„А ти пък знаеш ли, че през 95-а година или 89-а, не си спомням точно, е имало план на Европейския съюз, който се състои в това да няма държава, наречена България?“
С този умопомрачителен въпрос ми зашлевяват метафоричен „шамар“ в двадесет и един часа и тридесет и седем минути в една адска августовска вечер на полянка в Борисовата градина.
За да не бъда обвинена постфактум - не ме разбирайте погрешно, не се имам за кой-знае какъв специалист. Макар егоцентризмът ми да е точно на нивото, в което искам да бъде - много добре знам „какво представлявам“, колко „струвам“ и какви са собствените ми възможности. И мога да ви уверя, че едно от първите неща, които научава един уважаващ себе си политолог, когато започне да се занимава със сериозно изучаване, изследване и анализиране на политическите процеси е че няма нищо по-вредно от популизма и конспиративния булшит.
В честите пъти, в които комуникирам с хора в тази възрастова група - около 20-те, т.е. сравнително млади човеци, все още можещи да бъдат класифицирани в графата „бъдещето“, неработещи в сфера близка до политическите процеси, ме побиват тръпки. Всеки път. Защото виждам как ние, хората занимаващи се непосредствено със следене, интерпретиране и анализиране на ежедневния политически живот очевидно не си вършим работата ефективно и качествено.
Можем да обвиняваме големите масови медии, че продължават по болните за обществото въпроси да канят по студията предимно чеда на комунистическата номенклатура, на Държавна сигурност, на великия комунистически „елит“. Можем да обвиняваме образователната система. Можем да обвиняваме и себе си. И няма да сгрешим.
Но нашата отговорност е сериозна. Отговорността на сериозните анализатори. Защото така и не успяваме да обясним на обществото защо е важно да си гражданин. Защо „свободата“ и нейните привилегии не идват като бъдат подарени, а идват с наличието на гражданство. Т.е. с гражданското образование, активност, ангажираност, внимание, участие. Не успяваме да им обясним, че когато се запознаеш, прочетеш, вникнеш, анализираш и разбереш идеите и творбите на, да речем, просвещенските политически теоретици няма и през ум да ти мине мисълта, че простичките обяснения, които ти дават конспиративните теории са нещо повече от обикновени, необносновани, несериозни, пошли, създадени за отвличане на вниманието на масите писаниица, търсещи жълтата сензация. Които веднъж проникнали в едно исторически обременено, комплексирано общество – трудно биха били изкоренени. Стават ежедневие и единственият съществуващ „нормален прочит“ на всяко второ събитие. Било то 9/11, ‚Ислямска държава‘ или българския преход. Не успяваме да обясним на обществото, че конспирациите са като рак – ако не ги забележиш и третираш навреме те те убиват по много грозен и мъчителен начин, а ако по някаква случайност успееш да влезеш в ремисия(т.е. се спасиш за известен период от време) – рано или късно се връщат и те убиват мигновено.
Дори няма да се спирам на дълбокото непознаване на обикновените публични процеси от близкото минало на конкретната личност, на самите периоди, на процесите по това време, на структурата на Европейския съюз, на ценностите, зад които застава тази мащабна наднационална организация, на това, че е абсолютно абсурдно да се е говорело за „несъздаването или пък ликвидирането на българска държава“ тогава или сега. Всичко това е ирелевантно. Конкретната „конспирация“ е синдромът. Не е самата болест.
Имам чувството, че след разбиването на двупартийната система с идването на Саксгобургготски на власт през 2001г., тема №1 постоянно е конспирацията. Прекалено трудно е да си боравим с факти и да гледаме рационално на нещата. По-лесно е да слушаме BETA TV, която така или иначе ще смели цялата информация и ще ни я поднесе на дребно. И ще ни каже кого да псуваме за това, че сме бедни, необразовани жертви вечер пред телевизора, докато гледаме тази същата телевизия.
В заключение искам да кажа само, че започвам да си мисля, че обикновените хора наистина не са виновни. Нещо, в което вярвах известно време. Прекалено изкушаващо и лесно е да вярваш в това, че светът ни се върти около един конспиративен "Ран-Ът" план, в който целта на целия свят е да „разсипе“ българския производител, да "стопи" превъзхождащата всички други българска раса до четири милиона души, да унищожи останалите заводи от „бащицата“ Живков, да убият българщината(или байганьовщината, не разбирам кое точно) и да сложат "циганина Костов" пак на власт.
Реалността е, че сме попаднали в един свят, за който никога не сме били подготвяни и разбираемо - не сме готови. От което следва, че няма вариант, при който ние да сме пълноправни и равностойни членове на глобализиращия се свят при положение, че ние на практика не сме част от него.
Въпросът е и за дълго време ще остане как да излекуваме болестта. Второстепенните въпроси са КОЙ ще ги лекува и кога ще се случи. Но на мен ми се струва пък, че това е темата на прехода. Да не вземе да се окаже, че болестта всъщност е някъде в мисленето на хората, а не във второстепенните фактори – политиците, които си избираме или чалга културата, която ни поглъща.
Ако случайно решите да поискате моето скромно мнение – този смъртоносен вирус трябва да бъде третиран със смъртоносните и трудно поносимите за невежеството седем милиона грама гражданско образование. В противен случай туморите ще продължават да се множат. И ще продължават да убиват като гниди здравите клетки, които ще продължават да се пренасят в „болната Европа“.
