На 27 януари 2011 г. ми се отвори бизнес пътуване до Германия. Нищо особено, просто трябваше да съм преводач/кореспондент на едно изложение във Франкфурт.
Поради ред причини аз и колегията бяхме позиционирани в малък пансион в Манхайм, където прекарвахме нощувките, а през деня бяхме по бизнес във Франкфурт.
Манхайм е малък град, може да бъде сравнен по размер с всичките части на Надежда и Обеля накуп. Скуката там е фактор, тъй като всякаква форма на нощен живот е изнесена или на много закътани пейки в някой краен парк, или на 3 километра извън града, където са нощните заведения и клубове.
Бях поместен сам в една малка таванска стая в пансион Арабела, на около един хвърлей камък от ЖП гарата. Имах един буферен ден престой, в който имах възможността да се разходя из града. Квадратни улици, малки сгради, много магазини, малко хора. Видимо темповете на живота там се движеха другояче. Никой не бърза заникъде, масово хората се придвижват с колело, въпреки минусовите температури.
Управителят на пансиона ме предупреди, че след 7 часа вечерта него го няма, а ако имам проблем - да се обръщам към полиция или да се оправям сам, та имах предвид този час. След 7 часа градът започва да заспива – магазините затварят и най-късно работещите са тези до 8. И след този час градът умира – няма жива душа, нищо.
Напук на това, по стар български обичай реших да изляза и да потърся денонощно магазинче, мислейки че НА Германия ще имат такъв лукс. Е, 2 часа по-късно имах по-добри познания по разположението на сградите и тяхната архитектура, отколкото от архитекта, който ги е създал, но не можах да намеря заветния 24/7 магазин за чипс и други вредни храни.
На около 100 метра от пансиона видях два силуета на входната врата. Приближих се и видях мъж, който натискаше звънеца на пансиона и жена, опитваща се да се свърже с някого по мобилния си. Изглеждаше, че току що са пристигнали, тъй като влачеха куфарите си с тях и се виждаха етикетите с баркод от летището по тях.
Не говореха английски. На добра воля, жестомимика и 2-3 думи на развален английски се разбрахме, че управителят на пансиона си е тръгнал, а те имат резервирана стая вътре, в която не могат да влязат, тъй като няма рецепция, от която да вземат ключове. Мъжът съумя да завърже 2-3 изречения, с които да обясни, че е от Египет и че с жена си бягат от конфликт, който в момента бил в разгара си в родната им страна. Бях чувал по новините нещо по въпроса, но доста бегло и бях тотално незапознат.
Видях в очите им един сериозен уплах и отчаяние, който не съм виждал досега. Виждал съм хора във всякакви неволи, но не бях виждал толкова празен, обезкуражен и отчаян поглед в очите на друго човешко същество.
Без да ме молят или нещо от сорта, предложих им да дойдат горе при мен. Качихме се по спираловидното стълбище до моята стая и им показах с каква квадратура разполагам. Сочейки с пръст, показах им, че стаята има парно, малък бойлер/умивалник, телевизор, контакти за всякакви електроуреди и чай за целия китайски народ. Изглежда мъжът беше доста наблюдателен, щом забеляза керамичната ми чаша със „Скалата” (от доста популярната едно време световна федерация по кеч), която си пазя от десетки години насам и започна да ми вика шеговито "Rock".
На хората им светнаха очите. Личеше си, че това, от което бягат, все още им тежи, но обстановката се разведри леко. Наместиха куфарите си, свалиха палта и кожуси и се разположиха на пода на импровизирани легла от одеала и чаршафи. Стаята беше толкова претъпкана в момента, че ако се бях опитал да сляза от леглото, щях да настъпя нечий крайник на 100%.
С едно еднозначно „news” ме помолиха да пусна новини. И както се очакваше, Египетската революция беше топ тема в новинарската емисия. Не разбирах грам немски, но само по видео материала можеше да се види, че нещата там са отишли на зле. Двамата се бяха прегърнали, седейки на пода, сякаш очакваха смъртна присъда. Можех само да гадая от какво бягат и какво са видели, но лицата им казваха предостатъчно.
Стана късно и се ориентирахме към сън. Аз бързо заспивам, но се будя лесно и, за съжаление, скоро бях събуден от плача на жената, свита на пода. Съпругът ѝ я беше прегърнал и ѝ шептеше неща, мъчейки се да я успокои. В този момент, лежейки на това легло, си представих какво е да оставиш всичко. Буквално всичко, за да отидеш в тотално чужда държава и подслонът ти за вечерта да е предоставен от някой тотално непознат човек, който можеше просто да каже „оправяйте се” и да останеш на улицата. Замислих се какво е да изградиш дом с години и да инвестираш огромна част от живота си, за да го имаш само за да се наложи накрая да го изоставиш заради нечии неуредици в родната ти страна, над които ти пряко нямаш контрол. Ами ако хипотетично имат деца и са останали там? Или са загинали в трагичен инцидент? Не смеех да ги питам такива неща, но въображението ми компенсираше с всевъзможни варианти.
Изглежда никой от нас не успя да спи много тази вечер, но веднага щом стана 8 сутринта се свързах с дошлия на смяна управител и уредих хората да получат ключовете от стаята си. Нямах много време да си кажем "чао", тъй като в 10 сутринта трябваше да съм във Франкфурт и побягнах обратно да се приготвя за предстоящите срещи.
Денят мина нормално, превеждах от английски на български и обратно. И като цяло забравих за всичко, случило се снощи. Веднъж, като се прибрах в пансиона от умора, се проснах на кревата, за да наваксам недостига на сън. Секунди преди да се унеса, някой почука на вратата. Изобщо не вденах кой може да е и отворих с просташки маниер, един тип „кое време е!?” На вратата беше той. Държеше една торба от Lidl, която остави пред мен, след което ми стисна ръката и ми каза „Thank you, Rock!”. Кимна уважително и си тръгна без дори да успея да събера мислите си, за да му кажа “You’re welcome”. Погледнах в торбата. Бяха ми накупили всевъзможни шоколади, бонбони и какво ли още не. Сънят ме надви и реших да прокоментирам нещата с тях на следващия ден, когато съм по-адекватен.
Сутринта с нови сили отидох да изпълня задълженията си, както обикновено. Вечерта, прибирайки се, реших да се отбия първо през стаята на новите ми приятели, за да им се отблагодаря подобаващо и като цяло да видя как са.
В стаята им имаше чистачка, която минаваше пода с прахосмукачка. От нея разбрах, че хората са тръгнали днес прибързано по „лични причини”. Накъде и за какво, не се разбра. Качих се нагоре по стълбите и си мислех за тях и техните преживявания от тук нататък. Унесен в тези мисли, влязох в стаята си, когато едно малко листче падна на пода и прикова погледа ми. С доста рязък и прецизен почерк на листчето беше написано „Thank you, Rock!”, последвано от два подписа, които не можех да разчета.
И сега, 4 години по-късно, се сещам за внезапните си гости, чиито имена дори не се сетих да поискам. За мен те са един безименен спомен, едно листче хартия с два подписа, което пазех до последно в старото си портмоне, преди да го загубя, една гънка в паметта ми, но всъщност са двама души, жертви на една трагедия, които трябваше да продължат с животите си някак. Не знам как и по какъв начин, но едва ли са имали друг избор.
И сега гледам как хора преживяват същия ужас. Всеки със своята история и произход. Нека просто да вземем предвид факта, че тези хора са ХОРА. И че неща, случващи се около тях, ги принуждават да побягнат от родината си против волята им.
