Антон Георгиев е собственик на фирма "Полюс ТМ" ЕООД, която има вече 25-годишна история. Дейността на дружеството е климатизация, вентилация и отопление – то е една от големите и познати на пазара фирми в тази област. През годините компанията се е занимавала и със строителство. Има всички сертификати и лицензи, които се изискват в България. Изпълнява обекти в цялата страна и в Австрия и Испания.
"Полюс ТМ" е създадена като правоприемник на фирма ЕТ "Тони 90", която е регистрирана през 1990 г. и е една от първите в Плевен – вписана е под номер 86 в Плевенския съд.
Г-н Георгиев, фирмата ви постоянно пуска във Facebook обяви, че търси хора, които искат да работят. Може и да нямат достатъчно опит в климатизацията, вентилацията и отоплението – предлагате им да ги научите. Явно няма достатъчно мераклии, щом обявите продължават да излизат?
Пускам такива обяви не само в социалната мрежа, но и в JOBS, и чрез приятели, и чрез съседи – навсякъде, където биха стигнали до хора, които искат да работят. Търся работници и за Плевен, и за офиса ни в София – няма и няма кандидати. Въпросът не е в заплащането – това, което предлагаме като заплати, е доста добро за Плевен. Не е там проблемът. В София в моя бранш заплатите са 1 500 - 2 000 лв., колкото са и в Испания. В Плевен са малко по-ниски, но все пак са доста над 1 000 лв.
Как си обяснявате този феномен – десетки хиляди хора са се записали в бюрата по труда като безработни, а в същото време бизнесът изпитва глад за квалифицирана работна ръка?
Обяснението може да започне с това, че на практика всички, които завършат гимназии, отиват да учат висше образование. И то не защото искат да постигнат нещо в конкретна област, а просто за да имат дипломи и поне още 5 години да разчитат някой друг да ги издържа. Известно е, че сега в България, който не е записал висше образование, само той не го е завършил. През последните десетилетия българското висше образование девалвира тотално. Да не говорим до какво дередже е докарано средното ни образование. В професионалните гимназии материалната база е под всякакво ниво. Учебните практики се провеждат формално. Много от учениците дори не са виждали материализирано това, за което учат.
Вие спонсорирате паралелка в една от плевенските професионални гимназии. Това не Ви ли осигурява кадри за фирмата?
Училището успя по програми да си закупи технологично оборудване. И аз им помогнах с каквото мога. Минаха вече 10 години - от тази гимназия още не е дошъл във фирмата ми нито един кадър. От който става нещо повече, отива да учи висше образование. Останалите – нямам идея с какво се занимават след като завършат средното си образование. Идвали са във фирмата на стаж, запознавали са се с естеството на работата, но като завършат, не постъпват при нас. Явно просто не им се работи – търсят нещо по-лесно. Проблемът тръгва от там, че докато са на ученическата скамейка, никой не ги мотивира да стават занаятчии. Домашното възпитание също играе важна роля в случая. Имам чувството, че хората ги е обхванала някаква апатия и въобще не се интересуват какво ще стане с децата им след години. Държавата трябва да влезе в ролята си и да промени образователната система така, че тя да не "произвежда" основно лентяи. Не виждам друг начин да се реши проблемът. Съществуващата система за дуално обучение не работи и в сегашния си вид просто няма как да работи. Има училища, които се опитват да го прилагат, но не дава резултат. Простичко е – никой работодател няма да предостави на ученика скъпи машини и оборудване и при това - да е длъжен да му плаща без той да върши нищо.
Какво и как трябва да се промени в образователната ни система?
Тя трябва да се върне към 80-те години на миналия век, когато имаше СПТУ-та /б.а. – средни професионално-технически училища/. В тях младите хора наистина научаваха някакъв занаят и излизаха готови специалисти – да може да работи с електрожен, на струг, с пила, с фреза и т.н. Той като е подготвен от самото начало в училище, че като завърши, ще работи това и това, тогава вече е по-различно за него. Който има знания и добър успех – да си учи висше образование. Останалите да получават още в средните училища реална професионална квалификация, с която след това да могат да започнат работа.
Покрай паралелката, която спонсорирате, котактувате с млади хора. Какви са Ви впечатленията от тях – към какво се стремят, какво искат да постигнат в живота?
Определено повечето от тях не са наясно какво искат. Никой не им е помогнал да се ориентират в живота и да потърсят някаква цел, към която да се стремят. Едно време към основните училища имаше различни кръжоци. Те не бяха направени ей така – някой да си губи времето. Бяха много полезни. Чрез тях децата откриваха кое им е интересно и в каква насока искат да се развиват. Сега това го няма. Ако някой реши да прави кръжоци, ще му се изсмеят. Лошото е, че никой не търси друга форма, чрез която децата да откриват най-добрите си способности.
До каква степен бизнесът, който е краен потребител на "продукцията" на училищата, може да повлияе на тези процеси?
Бизнесът няма вина за тази ситуация. Разговаряли сме колеги от други браншове по тази тема – работната ръка в електричарски, строителни и монтажни фирми е на възраст над 45 години. Млади хора няма и не идват. При мен е същото – идват млади момчета, работят една седмица и казват – това не е за мен. Чета по форумите в интернет писания от рода: "Те не ни плащат, ние затова не работим!". Няма такова нещо. В момента има подем и в строителството, и в много от останалите отрасли. Работодателите търсят работници и са готови да плащат. Стига да им се работи, но няма кой. При мен, например, в момента има четирима монтажници, които са завършили икономика.
Има ли реална конкуренция на пазара на труда или е просто една статистика в Агенцията по заетостта – брой на безработни, брой на свободни работни места и т.н.?
Не вярвам на тая статистика. Няколко пъти съм се обаждал в Бюрото по труда да искам хора да ги назнача при мен – отговарят ми, че нямат такива, каквито търся. И роми съм назначавал. Като дойдат, ми се кълнат, че ще работят и няма да "пипат". Още на третия ден ги хванаха, че се опитали да откраднат нещо.
Интервю на Ангел Атанасов
