3 март не се празнуваше в България, а само се отбелязваше. Така беше по тотлитарному. Някой след 1944 г. беше решил, че празникът е шовинистичен и пречи на всеобщия комунистически интернационализъм.
2. В учебниците по история половинчато се отбелязваше Сан Стефанския мирен договор и се споменаваше Берлинския, с който „капиталистическите сили в Европа“ ограбили България. Акцентът беше, че Русия ни е подарила свобода. На по-умните им се отщяваше да учат история, по-глупавите попиваха.
3. През 1978 г. с нарочно паритийно решение БКП разрешава на 3 март да се празнува 100-годишнината от Освобождението на България. И толкова. Още почти 10 години се празнуваше 9 септември, а партията искаше тъкмо тази дата да бъде без конкуренция.
4. След 10 ноември 1989 г., по-точно през 1990 г. се заговори упорито, че трябва 3 март да стане национален празник. Не трябваше да има празноти в празничния календар, а датата 9 септември вече беше неуместна. През 1991 г., по инициатива на тогавашния президент д-р Желю Желев и с решение на Народното събрание, 3 март бе обявен за национален празник.
5. По времето на прехода не спряха разправиите защо точно 3 март, не например 6 септември, денят на съединението на България или 22 септември – датата на обявяването на независимостта.
6. В учебниците по история за 3 март и за договора от Сан Стефано започна да се учи малко по-подробно, а за Берлинския договор се разбра, че именно Русия е лишила България от представителство по време на унизителното за страната ни събитие.
7. Колкото до мечтите, границите на Санстефанска България си останаха само мечти, но дадоха хляб на съвременните патриотарски формации. И, разбира се, повод за кратък и по-продължителен пиянски шовинизъм.
Така че как да му е празнично на човек. Отново ни чакат, вместо човешки думи на празника, политически клишета и зле завоалирани нападки между първите хора в дърхавата.
Нека извън клишето, да помним тези простички и невъзможни за пропускане в учебниците по история факти, каквото и да е написано още там:
На 3 март (19 февруари по стар стил) 1878 г. е подписан Санстефанският мирен договор между Русия и Османската империя, с който се слага краят на Руско-турската война от 1877-1878 година. Войната, която е десета в поредицата от Руско-турски войни, е наречена Освободителна, тъй като довежда до освобождаването на част от българите от Османската империя и създаването на Третата българска държава.
В Руско-турската освободителна война участват пет държави: Русия, Турция, Румъния, Черна гора и Сърбия. Участва и българското опълчение.
Преговорите по сключването на договора започват в главната квартира на руската армия в Одрин, а едва след това се водят в Сан Стефано. Русия е представена от Николай Игнатиев и Александър Нелидов, а Турция от Савфет паша и Садък паша. За основа на преговорите служи проект, разработен от Граф Игнатиев, чиито основни положения са одобрени от императора Александър II. На войниците са раздадени по 100 патрона и всички очакват или да се обяви краят на войната, или да се издаде заповед за навлизане в Цариград.
Мирният договор е подписан в къщата на семейството на Симеоноглу в Сан Стефано - предградие на Истанбул.
След това решенията на свикания в Берлин международен конгрес вземат шестте велики сили: Англия, Германия, Австро-Унгария, Италия, Русия и Франция. Както е известно, заседанията се ръководят от германския канцлер Ото фон Бисмарк. Екзарх Антим (свален от поста си и заточен в Мала Азия по решение на Високата порта още на 14 април 1877 г.), преди началото на конгреса отправя молба към руското правителство за изпращане в Берлин и на български делегат, но лично канцлерът княз Горчаков отхвърля тази молба, поради което в германската столица има представители на Румъния, Гърция, Черна гора и Сърбия. Така България остава без представител на този съдбоносен конгрес.
Автор: Спасиана Кирилова
