Всеки катерач пази нещо мистично и необяснимо в своите спомени. По време на изкачвания на голяма надморска височина алпинистите се приближават до онази тънка линия, която разделя нашия свят от другия. „Снежните барсове“, гурута в алпинизма, разказват пред „Московский комсомолец“ за случаи, на които е невъзможно да се намери рационално обяснение.
Две истории споделя майсторът на спорта на СССР и на Русия от международна класа и вицепрезидент на Руската федерация по алпинизъм Иван Душарин.
- През 1997 г. изкачихме Нанга Парбат в Пакистан, който е 8125 метра - разказва алпинистът. - Ние бяхме първите руснаци, които стигнаха до тези най-западни 8000 метра на планетата.
Изкачихме се, всичко беше наред, вече слизахме. Двама души - Виктор Колесниченко и Андрей Волков - пристигнаха малко по-късно. Слязохме на 5100 метра и след аклиматизацията те дойдоха в щурмовия лагер за нощувка.
Времето беше необичайно топло за осемхилядник, снежната маса беше много мокра. Момчетата опънаха палатка под прикритието на стената, защото отляво и отдясно падаха лавини.
Легнали да спят с крака към стената и изведнъж Виктор Колесниченко рекъл: „Нещо не е добре така, нека се обърнем.“ Андрей Волков вече бил задрямал, но не възразил, обърнали се, легнали с глави към стената. През нощта Андрей усетил, че е затрупан от сняг, и изкрещял. Виктор лежал зад него. Палатката веднага била унищожена. Ние винаги връзваме палатката за стената. Там има въже.
Нанга Парбат. Снимка: AdamJacobMuller / CC BY-SA 3.0
За части от секундата Викор разпрал палатката с ръце, хванал въжето и се измъкнал. През образувалата се дупка извадил за ръцете задъхания Андрей, който бил почти напълно затрупан.
Иван Душарин казва: ако покрай това място са падали обикновени лавини, значи тук е паднала мокра лавина. Тя се е свлякла по склона и снежният поток се е обърнал към палатката.
- В два часа през нощта алпинистите стояли на височина 5100 по едни бански. Снежната маса спряла, те застанали притиснати до скалата. Палатката била затрупана и те започнали да ринат снега с ръце. Виктор си спомнил, че сложил ботушите под главата си. Извадил ги, след което бавно откривали мокрите си неща. Облекли се. Шлемът, който лежал в краката им, бил смачкан. Такова е било натоварването. Ако нещо не подсказало на Виктор, че лежат неправилно и трябва да се обърнат, главите им са щели да бъдат смачкани. Сякаш някой го бутнал онази нощ...
Настъпила зората. Алпинистите седели и си мислели, че трябва да слязат, но не можели да намерят светлозащитните очила, а как биха могли да стигнат на височина 8125 без тях?
- Обикновено закачваме очилата си под върха на палатката, за да не ги счупим случайно. Момчетата буквално отъпкали мястото, извадили всички неща и останките от палатката. Минали по него стотици пъти, сортирали, пресявали снега през пръсти. И изведнъж, хвърляйки един поглед, точно в средата на площадката, видели очилата цели и невредими. Все едно някой ги бил взел и ги поставил прилежно на видно място. Те все още не могат да разберат как се е случило. Но тогава разбрали, че това е знак свише, трябвало да вървят нагоре. Продължили изкачването и след няколко дни Виктор и Андрей застанали на връх Нанга Парбат.
Снимка: David Mark / Pixabay
Иван Душарин е изкачвал Еверест три пъти (8848 метра), стоял е на върха на К2 (8611), Нанга Парбат (8125 м), Чо Ою (8201 м). Общо има над 300 трудни изкачвания. Случвало се е положението да е безнадеждно, но изведнъж нещо невидимо започвало да помага. Изведнъж се появявал изход, какъвто случай алпинистът си спомня при изкачване на връх Клара Цеткин (6641) в Памир.
Но той си спомня в детайли събитията от 1996 г., когато тяхната група изкачила хималайския осемхилядник К2 (Чогори) по северната стена от Китай. Ръководител на експедицията бил Иван Душарин. Спортният отбор бил разделен на четворки.
- Изкачването беше без кислород. И така се случи, че Игор Бенкин изчезна. Загина при спускането. Времето минаваше, прибрахме се вкъщи. Изведнъж ме откри една от моите ученички, която започна да се занимава с духовни практики, езотерика. И каза, че при нея дошъл духовен Учител. И тя го помолила от гледна точка на висшите сили да анализира ситуацията, случила се на К2.
Всички ни болеше душата, никой не можеше да разбере къде изчезна Игор Бенкин и как е загинал.
- Пристигнах, въпросният Анатолий ме заведе в отделна стая, каза, че се е обърнал към двама свои приятели, които владеят тези техники, освен това имат висше медицинско образование. Те анализираха ситуацията независимо един от друг и заключенията им съвпаднаха в 90%.
Анатолий започнал да разказва до най-малките подробности как напредва групата, кой с какво е облечен. Двамата му духовни учители не са били в планината, нямали нищо общо с алпинизма, не познавали спецификата на изкачванията и планинските термини. Но те успели да възпроизведат точно събитията от онези дни, в които Иван Душарин бил свидетел и участник.
К2 (Чогори). Снимка: Svy123 / CC BY 3.0
- Аз самият тогава наблюдавах цялото изкачване от началото до края през телескоп. Видях как настъпи нощта, прекосиха кулоара, стигнаха до въжетата. Вече се успокоявах, мислейки, че ще стигнат до палатката. И изведнъж се оказа, че Игор Бенкин не е там.
Анатолий обясняваше, или по-скоро те успели да "видят", че мозъкът на Игор е започнал да работи зле поради липса на кислород. Мнозина, които са изкачвали осемхилядници, знаят как кръвта отнася кислорода от мозъка към мускулите и е възможно да „отплува“.
Когато вече били на въжето, Игор започнал да говори, че са направили грешка, че са подминали лагера, трябвало да се върнат. И тръгнал нагоре. Американецът Карлос Бюлер, който самият бил на предела на физическите си сили, се опитал да го спре, но Игор го отблъснал и се закатерил.
Както обяснили езотериците, на някакъв етап Игор, прехвърляйки карабината от едно въже на друго, е паднал. Той е паднал от 400 метра височина върху скала, имал фрактура в основата на черепа и смъртта му е настъпила моментално. Падайки, той предизвикал лавина, която го изхвърлила още по-ниско. Снежната маса го затрупала. Анатолий казал, че Игор лежи по-долу, на 600 метра от мястото, от което е паднал.
Иван Душарин разказва, че е наредил там, на осем хиляди, да оставят палатка с медицински кислороден цилиндър, газ, маска, с надеждата, че Игор изведнъж ще се появи.
- Бащата на Игор, Владимир Самуилович Бенкин, известен хирург, непрекъснато ме разпитваше какви експедиции до К2 са планирани и по какъв маршрут ще минат алпинистите. Той каза, че когато синът му изчезнал, започнал да сънува постоянно един и същ сън - че Игор идва в палатката, ляга в нея, а краката му остават навън. Всички последващи експедиции за съжаление не можаха да стигнат до това място.
„Вътрешен глас ми каза: Ставай и тръгвай!“
Друг „снежен барс“ и майстор на спорта по алпинизъм на СССР - Владимир Шатаев - също се е сблъсквал неведнъж с неща, които не могат да се обяснят от гледна точка на здравия разум.
Алпинистът си спомня как през пролетта на 1995 г., като част от експедицията на Северна Осетия, той се изкачил на връх Еверест като треньор. Изкачването било от север, от страната на Тибет.
- След като почти приключихме аклиматизацията, с Федя Шулев и Юра Прояев се изкачихме на 8300 метра през нощта. Кислород практически нямаше. Беше много трудно да се диша. Един от шерпите трябваше да ни опъне палатка. Увери, че всичко е наред. Но когато се изкачихме на 8300, не видяхме палатката.
Тя беше открита случайно в девет вечерта от Федя Шулиев. Сгъната и поставена под камък. В пълен мрак, при силен вятър, момчетата започнаха да подготвят площадката, а след това да разпъват палатката. Не им помогнах, просто не бях в състояние. Запалихме газта чак към полунощ. И накрая успяхме някак да се стоплим.
Владимир Шатаев казва, че не е имало възможност да се стигне до върха.
- Имахме само една кислородна бутилка, която използвахме през нощта и тримата. А във „висшите кръгове“ чакаха резултат. На сутринта на 11 май се почувствах по-добре. И тогава започна нещо - или мистицизъм, или Господ Бог се намеси. Сякаш някой ме бутна. Един вътрешен глас ми каза: „Ставай и тръгвай!“
Снимка: Simon / Pixabay
Облякох се, излязох от палатката, помня чувството, че знаех къде точно да отида. Вървях по склона около 30 метра и открих... 24 кислородни цилиндъра. Беше невероятно. Слязох при момчетата, казах им за цилиндрите. По-късно се оказа, че са оставени от членове на иркутската експедиция от 1994 г. С кислород имахме шанс да се изкачим. След като проверихме цилиндрите за налягане, взехме със себе си 12 броя – по 4 за всеки - и тръгнахме. И го направихме. Изкачихме се на върха.
Спускането, както раказва Владимир Шатаев, също било екстремно.
- На височина 8700 разбрах, че ми е свършил кислородът в цилиндъра, момчетата също нямаха вече резервни бутилки. Казах им да слязат долу, а аз ще се опитам тихо да мина без кислород. Едва се движех. И изведнъж виждам - цилиндри.
Когато групите се изкачвали, правели на това място бивак. През нощта обикновено един балон се поставял в палатката, където спели. Кислородът се подавал през разпределителя. И тъй като цилиндрите вече били малко изразходвани след нощувката, било безсмислено да се носят нагоре. Следователно просто ги оставяли на място, никой не ги свалял – това е тежко и трудно.
В този момент, когато ги видях, вътрешният ми глас каза: "Виж какво има в цилиндрите“. Започнах да проверявам налягането, в първия - 30 атмосфери, във втория - 30, в третия - 50. Като цяло по това време цилиндрите се зареждаха на 220 атмосфери. Цилиндър с 50 ми стигаше, за да стигна 8200 метра на лунна светлина, където имахме бивак и палатка. Съветите, които ми даде вътрешният глас, на практика спасиха живота ми. Тогава бях на 58 години.
"Второ аз се настани до мен"
Алпинистите казват, че там, високо, под самия Бог, има съвсем други, неземни измерения.
В една от телевизионните програми видният алпинист Ринат Хайбулин си припомнил, че на връх Победа, на най-северните 7000 метра на Земята, той по чудо успял да оцелее при ледена нощувка през 1994 г. След като изкопал подслон в снега на склона с ледокоп, той се пъхнал в спален чувал. И изведнъж до него се настанил... втори Ринат.
Алпинистът, за да изпробва тялото и ума си, започнал да повтаря на глас таблицата за умножение, да мърда пръстите на ръцете и краката си. А двойникът му поискал от него да не лежи на една страна, а да се облегне на лакът, за да избегне пневмония. Да развърже ботушите си, за да не измръзнат краката му, след това за разтопи сняг на газова горелка, да хапне шоколад...
Ринат Хайбулин оцелял. В езотерична книга той прочел, че срещата с астрален двойник обещава смърт на човека. Същата година той паднал върху леден склон, надвиснал над стената и под него имало 400 метра пропаст. След това паднал в пукнатина с леден купол. Тогава Ринат, въпреки отличната си форма, решил да спре изкачванията на голяма надморска височина.
- Планинските върхове са най-високата част от материалния свят, която се опира в самото небе - казва алпинистът и хирург Игор Похвалин, покорил седем от най-високите върхове на света. - Появява се нещо, което не е от обикновения живот. Там се случват чудеса, хората получават Скрижалите на Завета, слушат проповедите на планината. Там се води вътрешен диалог. Там се променят мечтите. Там изобщо има друго възприемане на света.
Рационално това може да се обясни с хипоксия, липса на кислород. Някои имат халюцинации, включително вербални. Алпинистите чуват думи, които никой не е казал. Усещат нечие невидимо присъствие. Или им се струва, че мирише на френско шампанско, макар че при минус 40 градуса и леден вятър изобщо няма миризми.
Игор Похвалин си спомня как през 1989 г. едва не загинал под връх Ленин.
- Минахме през скалите на Липкин, беше сравнително топло, оставих дебелото яке, мислех си, че бързо ще се кача до върха. Когато стигнах до билото, там духаше леден вятър и на един от завоите, на 6900 метра надморска височина, паднах в пукнатина. Започнах да замръзвам, в един момент се видях отстрани... Какво глупаво изражение имаше лицето ми!
Снимка: Simon / Pixabay
Когато преминеш от другата страна, става необичайно топло и светло. Видях езерото Искандеркул, което се намира от другата страна на Алайския хребет. Но съзнанието ми все още се придържаше към земното. Търсих причини, поради които трябва да се измъкна от тази пукнатина. И ми хрумна, че преди да замина за Памир, вкъщи бях заковал дъска за стената. Пирончето беше тънко, бързах и смачках главата му. И там, в Памир, в ледения капан, изведнъж си спомних за това пиронче. Разбрах, че трябва да го извадя и да го забия правилно. Това се превърна в аргумент. Всичко друго просто не работеше. Започнах да се катеря по ледените стени, падах и се катерех отново. И се измъкнах от тази пукнатина.
Игор Похвалин казва, че това е било хубаво преживяване. Имал усещането, че не съществува смърт.
- Чувствах се толкова добре там, че в началото просто не виждах смисъл да се върна. Но ако все още не ви е дошло времето да си тръгнете, винаги ще се намери някакъв пирон.
