Макар и да не беше криза за ЕС през тази година в истинския смисъл на думата, бежанската криза си остана сериозен въпрос, който още няма окончателен и твърд отговор. Нещо повече – в самия край на годината, на последното заседание на Европейския съвет се появи явен разнобой относно т.нар. квотна система за прием на бежанци, след като президентът на Съвета Доналд Туск в прав текст обяви системата за неефективна, което беше моментално оспорено от председателя на ЕК Жан-Клод Юнкер и комисаря по въпросите на миграцията Димитрис Аврамопулос.
Иначе годината започна познато – със сигнали за сексуални нападения в новогодишната нощ от Германия и Австрия, но отзвукът беше по-скромен, за разлика от миналата година. Беше показана и обратната страна на монетата – хиляди нападения срещу бежанци в Германия. А бежанската криза все по-малко беше криза само на войната в Сирия – показваше го статистиката на идващите в Европа.
Бежанците намаляват
Тази година вече се усети коренна промяна по отношение на бежанския поток – той намаля значително що се отнася до Балканите и се пренасочи през Средиземно море, главно през Италия, в по-малка степен през Гърция – двете държави, заради които беше приета квотната система за бежанците, целяща разселването на 160 000 мигранти. Точно в Италия имаше инцидент, показващ как познати проблеми се пренасят на италианска територия – заложническа криза със социални служители. През цялата година новините, свързани с идващи в Италия мигранти, не секваха. По Великден италианската брегова охрана спаси хиляди мигранти от удавяне, но това не беше единичен случай. Точно затова Италия се бореше за повече солидарност, с искане другите страни-членки на ЕС да помагат. Друга италианска инициатива, подкрепена и от Германия, беше мигрантите да бъдат спирани още в Африка т.е. версия на горещите точки, която усилено беше прокламирана по време на пика с бежанската криза в предните години и за която периодично се присещаше и изтъкваше и като своя инициатива българският премиер Бойко Борисов. Франция също подкрепи инициативата, специално за Либия, като беше направен опит тези политики на отделни страни-членки да бъдат превърнато в общоевропейска политика, насочена специално към Африка, но необходимите пари си оставаха основният проблем. Все пак усилията за сдържане на мигрантите още в Африка даваха резултат – личеше от специалното споразумение между Италия и Либия, като в края на годината ефектът беше потвърден и от статистиката.
Миш-маш в бежанската политика
За ЕС въпросът дали бежанците са заплаха или възможност, дали хуманизмът или сигурността да е на първо място, получаваше различни отговори – според това дали говорим за общоевропейска позиция или позиции на отделни страни-членки. Критиките на ООН заради хуманитарната гледна точка и примери като този от бежанския лагер в Мория, където хората живеят като кучета, не промени нагласата хуманитарното по-скоро да остава на втори план в ЕС. На общоевропейско ниво явен знак, че ЕС ще гледа да не дразни прекалено много Турция беше решение на Европейския съд, според което се оказа, че Европейският съд няма да гледа индивидуални жалби на бежанци относно споразумението за реадмисия между ЕС и Турция отпреди две години. България беше особено "усърдна" по отношение на "дипломатичността" спрямо Турция, като още служебното правителство на Огнян Герджиков реши тихомълком да приемем ограничен брой мигранти от Турция. Друга мярка за въвеждане на ред в бежанската криза беше въвеждането на европейски квалификационен паспорт, с който на практика да се знае кой мигрант какъв икономически потенциал има. Но подходът към интеграцията на бежанците си остава коренно различен на Запад – например в Белгия, и на Изток, където Вишеградската четворка не искаше и да чуе за прием и солидарност чрез квотната система. През тази година Чехия отказа официално да спазва квотния принцип, а Европейската комисия стартира наказателна процедура заради това както срещу Чехия, така и срещу Унгария и Полша и в края на годината трите държави вече бяха дадени на Европейския съд. Практическият неуспех на квотната система обаче беше видим – под 20% от предвидените за разселване бежанци бяха действително разселени и то към края на септември, след като от приемането на тези квоти на практика минаха 2 години т.е. от тогава в Европа дойдоха много повече мигранти! Затова и ЕК поиска в квотния принцип да бъдат включени още 50 000 бежанци към първоначално предвидените 160 000, като 34 000 от тях ще дойдат директно от Африка т.е. става въпрос за хора, които още не са на европейска територия.
Липсата на успех с квотния принцип доведе до практически опит за прехвърляне на "горещия картоф" – по-богатите и във вътрешността на Европа държави да опитват да връщат бежанци на граничните страни, на принципа на Дъблинския регламент. Гърция реагира на това категорично – няма да приемаме върнати от Германия бежанци, а българските евродепутати Мария Габриел (по това време Габриел още не беше европейски комисар по цифровите технологии) и Емил Радев (и двамата от ГЕРБ) поискаха отмяна на текста в Дъблинския регламент, според който държавата, която първа е приела получил бежански статут човек в рамките на ЕС, е отговорна за него и той може да ѝ бъде върнат от друга страна-членка на ЕС. Според евродепутатите, отговорността трябва да бъде поета от държавите на първо подаване на молбата, независимо дали тази държава е държава на първо влизане или не. Германският канцлер Ангела Меркел също зае позиция за промяна на регламента "Дъблин-3", а през октомври Комисията по гражданските свободи в Европейския парламент се съгласи да има промяна, обаче с ключово условие – който в ЕС отказва да приема бежанци, да му се ограничават средствата по еврофондовете.
На ниво суверенна политика картината спрямо бежанците се ориентираше към все по-силни ограничения. Показателен пример е Германия – там Ангела Меркел защитаваше принципите си за прием на изпаднали в нужда хора само докато минаха германските парламентарни избори и се оказа, че ще трябва да се прави управленска коалиция. Тогава Меркел отстъпи пред баварските християнсоциалисти и се съгласи да има де факто лимит на годишния прием на бежанци в Германия. Германия взе и мерки да ускори експулсирането на мигранти без бежански статут, като дори бяха специално отделени пари такива мигранти да бъдат връщани. Специално с Тунис, Германия сключи и споразумение за връщане на тунизийски граждани, на които е отказан бежански статут.
Друг ярък пример за политика срещу прием на бежанци си остана унгарската. Унгария одобри автоматично задържане на всички мигранти, които искат бежански статут и веднага започна да прилага новата мярка. Словения пък прие закон, с който може да затваря границата си, ако парламентът реши, че трябва, а Австрия също задейства нови мерки – ако хора с официален отказ да получат бежански статут не напуснат страната или се опитат да влязат обратно на нейна територия, ще им бъдат наложени глоби в размер от 5000 до 15 хил. евро. Тези, които предоставят грешни данни, за да получат разрешение за пребиваване, ще бъдат глобявани с 5000 евро. Всички тези ограничения станаха факт, след като в началото на месец май ЕК разпореди граничният контрол в Шенгенското пространство заради бежанската криза да бъде премахнат.
Бежанската политика на България
У нас през тази година политиката спрямо бежанците не се промени и на йота спрямо досега. Нещо повече – бяха създадени допълнителни пречки специално от държавата спрямо хора, които евентуално биха искали да останат в България.
Думите: "Бяхме се съгласили на 1200 мигранти, дойдоха двама, един избяга" на Бойко Борисов пред парламента достатъчно ясно обрисуват какво е положението. Още служебният кабинет на Огнян Герджиков при две решения, според които приетите и разселени у нас мигранти следва да сключат споразумение за интеграция, както и индивидуален интеграционен план. Само че под натиска на президента Румен Радев беше отменена точно наредбата за разселването на бежанците и възможността при представен подробен индивидуален план за интеграция на всеки желаещ да остане общините в България да получават пари и да извличат полза от подходящ нов човешки капитал. Абсурдното в цялата ситуация беше, че паралелно с това тръгнахме да правим план как да интегрираме деца на бежанци. Реално, обаче, държавата изобщо не се занимаваше с каквато и да е интеграция, а за сравнение Европа позволи през 2016 година на двойно повече бежанци да останат официално. След като се оказа, че който иска да остава в България, трябва сам да се оправя, излязоха и данни, че се увеличават бежанците, които влизат на българския пазар на труда т.е. работят.
Впечатление през тази година по отношение на политиката на България правеха и други данни – например, че намалява броят на осъдените за каналджийство, че МВР извежда от България повече чужденци, отколкото задържа, че държавата официално поиска милиони за храна за бежанци, макар те да намаляваха с огромни темпове, включително и в бежанските лагери. Показателен пример само по отношението на каналджийството е, че лъсна канал за трафик на хора през Летище София и то действащ с помощта на Гранична полиция, а за сравнение на каланджии в Гърция им наложиха затвор за 17 века!. За сравнение, вместо затвор за каналджии, нашите сили за сигурност предпочитаха като инструмент за правене на политика боя, и то дори срещу деца-мигранти. Това даде желания от държавата резултат и ООН спря връщането на бежанци в България заради лошото отношение.
Не се промени отношението към бежанците и в обществото. Един от най-бруталните примери беше кампанията в Елин Пелин, водена лично от кмета Ивайло Симеонов, срещу сирийско семейство, получило официално разрешение от държавата да остане. Друг такъв пример беше Белене, където принудиха католическия свещеник отец Паоло Кортези да си тръгне, защото се застъпи за семейство официално признати бежанци, но той се върна към края на годината и дори стана "Човек на годината" на Българския хелзинкски комитет. Все пак имаше и добри примери, показващи, че в България още се намира човещина – точно сирийското семейство, което беше прокудено от Елин Пелин, намери прием и работа в село Устина. Но като цяло българските общини не гледаха с добро око на бежанците. Знаменит пример за институционалната безпомощност се оказа и оправдателната присъда за Петър Низамов-Перата, прочул се с акцията със свинските опашки по границата. Причината – жертвите изобщо не се появиха в съда, а отговорните органи явно не сметнаха, че е трябвало да ги убедят и защитят, за да го сторят.
По отношение на ситуацията с бежанската криза тази година не се размина и без друг скандал – този с оградата по границата ни с Турция. През февруари стана ясно, че оградата продължава да не е довършена. Вече в разгара на кампанията за предсрочните парламентарни избори кандидат-депутатът от БСП Елена Йончева се скара с колегата си от ГЕРБ Делян Добрев точно на тема граничната ограда и дали всъщност е построено адекватно защитно съоръжение. Съмненията се увеличиха, след като Цветан Цветанов обясни как не можел да каже работят ли камерите по границата, защото щял да разкрие как може да бъде преодоляна оградата?! Вицепремиерът Валери Симеонов пък сезира прокуратурата заради твърденията на Йончева, че с една обикновена стълба оградата може да бъде премината и дори направи пиар акция с хеликоптер за доказателство колко е непреодолима оградата, която коства 200 млн. лева от парите на българските данъкоплатци, по думите на Цветанов. След като Цветанов каза, че оградата вече е завършена, вътрешният министър Валентин Радев призна, че имало още 5 километра за довършване и правителството одобри да бъдат похарчени още 1,2 млн. лева, а Румен Петков се подигра, че местните баничари имат ключовете от порталите в оградата.
И докато публично вървяха споровете за оградата, пред bTV каналджия разказа какви са тарифите на Гранична полиция, за да не закачат каналите за трафик на хора. Това не предизвика някаква особена реакция от страна на прокуратурата, която обаче не подведе под отговорност Елена Йончева заради твърденията ѝ, както искаше Валери Симеонов – защото Йончева не разкривала нищо секретно. Затова набързо граничната ограда стана обект на националната сигурност т.е. информацията за нея вече е секретна и стана държавна тайна да знаем къде оградата я има и къде не, което не спря Елена Йончева да извади снимки как въпросната ограда бива прескачана от мигранти. Заради това БСП поиска оставките на Валери Симеонов и Валентин Радев, но нищо такова не се случи, защото явно беше възприета тезата на военния министър Красимир Каракачанов, че "е нормално някой някъде да прескочи". А бежанската политика на България си продължава на принципа "аз мигрантите, които прескачат, щях да ги върна с два шамара" - пак с автор Красимир Каракачанов.
Отношенията на ЕС с Турция
Безспорно взаимоотношенията между Европейския съюз и Турция са крайъгълен камък в политиката на ЕС спрямо бежанците, но през 2017 година те се нажежиха доста заради все по-явните опити на турския президент Реджеп Ердоган да налага своето виждане за социално-обществен строй.
За Ердоган беше от жизнено важно значение да прокара поправки в турската конституция, които щяха да съсредоточат на практика абсолютна власт в ръцете му. Но Европа не прие добре аспирациите на турския президент да убеди турските диаспори на Стария континент да му помогнат. Първо дойде скандалът между Турция и Германия, защото Берлин забрани агитация от страна на Ердоган. Холандия направи същото и това доведе до истинска дипломатическа война с Турция, но във Франция беше позволено да бъде проведен агитационен турски митинг.
Не закъсня и риториката от страна на Турция срещу ЕС – не ни искат, защото не сме християни, внуши Ердоган. Турският министър на външните работи Мевлют Чавушоглу пък заговори за свещена война срещу Европа, а лидерът на либералите в Европейския парламент (АЛДЕ) Ги Верховщад поиска незабавно замразяване на преговорите за членство на Турция в ЕС.
В средата на април Ердоган удържа победа на инициирания от него референдум с куп решаващи промени в турската конституция, макар че за по-сигурно се стигна до фрапиращи неща като прием на бюлетини без печат и това се оказа необходимо, защото в един момент при преброяването успехът на турския диктатор започна да виси на косъм. А промените са изключително значими - например турският президент ще може да назначава правителството и да контролира съдебната система.
След победата Ердоган заговори за нов референдум – дали Турция изобщо да продължи да опитва да влезе в ЕС, като турският президент ту заплашваше, че страната му няма да влиза в Съюза, защото няма нужда от това, ту обясняваше, че влизането в ЕС е стратегическа цел. Отговорът от Европа беше по-категоричен, макар и не окончателен – Европейският парламент поиска преразглеждане на отношенията с Турция и замразяване на преговорите за членство, а еврокомисарят по разширението на ЕС Йоханес Хан заяви, че Турция се отдалечава от европейската перспектива. Германският външен министър и бивш лидер на германските социалисти Зигмар Габриел се изказа против замразяване на преговорите, но в бюджета на ЕС за догодина беше включено намаление на средствата от предприсъединителните фондове за Турция. Наложи се Ангела Меркел лично да уверява Ердоган, че това не означава, че ЕС ще спре отпускането на договорените 3 млрд. евро заради бежанската криза.
Със сигурност и догодина отношенията между ЕС и Турция ще си останат много динамични, като едно е категорично ясно – Европейският съюз трябва да внимава постоянно за опасния съсед от Изток!
