"Когато си спомняме за хората преди нас, ние ги държим живи. Има смисъл от това, че в момента си говорим за него въобще. Че си говорим за него, че мислим за него. Като говорим за Левски, така го почитаме. Затова той е дал живота си. Гробът на Левски е в сърцата на всеки един от нас".
Тези думи принадлежат на Христина Богданова - правнучка на Яна, най-голямата сестра на Васил Иванов Кунчев - Левски. Макар да е практикуващ психотерапевт, Христина Богданова посвещава живота си на мисията да разказва за Левски, защото вярва, че чрез думите за него, всички ние го държим жив, близо до нас. Христина обикаля в цялата страна и прави популярни историите за Апостола на българската свобода, скрити в летописните книги на нейните предци, запазени сред архивите на рода.
Така преди няколко дни пред софийската публика и благодарение на инициаторите от Сдружение "Българска история", родственицата на Левски сподели моменти от живота му пред млади и стари, изпълнили залата в сградата на Съюза на архитектите.
Снимка: Actualno.com/Румен Скрински
"Всичко, което знам, всичко, което съм чела за този човек, показва, че това е човек, който истински е обичал живота. Именно затова не приемам и не смятам, че той се е жертвал или саможертвал, защото жертвеността предполага други неща. Той е избрал и е носил отговорността си за своя избор да даде живота си, за да можем днес да живеем не само политически, но и свободни духом".
Думите на Христина приковават погледите, тя разказва увлекателно, заразително и дълбоко, разомагьосва образа на Левски и го свежда до всеки един от нас, представя човешкия му облик, но и загатва за белязаността на съдбата.
"В един от записките за Левски, които съм прочела от моите пра-прадядовци, се казва, че Левски се е родил в було. Поверието в онези години е повелявало, че когато едно дете се роди в було или ризница са го наричали още, това означава, че съдбата го е белязала да бъде голям човек, да постигне много в живота си, да бъде пазен от всякакво зло. Действително цялата му житейска история е как той е успявал да се измъкне от опасността и наистина е постигнал много. Така че това поверие е още от раждането му. Бил е някъде 3-4-годишен, когато една волска кола минава, защото коларят не го вижда, и той, улисан в играта, не вижда, че идва кола до пътя и тя преминава през него. Но той няма нито една рана, независимо, че двете колелета са преминали през телцето му. Бил е много живо, буйно и будно дете, което от съвсем малко като че ли е носело усещането за една предопределеност", споделя Христина, а гласът и се вълнува от следващата история, която представя малкия Васил, като далновидно и прозорливо момче.
Снимка: Actualno.com/Румен Скрински
"Моят дядо Андрей ми е разказал една история, за това как Левски, когато е бил на 5-6 годинки, съвсем малко дете, играейки си веднъж на двора, започва да се драка (кара се - бел. ред.) със своята сестра, която по традициите на онази епоха е помагала на своята майка в домакинската работа. Малкият Васил я закача на няколко пъти и й казва: "Како, како, знаеш ли какъв ще стана, като порасна?" Тя първоначално не му обърнала внимание, обаче той продължил, докато си играе, да я пита. И тя в един момент започнала да изброява: "Какъв ще станеш бре, Василе? Даскал ли, поп ли, занаятчия ли ще станеш...?" Той все отговарял с "Не". Изброила тя няколкото възможности, за които се сетила, а той и отговарял все с "Не". И тя най-накрая: "Добре бре, Василе, какъв ще станеш, като пораснеш?" Той се изправил, погледнал я и казал: "Един бог знае и аз"! Такъв си е бил от малък - казва Христина -, с някакво усещане за предопределеност като че ли. Всичко го е интересувало. Живял е в семейство с изключителна обич и подкрепа. Майка му Гина и баща му Иван са били невероятни за времето си хора - много достойни, много честни, възпитани в дух на себеуважение и на недопускане на това да се търпи просто несправедливостта, унижението".
Така от история на история Христина разкрива черти от характера на Левски, които снемат ореола му на митологичен персонаж и връщат живия му, човешкия му облик при хората - сред техните болки, трудности, изпитания и кривици.
"Сещам се за първия и последен случай, в който Васил допуска до своя живот именно тази жестокост и несправедливост, която властите в онези години са си позволявали по отношение на българите. Бил е (Левски - бел. ред.) на около 8-9 години, по това време здравословното състояние на баща му много се влошава, той става неговата отмяна в дома. Всички по тежки работи той (Левски - бел. ред.) e помагал на майка си да ги прави... Та двамата отиват да връзват лозята и на връщане група заптиета минават покрай тях и просто ги бият много жестоко, ругаейки ги, обиждайки ги, унижавайки ги по всякакъв начин. След като им омръзва, ги оставят на пътя. Двамата, майка и син, се събират и успяват да се приберат до дома си. Дни наред лекуват раните от побоя, но това, което не могат да приемат, това е всъщност унижението, усещането за безпомощност и несправедливост, дълбока несправедливост... Няколко дни по-късно малкият Васил отива при майка си, изправя се пред нея и със сълзи на очите й казва: "Мале, аз един ден ще отмъстя за това! Никога повече няма да се случи!" В действителност животът му е пълен с примери - казва Христина -, в които той никога впоследствие не е допуснал да стане свидетел на подобно отношение към някого и той да не се намеси, така че да защити този, който е в нужда...
Снимка: Actualno.com/Румен Скрински
Бил е вече може би около 20-годишен. Това е в периода, в който е учил в Стара Загора. И той (Левски - бел. ред.) един ден в късна пролет-ранно лято, защото е имало череши, тръгва с приятелите си да си берат череши извън града. Излизайки от пределите на града, чуват писъци. Оглеждат се, виждат в далечината две жени, които са нападнати от заптиета. Селяните, които са били в района, всеки тръгва плахо да се прибира, за да не си навлече гнева на властите. Неговите другари включително искат веднага да се прибират и тръгват обратно към града. Той абсолютно не се поколебава, отива при жените, хваща кобилицата (явно жените са били за вода) и пребива заптиетата, с което всъщност помага на майката и дъщеря й, спасява ги от насилие".
А че Васил Левски е бил една смесица от природни таланти, свидетелстват спомените на неговите съвременици, към които се отправя в разказа си Христина Богданова. Освен талантлив певец, надарен с мъдър и съобразителен ум, Левски е бил силна личност, с корав характер и сърце.
"Той е бил изключително здрав физически от много малък. И понеже е бил много жив, много любопитен, много дяволитост е имало в него (в правилния смисъл на тази дума). Та, обичал е да предизвиква своите другари да го борят. Обикновено в юношеските си години ги е карал трима-четирима-петима да го нападат и да се опитват да го преборят, да го претърколят на земята. Те не са успявали в нито един от тия случаи...
Много преди известния му лъвски скок, негови другари и връсници са разказвали и са се впечатлявали от това как е скачал. С лекота, без никаква засилка е успявал да прескача дувари, поточета, ровове. Така че той наистина е имал тази сила...
Левски не е бил агресивен, никога не е бил агресивен, изключително много е ценял живота и достойнството на хората. Никога не си е позволявал да подхожда към тях с груба сила, включително и вече в революционната си дейност, където е бил голям противник на т. нар. 'революционен тероризъм'. Ясно е, че когато се подготвя въстание, целта на което е промяната на властта, ясно е, че ще има и кръвопролитие, и жестокости. Левски е бил много внимателен и е разпоредил изключително категорично, че отнемането на човешки живот, отнемането на пари, колкото и да са били необходими, никога не се прави просто ей така, заради това, че е било революция!
Левски наистина е вярвал, че има други начини, по които да осигурят средствата, които са били необходими за революционното движение", подчертава още Христина Богданова и ни припомня един факт, който за пореден път говори за дълбоката прозорливост и разум, с който е бил надарен.
Снимка: БГНЕС
"След като започва да се занимава с революционна дейност, той никога повече не е стъпвал в своя дом, за да не застрашава близките си. С всичките си действия Левски ни показва, че не трябва да се страхуваме... Никъде в записките не пише, че Левски се е чувствал разочарован или предаден. Левски е разбирал и е приемал в какво време са живеели всички, разбирал е страхът на хората.
Ако трябва да кажа кой за мен е най-големият му завет, то това е, че по всякакъв начин трябва да се опитаме да надскочим духовната нищета, да се опитваме да бъдем духовно свободни. Всъщност истинската свобода е в нас самите", категорична е още Христина.
Докато завършва последната си мисъл за живота на Васил Левски, от публиката вече се вдигат ръце и заваляват въпроси. А присъствието на Апостола е във всяка дума, във всеки жест, в спонтанния порив на изражението от разказаните случки, в учудването, в признателния тон, в загледания поглед. И във времето тук и сега Левски никога не си е тръгвал, защото всеки има своя Апостол в сърцето и мислите си. А хората ще преминат, но признателността и уважението към една личност, дала всичко за своя народ, няма да премине.
