Дискусията за образованието е важна във всеки един контекст на обществения ни живот, защото това което ме тревожи, е непрекъснатото падане на човешкото качество в България. Ние сме все по-стари, по-болни, по-необразовани, по-недоволни, по нещастни… и това не е човешко качество, с което можем да бъде конкурентоспособни на другите европейски нации.
Вече над 50 години съм в образователната система, 20 от тях като ученик и студент и 30 – като преподавател в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Още през седемдесетте имаше недоволство от качеството на родното образование. Тогава започнаха да се правят реформи, но преди тях имаше научни изследвания, които да ги обосноват. Напоследък образованието остана единственото нещо, което консолидира българското общество. В годините на Прехода имахме големи очаквания, но всеобщият нихилизъм, който ни обхвана, се превръщаше в нови и нови свръхочаквания от образователната система, без да се инвестира в нея. Не може в една държава, която очевидно е зле с човешкия ресурс, Брутният вътрешен продукт за образование постоянно да намалява!
Постоянно отстъпваме от челните места в класациите по грамотност, защото в съвременния свят шества друг модел на образованост и псевдоакадемичност. Пример затова е постоянното сваляне на учебно съдържание от по-високи класове към по-ниски. Децата на 4-5 годишна възраст постоянно биват подготвяни за училище. Неосъвременяването на методите на преподаване също е голям проблем. Във време на общодостъпни електронни средства, чрез които можем да получим всякакъв вид информация, раниците на децата ни тежат близо 10-15 кг. Как тогава те да изпитват радост от образованието? Как да мотивираме едно дете, след като чантата му е пълна с ненужни килограми хартия? Затова, ако говорим за реформа в образованието, ключът към нея не е в написването на нов закон, бил той и най-добрият. Най-важният въпрос в случая е какво учат нашите деца и какво мотивира учителите да си вършат качествено работата.
Малцина са тези, които се вълнуват от готвените промени в Закона за училищното и предучилищното образование и са критично настроени. На първо място самото на понятие предучилищно образование звучи смешно, защото става въпрос за две различни дейности. До училище, това е играта, а след това идва образованието. Проблемът, върху който акцентираме от БСП, се отнася до финансирането на частните училища с държавни пари. Всички се раждаме равни, но само пред закона. Във всичко останало сме различни, т.е. неравни и ролята на държавата е да подсигури условия за преодоляване на неравенствата. Сега тя разполага с достатъчно места в училищата за всички деца. По тази логика, който иска детето му да ходи със собствен транспорт на училище, да взема уроци по езда или плуване, да бъде така добър да си плаща! И без това всеки път, когато ГЕРБ дойде на власт, намалява ресурса за образование. Сега искат и малкото средства, с които разполагаме да отидат в частните училища. Не съм съгласен, тъй като това са два различни подхода. Единият е социален, а другият – неолиберален. Неолибералният ражда само нови и нови неравенства и подобни цивилизации катастрофират по отношение на ценностите си, а социалният дава възможност за подсигуряване на правата, извоювани от човечеството с много кръв.
Предвиденото закриване на помощните училища също е проблем. Те ще бъдат преструктурирани в някакви образователни центрове за подкрепа. Това според мен също е нездрава и лобистка поправка, защото на мястото на строгия държавен контрол, ще дойдат неправителствените организации, които ще усвояват средства, без да е ясно кой ще ги контролира.
По презумпция финансирането на частните училища с публични средства би трябвало да повиши конкуренцията между държавните и частните образователни институции, но какъв е реалният резултат от дейността на частните училища? Да сте чували за победител на международна олимпиада от частно училище? Наред с това в частните училища се създават класово разслоение, което за съжаление се превръща и в кастово.
