Над 150 архивни единици, някои от които многотомни, са проучени за съставянето на документалния сборник "Държавна сигурност и бялата емиграция в България 1944-1991 година", 44-то издание на поредицата "Из архивите на ДС". Всъщност документите в сборника са до 1974-та година, а началото на тази работа на службите става една радиограма до областните инспектори в страната, с която се нарежда незабавно да се регистрират всички белогвардейци и незабавно да се проверят онези от тях, които са ходили като доброволци в окупационния корпус в Сърбия и на Източния фронт, кои са те, колко от тях са се върнали, къде живеят към момента. Когато се установят, те трябва да бъдат арестувани и след като им се проведе следствие, да бъдат изпратени в ТВО. Годината е 1946-та.
Нареждането идва от Съюзната контролна комисия, съставена от представители на СССР, Великобритания и САЩ, но доминирана от съветските представители.
По това време в България, най-много в София и Варна, но на практика разселени в цялата страна, живеят 12 793 белогвардейци. Наричат ги така, макар че това не се отнася до всички. Още през 1905-та година след първата революция в Русия, у нас идват руски семейства. Големият наплив идва в годините след Великата октомврийска революция през 1917 година, първоначално бягат богати фамилии, а пикът идва след разгрома на Бялата армия, когато ген. Вранглер и ген. Деникин със сто кораба пристигат с около 100 000 войници. Българското правителство със Стамболийски начело ги приема, настанява ги в казарми, по-късно, обаче, става ясно, че започват вълнения и те биват разоръжени. Мнозина напускат България и отиват другаде. Специално заради тях е създаден т.нар. Нансенов паспорт- по името на Фритьоф Нансен, който го измисля и въвежда с многостранен договор, подписан в Женева през 1922 година. С този паспорт те могат да се заселят където си поискат по света.
Мнозина, особено емигриралите руски аристократични семейства и офицерите от Бялата армия отиват другаде - най-често се насочват към Париж, доста остават там, други продължават към Америка, Австралия, Египет... По това време, в края на 30-те, у нас остават около 20 000. До 1944 те живеят предимно в сплотени общности, допринасят за културата и образованието в редица градове, имат своя принос в развитието на страната. Много от тях са образовани интелигентни хора. Войната, в която България застава на страната на фашистка Германия, поставя тези хора в сложна ситуация. От една страна те изпитват носталгия към родните си места, искат да се върнат, но сталинският режим вече е изпратил онези, които са го направили, в лагери. Целият им живот е белязан с борбата им с комунистите. Живеят в страна, която воюва с тях. Не е лесно.
През 1941 година в Югославия се формира Руски корпус от белогвардейски емигранти от Сърбия, Румъния, България и други страни от Балканите, който се сражава с партизаните на Тито. Общо 17 000 са войниците в него, а Трети полк е сформиран от около 3 000 белогвардейци от България, призовани за доброволци от Руския общо войскови съюз. След войната те се връщат в България- една част са арестувани от съветското разузнаване и осъдени в София от военния трибунал на Трети украински фронт. Изпратени са в ГУЛАГ. Оцелелите в лагерите са амнистирани и се връщат в България. Има още една група с корени в СССР, но българско самосъзнание, която попада във фокуса на интереса на ДС т.нар. таврийски българи. По време на войната те са били на страната на немците, идват в България с отстъпващите немски части и понеже имат български имена, остават тук, много от тях със сменени документи. Държавна сигурност е успяла да установи 60 лица, 13 от тях са обект на разработка, двама са вербовани. Проблемът с тях е, че Съветският съюз не ги иска обратно, макар и там да са живели, а България не може да ги съди за престъпления, извършени на територията на СССР. Така че тези хора в голямата си част се разпръскват из страната и се покриват.
През 1946 година стават две важни неща - Тито се обръща срещу Сталин и изселва всички белоемигранти от Югославия. Над 700 идват в България. Част от архива на ДС съдържа проучване колко от тях са сътрудничили на Управлението на държавна сигурност там. Съветският съюз, от друга страна, дава възможност на белоемигрантите да придобият съветско гражданство. Повече от половината се възползват. Не всички. Сред белогвардейците, особено дошлите с Бялата армия, има доста с българско гражданство. Мнозина от тях са създали семейства и са пуснали български корен.
В началото на 50-те СССР започва кампания да върне на родна почва всички емигранти. Още от 20-те руските емигранти създават организации, броят им е внушителен - 69. Те се ръководят от чужбина, активни са, особено Руско общовойсковият съюз и Народният трудов съюз. Впрочем след 1944 година от всички организации на белоемигранти у нас остават две - Съюз на руските военноинвалиди и Клуб на на съветските граждани. Както смятат мнозина, личи от донесенията, Сталин иска да неутрализира силните центрове на организациите зад граница и да прибере хората обратно и то на контролирани от него територии. Не става дума те да се върнат в родните си места. През 1954 година съветският посланик Приходов разяснява на диаспората решението на правителството и то е посрещнато добре. От всички 7 000 съветски граждани в страната, 3 200 се записват, повечето тръгват, но после от архивите става ясно, че с кодирани послания отишлите предупреждават останалите в България, че условията далеч не са по-добри. Помежду си хората говорят, че ще бъдат изолирани в Алтайския край при примитивни условия и изоставени напълно. Някои отиват, опитват и се връщат обратно в България.
Трудно се е работело по частта с бялата емиграция, личи от документалния сборник. На много места с това се занимава един оперативен работник, нерядко с основно образование. Трудно се намират и агенти в тая среда. Макар и сухо и по милиционерски, на няколко места в архивните документи оживяват интересни образи. Като Алексей Архипович Корбин, роден в Харков. Бил е началник на Политическата полиция в дореволюционна Русия, славата му се носела в цялата страна. Включва се като офицер в Първата световна война и получава Георгиевски кръст за храброст. Когато започва революцията през 1917 година, неговата глава е една от най- високо оценените от Червената армия. Пред очите му заколват неговите родители. Той успява да избяга от Русия и идва в България. До 1944 година работи като шофьор на началника на полицията в Габрово Никола Килифарев. Навсякъде е с него и участва наравно в решаването на важни въпроси, свидетелства документът. Двамата заедно си купуват общ камион "Додж", но след 1944 Килифарев е убит. До 1950 година Корбин остава в Габрово и поддържа финансово семейството на Килифарев, по-късно отива в Пещера. Още от времето, когато е бил в полицията в Габрово, той е имал доста оръжие, пренася го със себе си, но в малкия родопски град завързва връзка с някоя си красива омъжена Елена и съпругата му го заплашва, че ще го издаде, така че той изхвърля оръжието в реката. Корбин е бил разработван от една не по- малко интересна жена - агент с псевдоним Наташа. Впрочем описанието на нейните активности внушава мисълта, че тя просто е разигравала службите. Наташа е била участничка в нелегална организация, била е в затвор и в Трудово-възпитателно общежитие, вербована е на 22 години. Още в затвора е ползвана за " камерник"- очевидно да разприказва някой вътре и после е казала, че изпълнила задачата, но всъщност трета затворничка е била контролният фактор и тя е докладвала, че Наташа е говорила с другата на английски и на френски език. "Същата е много красива, много хитра- пише в строго поверителния доклад- Ходи с много мъже, но винаги отрича да е вършила неморални деяния с тях." По- нататък става ясно, че красивата "Наташа" е предизвикала скандали в много велинградски семейства. Там тя прекарва голяма част от времето си, иначе била от Пловдив, където, както отбелязва оперативният работник, без да и бъде пусната задача, контактува с всякакви чужденци. Съдейки по документите около фаталната "Наташа", доста работа е създала на доста хора в службите, макар привидно да е работила за тях.
Бялата емиграция сериозно затруднява службите и със задграничната си кореспонденция. На два листа има указания как да се открива съмнително писмо, едно от тях гласи- Ако в името на получателя има две повтарящи се букви... При световното разпространение на белогвардейската вълна, писма отиват и идват отвсякъде. В Дома на руските военноинвалиди в село Шипка агент донася, че Сергей Петрович Макаренко, с неподвижни два крака, редовно получава колети от Швейцария и Ню Йорк и продава стоките. Интересна комуникация, вече със цел разпространение на агитационни материали против СССР, става и чрез ония " писма до непознато другарче", така популярни навремето. Според архивите, подобна връзка се е осъществявала чрез размени на адреси в младежко списание, а от чужбина идвал материал с гриф- прочети и предай нататък. Най- честите поводи да привлекат вниманието на службите, руснаците правят с изказванията си. Има и по-заплетени. Активната разработка "Изменник" по донесение на агент Пирин описва как трима белоемигранти подготвят бягството от България на Илия Бобев, а той ще си плати с валута, като успее, за да могат и те да избягат по- късно. Една от най- стряскащите разработки е правена в Плевен през 1951 година под името "Авантюристи". Разследват д-р Георги Александрович Палий, лекар- бактериолог в Окръжната санепидстанция- по-късно известна като ХЕИ. Заедно с Иван Антонович Демяненко, инженер химик, който работи като бактериолог- лаборант в инфекциозното отделение на Плевенската окръжна болница и Владимир Ямин, също бактериолог в станцията тримата се разследват по донесение, че разпространяват детски паралич като бактериологична диверсия. Д-р Палий е емигрирал през 1922 година в Югославия, по време на войната е бил партизанин в щаба на Тито и там се запознава със сина на Чърчил, описва го агентът. От сборника по-нататък не става ясно дали разработката е довела до нещо.
"Прави впечатление, че това направление сякаш от самото си начало е привнесено в работата на Държавна сигурност от съветските власти и служби- пишат съставителите на сборника. "Особено ясно това си проличава от края на 50-те години на ХХ век, когато акцентът се измества извън пределите на България." Във фокуса вече попадат руските емигрантски организации в чужбина, а тук се следят единствено настроенията.
