Държавата е осигурила безплатно лечение и отделения за контрол на вируса, но не може да се справи със стигмата и неприемането, неразбирането и липсата на емпатия от страна на здравни работници към пациенти с ХИВ. Това е обща задача, за която всички сме отговорни. Това казват в свое писмо от Национална пациентска организация (НПО).
Близо 30 години след откриването на вируса, благодарение на антиретровирусната терапия за ХИВ, ние сме свидетели на огромен напредък и успех в контролирането и трайното потискане на вирусната активност. На практика инфекцията, считана за смъртна присъда, се превърна в хронично заболяване, с което пациентите живеят и имат нормална продължителност на живота (до 50 години след инфектирането). Научният консенсус „неоткриваем=непредаваем“ е признат от Световната здравна организация, от ООН, както и от българските здравни власти в ръководството за лечение и контрол на ХИВ. Сега знаем, че ако пациент приема антиретровирусната си терапия и достигне до под 40 копия на вируса в милилитър кръв, то той не може да предаде ХИВ по време на незащитен сексуален контакт или на манипулации с кръв, както и може да има здрави, неинфектирани деца.
Сериозен проблем остава достъпът на пациентите с ХИВ до медицинска помощ извън рамките на вирусологичното проследяване. Този проблем е дефиниран като характерен за изоставащите в развитието си страни и затова към световната стратегия за борба с ХИВ „90-90-90“ (90% от хората се изследват, 90% знаят статуса си, 90% имат достъп до терапия) бе добавено и четвърто 90 – достъп до здравни грижи за пациентите, за по-качествен живот с ХИВ, съобщават още от НПО.
За съжаление не са единични случаите, в които на пациенти с диабет, онкологични заболявания, кардиологични проблеми се отказва директно или мълчаливо нужното лечение или хирургична интервенция заради ХИВ. Тези пациенти биват насочвани към отделенията за контрол на ХИВ, без това да е необходимо. Ставали сме свидетели как пациент с ХИВ е насочен за гипсиране на счупен крак към инфекциозната болница в София, без значение, че това не е от компетенциите на вирусолозите.
Тази стигма убива хората. Незнанието убива пациентите.
По този начин млади, работоспособни българи загиват не в следствие на ХИВ/ СПИН, а на друг здравословен проблем, чието лечение, дори в условия на спешност, бива отказвано. Зад този отказ ние виждаме обоснования страх на медицинския персонал от заразяване. Страх, който се дължи на липсата на информация.
А науката е категорична – трайната вирусна супресия (потискане) води до това пациентите да не могат да предават вируса.
"Като организация, която защитава правата на пациентите, ние вярваме, че за европейска страна с добри медицински специалисти, персистирането на такъв проблем в 21 век и липсата на информация сред лекарите, медицинските сестри, студентите – бъдещи лекари и здравните специалисти изобщо, е повече от тревожно. Уви, няма друго заболяване, към което да има такава стигма и неразбиране.", казват още от НПО.
Единственото, което е необходимо да се прави, когато се лекува пациент с ХИВ, е да се спазват правилата за безопасност на работа, които са валидни за всички пациенти, независимо от техния ХИВ статус. Тоест на всеки пациент да се гледа като на рисков и да се ползват ръкавици, маски, очила и други средства за лична безопасност, категорични са от организацията.
