"Днес е моят последен работен ден. Всъщност, имам още известен брой дни, през които ще съм в платен отпуск, но, така да се каже, на работа ходя днес за последен път. След близо 42 години трудов стаж – 21 години през 20 век и 21 години през 21 век, дойде денят, когато моят трудов стаж трябва да приключи!
Събитие си е все пак, както и да го гледа и да го мисли човек", пише емоционално професор Николай Слатински във Фейсбук.
"Друг път ще разказвам по-подробно защо наред с огромното удоволствие да мога все така и все още да чета много качествени лекции, да бъда уважаван от немалко от моите колеги и харесван от повечето от моите студенти, последните 3-4 години в любимата на моето сърце и дала ми толкова много (а аз също и дадох много!) Военна академия бяха за мен несъмнено най-отвратителните през целия толкова дълъг мой трудов стаж – както казах, близо 42 години.
Не ми се иска точно днес да говоря за мъката, раздираща сърцето ми, когато виждах как не се цени човека в преподавателя, не се оценяват неговите достойнства според качеството на учебния процес, в който той се раздава всеотдайно. За всичкото това – друг път. Военна академия е храм на науката и на преподаването в сигурността и отбраната и затова борбата за нейното по-добро настояще и още по-добро бъдеще продължава. Включително и от мен. Дори, както се казва, да паднах в тази борба.
Аз прекрасно знам, че всяко начало си има и край. Възрастта не е порок, но диктува условията на играта, пенсионирането за мен не е драма. Аз самият исках да се пенсионирам, за да обърна най-сетне внимание и на себе си, да се поглезя най-после поне малко. Така че не в това е драмата. Знаех, че този момент ще настъпи. Само не си го представях точно такъв – да броя с нетърпение дните до напускането. Да си тръгна изхвърлен и съкратен. Да си отида огорчен и омерзен.
Както и да е. При всички случаи, съвсем искрено и без капка лицемерие казвам, че последният ми работен ден е паметен за мен! Мои приятели не го дочакаха. Уви.
В последния свой работен ден искам да ви разкажа за моя първи работен ден. Ако ви е интересно – можете да продължите да четете нататък.
На 5 юни 1979 година завърших с пълно отличие (абсолютно всички изпити в своя студентски живот съм взимал само с отлични оценки) „механика“ в Харковския университет. А Харков, както се знае, е почти като Харвард – няма да правим проблем заради няколко букви. 🙂
Заедно с това моя курсова работа и част от дипломната ми работа бяха публикувани в престижни съветски научни списания.
Когато се завърнах в България, оказа се, обаче, че не мога да си намеря работа.
Ние бяхме пратени да учим в СССР, защото се планираше откриване на Единен център за подготовка на кадри по математика и механика (ЕЦПКММ) към БАН. Но докато завършим, местата в ЕЦПКММ бяха запълнени и от нас четиримата работа там се намери само за 1 от харковските мои състуденти.
Където и да отивах с моята „механика“, вдигаха рамене – ами иди в Механотехникума, иди в Тракторното училище в Брезник, опитай в Минния техникум, защо не се хванеш с математика от 5 до 8 клас? В Министерството на образованието до стадион „Академик“ ме съветваха – намери си работа сам, ние сме безсилни!
А аз все се надявах, че ще работя, както се казва, по специалността.
Минаваха дни, седмици, месеци. Бях безработен. На нашите им бе все по-трудно – и материално, и морално – да гледат как се измъчвам безработен.
И ето, на 5 декември 1979 г., майка ми както обикновено си идва на обяд вкъщи (обедната почивка ѝ бе 1 час). Влиза в апартамента ни и казва – в момента в Двореца на културата има окръжна партийна конференция и Станко Тодоров участва в нея! Защо не му напишеш едно писъмце!?
Сядам аз на моята „Марица“ (купена за да пиша разкази, един от тях излезе в „Народна младеж“, други пратих на големия Йордан Радичков; той ми отговори с похвални думи, а само накрая някак между другото спомена, че всичко е чудесно, но липсва най-важното – писателският талант; с това ми спести много бъдещи разочарования и аз не тръгнах по този нелек творчески път без да имам таланта за да го измина поне с някакъв успех).
Та натраках аз краткото писъмце, сложих го в плик, залепих плика и отгоре написах:
За др. Станко Тодоров, министър-председател на НРБ,
от Николай Слатински, завършил на 5 юни 1979 г. с пълно отличие „механика“ в Харковския държавен университет и до днес, 5 декември 1979 г. без работа.
Отидох пред Двореца на културата, а там пълно с коли. Не Мерцедеси и Беемвета, а Чайки и Волги.
Питам – кой е шофьорът на др. Станко Тодоров?
Аз! – откликна мъж на средна възраст.
- Какво има, момче?
Обяснявам му – ето, това е мое писмо до др. Тодоров. Показвам му надписа на плика. Моля да му го предадате!
Човекът взе писмото и ме потупа по рамото – бъди спокоен, мойто момче, ще му го дам, разбира се!
На следващия ден аз съм в София, бях включен в една група, която решава математически „космически“ задачи за бъдещия наш спътник „България – 1300“. Преди мен в групата е била съученичка от „А“ клас в НМГ, но не се е справила със задачата.
Ако аз реша тази задача, ще ми дадат 100 лева!
100 лева! Това за безработен не е малка сума.
Да, да кажа, че после реших задачата, но когато отидох за парите, оказа се, че моята съученичка ги е взела авансово и на мен не ми дадоха нищо.
Години след това, когато бях в политиката през 90-те, тази съученичка (имаше вече психически проблеми), като ме срещнеше из София ме кълнеше – жив да не си, предател мръсен!
Седя си аз в „космическата“ група, обсъждаме, спорим, помня името на ръководителя – много добър човек – Карталев, дано да е жив и здрав!
Изведнъж влиза една секретарка, бледа-пребледняла. Търсят Слатински от Министерския съвет!
Как са разбрали къде съм – не знам. Вкъщи само моите родители знаеха за тази ми задача, на никого другиго не съм казвал.
Отивам на телефона и чувам сърдечен женски глас – обаждам ви се от кабинета на министър-председателя др. Станко Тодоров. Той ми нареди да ви предам да отидете след два дни на Червена могила, Радомир, в Комбината за тежко машиностроене при пълномощника на ЦК на БКП др. Найден Василев, на него му е разпоредено да ви намери работа!!!
Отивам аз в КТМ при самия др. Найден Василев. Чакам пред кабинета му. Влизат и излизат важни партийни и производствени другари. Мен ме черпят кафе и сладки, но нищо не мога да хапна и пийна, свило ми се е сърцето.
След известно чакане, ме поканват да вляза при др. Найден Василев, пълномощника на ЦК на БКП към КТМ!
Той ме гледа, не ми предлага да седна. И казва:
- Момче, не знам кой си и какви връзки имаш, че лично министър-председателя ми се обади да те уредя на работа! Ама не знам какво да те правя с тая твоя „механика“! На мен такова чудо не ми трябва. Но на Станко не мога да откажа в никакъв случай. Затова слушай и запомняй! Ние сме взели при нас за да има валута за КТМ, една група, нещо като лаборатория за оранжерии. Тя е в Радомир до гарата. Там смятат някакви дъги, опори, найлони, ветрове, снегове – има значи нещо като съпротивление на материалите. Доколкото разбирам тия въпроси са ти ясни, нали си „механик“. Отиваш там на 12 декември и почваш работа!
И ето, аз на 12 декември 1979 г. хващам влака от Перник за Радомир, слизам на гарата, намирам „лабораторията“ за оранжерии и ... така започна моя първи работен ден.
Заплатата ми бе 155 лева за млад специалист плюс 40 лева „национални“, зер макар и в оранжерийна „лаборатория“, но като част от КТМ, на всички се полагаха тези 40 лв „национални“.
От 12 декември 1979 г., та до днес, в моя последен работен ден, 29 юни 2021 г.
Трудов стаж без прекъсване! Оттогава и досега.
Ще кажа и още нещо.
В „лабораторията“ хората бяха чудесни, а жените сред тях – прекрасни! Приеха ме с любопитство и приятелство. Особено Павката Стамболийски, весел и сърдечен човек, който ме учеше как да работя качествено без да се уморявам много-много. Не можа, обаче, да ме научи да пия без да се напивам много-много - заради моето приблизително въздържателство.
Всъщност, някак България крадеше проекти за оранжерии от Холандия и задачата на „лабораторията“ бе да адаптира тези проекти (сиреч лееееко да ги влоши) и да ги продава на Либия, Сирия, Ирак и Иран едновременно.
За сложните сметки идваха трима важни инженери от София – Якимов, Начев и младежа Чепилски (или Чипилски, в момента не помня точно). Те бяха много опитни, правеха магии с числата и нашите оранжерии хем бяха по-лоши от холандските, хем бяха добри почти колкото тях. А валутата от продадените оранжерии захранваше Завода от заводи – КТМ, в чийто ИТМ (Институт за тежко машиностроене) след години започнах работа и аз.
Но сърце юнашко не трае!
Събрах аз множеството страници със сложни „оранжерийни“ формули, които бяха най-същественото в магьосничеството на Якимов-Начев-Че/ипилски. Поработих над тях и ги обединих ... в една формула! В тази формула поставяш конкретните величини и получаваш параметрите на оранжерията за броени минути (дори без компютър, какъвто тогава не се използваше по същество още).
След няколко дни се появи мноооого сърдит Якимов. Той ми беше по принцип симпатичен, защото носеше фамилията на моя кумир-футболист, от когото имах лично взет автограф като дете.
Даже помня като днес, как Митата на стадиона, до съблекалните, ми даде автограф и ми предложи да помогне с още автографи от футболистите на ЦСКА. А аз, синковецът, отговорих с присъщото на всеки перничанин-цесекар достойнство – не, благодаря Ви, вече взех от моите любимци желаните три автографа! Повече не са ми нужни!!
Автографите бяха от Митата, Пената и Паро.
Мой ФБ-приятел помогна наскоро да установим деня и мача, след който се сдобих с тези три автографа. Като прочетох състава на ЦСКА – звезда до звезда! А аз за останалите нямах мерак да им взимам автографи, на мен ми стигаха само моите трима любимци – Митата, Пената и Паро!
Хлапак и туй то! Де го сега онзи отбор на ЦСКА – звезда до звезда. Та дори звезди бяха резерви (като Филипов на Йорданов или Йорданов на Филипов).
Отплеснах се.
Ставаше дума за друг, не за футболния магьосник Якимов, а за оранжерийния магьосник Якимов.
Този Якимов се затвори с мен в един кабинет и ми дръпна конско! Направо слонско!
Какво съм бил правил! С какви идиотщини съм се бил занимавал! Та те с тези дълги формули деца и внуци хранят, синове и щерки женят! А аз съм бил искал да им отнема хляба! Предлагам съм бил една-единствена и простичка формула! Да съм бил престанал с тия самодейности!
Накратко, Якимов ме уведоми с нетърпящ възражение тон, че е говорил с местния оранжерийно-лабораториен шеф Краси Георгиев, да ми се възложи вместо да им мътя с разни кратки формули водата, да организирам шахматен турнир в „лабораторията“ и да се включа активно в комсомолското ТеНеТеМе (техническо и научно творчество на младежта).
Организирах турнира – в работно време, естествено. И го спечелих.
Задвижих ТНТМ-то, даже някакви проекти прокарах, от които група ентусиасти изкарахме законно по 80 лева!
Ето така стояха нещата с моя първи работен ден на 12 декември 1979 г.
Иначе мога много да напиша за годините си в КТМ, ЗТМ и ИТМ. Но това е тема за други разговори. Мой ФБ приятел е и човекът, който най-много ми е помагал тогава да не се загубя в „ежедневното нещо и да стана обикновено нищо“. Тогава ми помагаше, сега ме критикува за моите виждания, но аз на него съм му толкова благодарен за всичко, че изобщо не мога да му се сърдя.
А от 12 декември 1979 г. до днес, 29 юни 2021 г. изтече много вода. Много води ме заливаха – води всякакви - бурни, щастливи, спорни, противоречиви, тревожни, оптимистични, какви ли не. Само тинести и мътни води не бяха ме сполетявали, но и тях дочаках напоследък във Военна академия. Но те не са заради Академията! Те са защото както навсякъде из Отечеството ни любезно, така и в любимата ми Академия пяната от многото води излезе на повърхността.
Възприемам го отчасти като възмездие. Защото бях в първата вълна политици, която можеше да направи България много по-успешна и по-различна, но не успя!
Макар и не най-виновният, аз съм част от този наш неуспех. И също имам вина за него.
Утехата ми е, че въпреки редицата грешки, които допуснах, нито една от тях не бе от корист и нито една от тях не бе в резултат на компромис с националните интереси и националната сигурност на страната ни.
Съхраних себе си. И заради това, винаги когато съм си тръгвал отнякъде – доброволно или доброзорно – съм го правил с вдигната глава и с чиста съвест.
Така е и днес. В моя последен работен ден."
