Изразът " вчерашен вестник" обикновено означава нещо безвъзвратно остаряло. Обаче вестниците са като виното - колкото повече отлежават, толкова по-интересни стават.
Пожълтелите крехки страници половин век по- късно разказват историята не такава, каквато я пише в учебниците- събрана в дефиниции, твърде често повлияни от днешни настроения, а истинската- стига да знаеш какво да четеш. Журналистиката пише историята на деня и това не е просто хубав израз. Прелистваш набързо първите няколко страници, изпълнени с речи на Тодор Живков, решения на Пленуми и прочее задължителности и някъде на последните страници се показва с намигване истинският живот от онова време.
Животът, представен на късчета в читателските сигнали, в обявите, в културните афиши, в рекламите, в кратки репортажи. Някои неща са истинска загадка, която те кара като детектив да ровиш за обяснение. И като го намериш, вече знаеш една идея повече за миналото и разбираш повече. Това му е интересното. Без политика, без съдене. Черно на бяло 1967 година е горе долу в средата на периода на социализма- достатъчно отдалечена от революционните теми в първите години след 1944 и от затихването и краха на ентусиазма на 80-те. Животът тогава, прочетен от вестниците, изглежда доста интересен и обещаващ. Доста неща, познати и днес, водят началото си от нея. Като Тото 2 например. Или паметникът на Альоша. Това е годината, в която България започва да произвежда прочутото Булгаррено, когато започва да прави пишещи машини...Но, едно по едно, находките не са една или две. Започваме от края- обратната връзка с читателите.
Сигнали на читателите
Ако днес обратната връзка в медиите е доведена чрез интернет до съвършенство, че и в повече, през 1967 читателските писма или обаждания на редакционния телефон са единственият начин аудиторията да стигне до редакционния екип. Малко пояснение- ролята на един ежедневник като пловдивския "Отечествен глас" като коректив е огромна.
Издание на ОК на БКП, вестникът прилага политиката на партията, а това носи и една особена отговорност. Читателски сигнал, публикуван във вестника, не остава просто текст във вестника, обикновено става повод да се предприеме нещо. Да видим от какво се оплакват читателите. Ето една своеобразна класация на сигналите, които днес звучат най- абсурдно.
Неудобно и опасно
е заглавието на доста дълго писмо, изпратено от някой си Г. Илиев. " Когато отиде човек на обществена баня, много неприятен е шумът от тракането на дървените налъми." пише читателят. " Особена мъка изпитват всички посетители и главно старите хора, които трябва да слизат по стълби"...Следват предупреждения за счупени и навехнати крака, а в края читателят предлага обществените бани да предлагат не дървени налъми, а модерните гумени джапанки.
През 1967 не бяха много хората, които имаха бани в домовете си. Така че обществените бани работеха на пълна пара и...с оглушително тракане на дървени налъми. Човекът е изплакал нещо, което мнозина са си мислели.
Ах, тези ученици
Явно наистина всяко по- зряло поколение се дразни на по-младото от древността насам, но през 1967 гражданинът Ст. Попов си е дал труда да напише писмо до редакцията, уточнявайки с трите им имена учениците, които очевидно са го ядосали много. " На 15.11. пред Народния театър Стоян Стоев от електротехническия техникум, Петър Стоянов Петров от Втора смесена гимназия и Стефан Георгиев Мърхов от десети "б" на Седма смесена гимназия в Повдив най- безцеремонно вървяха по ул. "Васил Коларов" разкопчани и с килнати назад шапки и пушеха".
Следват доста клетви относно разюзданото поведение на младите хора, които днес са беловласи пенсионери и призив към учителите и директорите на училищата да стягат редиците. След подобен текст, напечатан черно на бяло във вестника, тия тримата едва ли са останали без последствия.
Подобен сигнал на дописника от село Беден, Девинско Д. Фаидов, заклеймява трима местни младежи в това, че вместо да правят нещо полезно, по цял ден играят карти по улиците.
Отговорът не закъснява. Под заглавие "Това ли изисква младостта", вестникът съобщава, че Асан Ферадов, Сюври Федов и Шабан Ковачев са " посъветвани" в ДСНМ да намерят по- полезни занимания в свободното си време.
Кучета и котки може, прасета - не
Тази култова реплика на Дочо Болгуров от филма "Селянинът с колелото" и искреното възмущение на героя, оказва се, имат своето обяснение. Филмът излиза на екран през 1974 година. В "Отечествен глас" от 1967 има колонка обяви, в които тук таме се срещат и съобщения за загубени животни- " алест кон, сляп с едното око", "биволица с бяло на опашката", което звучи странно. Оказва се, че през есента на 1967 има издадено министерско постановление, което поощрява гражданите да отглеждат животни в града. Пловдив се дели на две зони- първа и втора. В първата, очевидно в центъра, разрешени са само домашни и ловни кучета и котки, но във втора зона спокойно може да се гледат прасета, крави, коне, кози, очевидно и биволи, изобщо селскостопански животни, чието изкупуване после дори е регламентирано.
Това е само седем години, преди Дочо Булгуров, който живее в покрайнините на града, да изреве възмутено прочутата си реплика. Не е много ясно по кое постановление в крайна сметка го накараха да махне прасетата от кочината между блоковете, през 1967 година това е било разрешено.
Как да гледаме телевизия в Бачково?
Сред обикновено доста патетичните оплаквания от редица нередности- главно лошо улично осветление, липса на магазини, лоша хигиена и беднотия в болници, срещаме и едно много разумно писмо, което днес пак иска своето обяснение. В аналоговия век телевизионният сигнал се предаваше чрез ретранслатори до антените, но изискването беше да няма препятствия по трасето му. Затова се строяха ретранслатори на най- високите места, но и те не решаваха въпроса на сто процента. Един хълм, един- два високи блока оставяха цели квартали с лош телевизионен сигнал.
"Да каже някой как да гледаме телевизия в Бачково", призовава читателя К. Кицин. Селото е в шепата на Родопите и от двете му страни покрай реката. Човекът обяснява, как първо никой не смеел да си купи телевизор заради липсата на пряка видимост, после започнали лека полека да се осмеляват, но така или иначе, " за набавените досега 15 апарата отвън може да се види, че има 15 вида антени, насочени в 15 посоки". Читателят е прав да настоява да дойде някой специалист и да им каже как да надхитрят тогавашната технология. Едва ли е останало само сигнал, защото телевизията набира скорост, а до сателитите има още доста време.
