Изборите отново показаха колко разделена е българската нация: младите - за ПП/ДБ, средната възраст - за ГЕРБ, старите при БСП. София; Пловдив и Русе - за партиите на промяната, провинцията - за статуквото; чужбина - за ДПС, ПП-ДБ и "Възраждане", страната - за БСП и ГЕРБ; турци, роми и ниско образовани - за ДПС, висшисти - за ПП-ДБ и ГЕРБ. И т.н.
Но защо тези нормални демографски групи са така непримирими една към друга и изискват от политическите си представители безкомпромисност до смърт?
Едно обяснение е недонаправената ни нация. Искат ли обитателите на тази територия да живеят заедно, какво ги свързва? Много историци казват, че още възрожденците ни мечтаели да бъдат европейци. Истината е, че едни са гледали към Европа, други - към руското самодържавие, трети са се чувствали чудесно в Османската империя. Така и днес: едните искат да вървим по европейски път, други тънат в сладостна тоталитарна носталгия, трети гледат само да не да ги закачат за нищо.
Преброяване на националните нихилисти
Като кажем нация, си представяме политическа общност, която умее да излъчва лидерите си. Ние обаче си оставаме на нивото на племенните лидери и яростно плюем онези на опонента, като че ли са нашественици от чужди планети. Как ли не ругаха Петков и Василев, които ни преведоха през един изключително тежък период - последната глупост, която чух беше, че били въздушни за разлика от земния Борисов. Но да не звуча пристрастно - самият Борисов, колкото и да го подозираме за асфалт и кюлчета, все пак е политик, който ни управлява рекордно дълго. Нас, българите. Шикалкави, прекупва опоненти, променя си мнението по три пъти на ден, ръси простотии - но така или иначе се задържа на кормилото. Струва ми се, че именно единоначалието е причина за новата победа на ГЕРБ, контрастиращо със снимката на шестимата лидери на опонентите. Но тъкмо затова и го мразят. Подобна омраза събират и други силни моно-лидери като Иван Костов и Ахмед Доган, за да не ходим назад до Стамболов и Фердинанд.
Ще кажете - все не случваме на читави лидери. Бедата е, че един нарастващ брой българи ненавиждат самите институции на държавата си. Хартиената бюлетина създаде очаквано хаос и подкопа отново легитимността на изборите - в добавка към недоверието в съдебната система, в обществените поръчки, в неутралността на служебното правителство и в крайна сметка - в държавата България. Съберете процентите на "Възраждане", които предварително отказват да участват в управлението на страната и се готвят за нови избори, с почти 4-процентовата парламентарната група "не подкрепям никого", добавете отличилата се досега само с деструктивното си поведение ИТН - и ще получите едни удивителни 22 процента национални нихилисти. В добавка към негласуващите.
Кой знае какво иска?
Големият проблем на българите е, че не знаят какво точно могат да поискат от политиката. От една страна искат всичко, от друга - нищо. Не знам, не се преподава в училище ли както трябва, медиите ли не обясняват... Очакват държавата да им даде пари. Очакват да им реши демографската криза. Да се наказват по-строго убийците на пътя. Много рядко ще чуете някой гражданин да вниква в конкретно законодателство, да иска неща, изпълними от националните институции - искам да приемете еди-какво си, за ми решите еди-какъв си проблем. Получава се точно обратното. Тъкмо споменатите по-възрастни избиратели на ГЕРБ подкрепят партия, която иска затягане на финансовата дисциплина и критикува щедрите пенсии, раздадени от правителството на Петков, макар че тези мерки скоро ще засегнат тъкмо тях. Или вземете споменатата провинция, гласувала против "Промяната", която сложи на масата темата за това евросубсидиите да не идват само в София.
А как представят следствията от политиката на избраниците си гласуващите за "Възраждане" е направо мистерия. Какво точно значи суверенен български лев - отвързване от валутния борд, плаващ курс като в 1996-97? Или друга глупост. Какво точно ще стане след запазването на "Мариците", когато цената на тока спадне, както вече започна? Откъде ще вземем пари за четири атомни реактора?
Чудеса няма да има
Причинно-следственото мислене не е силата на нашите предизборни дебати. Вместо да си представят какво искат да постигнем като нация и съответно - какви стъпки да правим към него, гражданите се отдават на съкровени мечтания. Суверенитет - думата гали слуха. Да вкараме в затвора цялата шайка, да си отмъстим, че толкова години мълчахме. Референдум, народовластие, рестарт на системата. Да се опълчим на големите, да тропнем по масата в Брюксел. Да накажем македонците, дето не искат да са българи. Тия мечтания бързо се обръщат в своята противоположност, но за момента изживяването е сюблимно. А племенните политици са разбрали, че конкретните неща като данъци, проекти или инвестиции и изобщо политиката е скучна работа, затова наблягат на абсолютните неща.
Та ако питате дали ще има правителство - зависи дали ще искаме да правим нещо заедно като нация и ще накараме политиците да намалят парата на емоциите и да се съсредоточат върху малките, но реалистични стъпки напред. Трябва да ни е ясно, че чудеса няма да има - нито икономически, нито морални - и твърде големите ни претенции само ще пораждат разочарования. Разочароващо ще е, но пък ще започнем да ставаме нация.
Автор: Ивайло Дичев, Дойче веле
