След два месеца в бомбоубежищата на завода "Азовстал" част от цивилните мариуполци бяха евакуирани. На 3 май 150 души от тях пристигнаха в Запорожие. "Украинская правда" записа историите на няколко от оцелелите.
Вова, 14-годишен, спасен с брат си и майка си
В "Азовстал" ни заведе татко, той каза, че това е най-безопасното място. Там, без да видим слънце, седяхме близо 2 месеца.
Татко е военен, той остана там. Искам да му кажа, че с нас всичко е наред и да се пази повече.
Хранехме се с овесени ядки с репей, с кората, която не бива да се яде. Мъжете притичваха до съседната сграда, рискувайки живота си, за да ни приготвят нещо за ядене. Военните ни даваха от своята храна, за да оцелеем.
Нашите военни ни изведоха от "Азовстал" и бяхме предадени на руските военни. Настаниха ни в лагер, където пренощувахме в палатки и заминахме за Бердянск. В лагера разсъбличаха жените, взеха ни отпечатъци от пръстите на ръцете, снимаха ни, проверяваха телефоните ни.
Катя, изведена заедно с двете си деца
Честно казано, на няколко пъти губехме надежда, че ще излезем оттам. Там всъщност вече няма завод, изтрит е от лицето на земята, останаха само бункерите, а някои от тях също вече са затрупани.
Там се криехме почти два месеца. Бункерите са здрави и би трябвало да издържат на бомби. Но след това обръчът се затегна около нас, а никой не очакваше това.
ВИЖТЕ ОЩЕ: Русия наруши примирието и поднови атаката на "Азовстал"
Казват, че в "Азовстал" все още имало около 200 души. Но не мога да кажа със сигурност дали е така, тъй като седяхме в бункера и не виждахме никого.
Там нямаше светлина. Нашите украински военни ни помагаха с вода и храна, разкопаха някои от бомбардираните складове, а през последните дни ни носеха от своите дажби.
Когато излязохме оттам, видяхме, че от града са останали само огромни черни дупки. Там вече няма къщи. Минахме през много сериозна проверка. Разсъбличаха ни, проверяваха ни за белези и татуировки. Провериха всички раници, телефоните, ровиха в цялата ни кореспонденция.
Жените, които имаха близки сред военните или полицаите, бяха заплашвани, че ще намерят мъжете им и ще им изпратят техните глави в кашони.
Елина, 54-годишна, евакуирана със съпруга си, дъщеря си и зет си
Работех в завод „Азовстал“ като инспектор от отдела за технически контрол. Бомбоубежището не можеше да ни спаси на 100%, защото при директен удар то щеше да се срине и всички щяхме да загинем. Просто щяхме да бъдем погребани там. Това беше най-страшното нещо.
Това, че гладувахме, че беше мръсно и влажно – не беше толкова страшно. Ужасното бе, че нищо не зависеше от нас.
Всяка вечер като си лягах се молех на Бог: „Боже, нека всички бомби да прелетят покрай нашето бомбоубежище. Нека не ни ударят. Нека оцелеем“. Молех се децата ми да живеят.
Не знам какво е станало с майка ми - тя е на 82 години. Когато ѝ се обадих, ѝ казах: "Мамо, хайде". А тя отговори: "Еля, не се паникьосвай. Нищо няма да се случи! Той (Путин) няма да посмее, няма да му позволят." Тя беше работила като журналистка в СССР и беше уверена в своята правота.
ВИЖТЕ ОЩЕ: „Оставам с войниците до последно“: Загина психоложката на полка „Азов“
Видяхме снимки от това, което е останало от нашите къщи – военните ни показаха кадри от дроновете. Дъщеря ми не ми каза в началото, за да не се разстроя. Чак на 30 април ми призна, че сме останали без нищо, всичко е изгоряло. Бяхме останали без дом и средства за съществуване, но се бяхме примирили с това.
Военните рядко идваха при нас. Притичваха понякога, за да оставят храна за децата, защото възрастните могат да гладуват, но децата не. В бомбоубежището имаше момченце на 4 години. Той непрекъснато повтаряше: "Мамо, искам да ям". Тя казваше, че у дома той никога не е ял толкова много, но тук той постоянно питаше за храна. Тя му казваше: "Но ти не обичаш това", а той отговаряше: "Обичам, всичко обичам."
Когато идваха военните, всички ги наобикаляхме и питахме кога ще можем да излезем. И какво се е случило на този и този адрес? Ако те имаха информация, ни показваха. Някои от хората не вярваха, че са останали без дом.
Когато излязохме от "Азовстал" видяхме, че от Мариупол не е останало нищо, като след апокалипсис е. Руснаците ни казваха във филтрационния лагер: "Върнете се в Мариупол! Защо не искате да се върнете в Мариупол?" А как да живея без покрив?
Руснаците раздават две дажби – едната е храна за месец, другата е с хигиенни материали. Но за да ги получиш, трябва да престоиш три дни. Това първо. И второ, аз просто не можех да ги гледам. Когато седяхме в бомбоубежището, си казвах - не дай Боже да попадна в Русия, няма да мога, ФСБ ще ме вкара в затвора, щом си отворя устата.
В Украйна съм свикнала да говоря свободно, да мисля свободно. Да, понякога казвам твърде много. Но съм свикнала. А там не можеш. Веднага влизаш в затвора и край. Или дори те застрелват на първото кръстовище. Казвах си, не дай Боже, да ни откарат насила в Русия!
Най-страшно беше, когато ни откараха. Аз приблизително знам пътя и видях, че ни карат по магистралата Таганрог, а не в посока към Порт Сити. И се уплаших, че ни водят в Русия. Не знаех, че отиваме във филтрационен лагер. И докато пътувахме от Мариупол до Безименна (селото в близост до Мариупол, където руските военни са изградили филтрационен лагер - бел.ред.), през целия път плаках. А като видях автобусите за Запорожие (град, контролиран от Украйна - бел.ред.), разбрах, че всичко е наред.
В автобуса с нас нямаше ранени (от военните). Нашите военни ни казаха, че ако са с нас, ще ни изложат на опасност. Едва когато ни изведоха от бомбоубежището, видях тези ранени - военните казаха, че това са "леко ранените". Видях тези "леко ранени" - ръцете им висят прекършени, костите им се виждаха през раните. И нямат лекарства за тях, нямат превръзки.
ВИЖТЕ ОЩЕ: Полкът "Азов" обвини украинското правителство в саботаж на отбраната на Мариупол (ВИДЕО)
Военните идваха и попитаха от какво се нуждаят цивилните. Аз съм астматик и първо казах, че имам нужда от инхалатор. Донесоха ми. И тогава си помислих: "Глупачка! Защо го вземам? Те самите нямат." И им казах: "Недейте, оставете го за военните." А те отговориха: "Не, не, нека е за вас." Оказа се, че са дали и последния си на цивилните.
Юлия, евакуирана със съпруга и котката си
Изтичахме от къщи, грабвайки основните неща, към бомбоубежището на конверторния цех на "Азовстал".
Как живеехме там? Оцелявахме. Храна имаше благодарение на столовата на цеха. Отначало имаше по 3 хранения на ден, след това преминахме на 2 хранения за възрастните и по 3 за децата и старците. Приготвяхме супи, за да икономисваме.
След това намериха брашно. Имаше жена, която печеше хляб. Хлябът се нарязваше на тънки филийки. Беше такова щастие, когато видяхме този хляб. И миризмата от него!
В бомбоубежището ни имаше около 72 души, от тях 14-17 деца. Имаше бебе на 5-6 месеца - когато дойдоха, то беше едва на 3 месеца. То израсна там, научи се там да седи.
Когато настана режимът на тишина, половината от хората се евакуираха, а половината останаха. Първата група бе откарана на 30 април вечерта - предимно жени и деца. Останах с втората група, защото не исках да тръгвам без съпруга ми. Ние бяхме евакуирани рано сутринта на 1 май.
