През последните години българският телевизионен зрител е видял да се случва какво ли не в ефир. Политически разправии, демонстративно напускане на телевизионното студио от страна на висши представители от политиката, смъртни заплахи, явно блюдолизничество и подмазвачество от страна на така наречените „представители на четвъртата власт” в държавата, както и цял куп махленски свади, които са по-типични за място като Женския пазар, отколкото за телевизионен ефир.
Накратко казано, българският зрител е свикнал от телевизионния екран да се излъчва всевъзможна простотия. Дори и предавания, които би трябвало да спадат към качествената журналистика и да информират зрителите по обществено значими теми, залагат на масовото, комерсиалното и пошлото. Даже и доказани журналисти, които години наред са изграждали своя професионален имидж, вече започват да залагат на първобитното и пошлото като сигурен гарант за получаване на висок рейтинг. Според тях е достатъчно да организираш една хубава разправия в ефир и това автоматично превръща предаването ти в гледано и харесвано.
В днешно време в публицистичните предавания е разрешено почти всичко – от сбиване на живо в ефир между двама опоненти, до публична размяна на обиди и потъпкване на човешкото достойнство. Важното е само да се получи голям сеир, защото шефовете на въпросната телевизия залагат на максимата, че българинът обича да гледа сеир.
Според така наречните собственици на телевизииите, средностатистическият българин не се интересува от масови протести, неясни проектозакони или пък безсмислените обещания на политиците. Българският зрител иска да види в едно телевизионно предаване как двама опоненти се хващат за гушите, как водещият разпъва на кръст някой политик или пък в най-лошия случай как достойнството на някой човек от народа е разбито на пух и прах. Според българските телевизионери тяхната задача е само да отразяват събитията без да показват на зрителите причините, които са довели до тези събития.
Професионалното верую на родните телевизионери е, че българинът обича да гледа зрелище и затова те ще му го осигуряват. Периодично, без прекъсване, 24 часа в денонощието. А под зрелище те разбират точно да се сбиеш в ефир, да се разрази някакъв скандал, който да заприлича на квартална кавга, да се чуе цял поток от ругатни и обиди в предаване, което е на живо. Въобще неща, които принизяват журналистиката и я превръщат в някакъв абсурден цирк, а самите журналисти в зле обучени актьори.
Истината е, че родните телевизионери доста нагло и безочливо подценяват българския зрител. Според собствениците на телевизии родният телевизионен зрител няма къде да избяга и да се спаси от 24-часовата простотия, която се излива от екрана. И затова и те продължават по добре изпитаната си схема. Може би до известна степен са прави. Но в крайна сметка всяко нещо си има граници. В това число и търпението на горкия роден зрител.
Доказателство за това, че българският телевизионен зрител вече има нужда от нещо повече освен от махленска свада в ефир се появи миналата седмица – на 17 юни. Устатата журналистка Диана Найденова беше поканила еколога Петко Цветков като гост в своята рубрика „Опасно близо”, която се излъчва в ефира „Би Ти Ви”. Изглежда обаче, че Найденова беше забравила добрите си обноски и журналистическия си професионализъм в гримьорната, защото още с включването в ефир водещата се нахвърли като хищник върху горкия еколог. Тя започна да сипе безпочвени обвинения и гневни упреци към човек, който не само че нямаше никаква представа за какво говори водещата, но и беше напълно невинен. В стремежа си да осигури неделната доза сеир на телевизионните зрители и да излее натрупалия си гняв заради това, че е повисяла в задръстванията на Орлов мост, телевизионната водеща се държеше по-скоро като продавачка от Женския пазар, отколкото като професионалист с доказано име. За кратките 15 минути, през които продължи гневната тирада на водещата, Найденова съвсем точно показа къде куцат нещата в българската журналистика.
В България не може да съществува добра и качествена журналистика, ако хората, които практикуват тази професия, се самозабравят и позволяват личното им мнение и позиция да надделеят. Ролята на българските журналисти е обективно и безпристрастно да показват нещата такива, каквито са в действителност. А не да се превръщат в актьори, които играят в спектакъл на абсурда. В днешно време обаче всеки се съобразява с нечий по-висши интереси, а големите имена в бранша, които трябва да защитават независимостта на професията, притъпяват професионализма си и залагат на масовото и пошлото. Затова и българските публицистични предавания вече придобиват формата на квартална вечеринка, отколкото на пример за качествена журналистика.
Тъжното е, че ситуацията няма да се оправи или промени, докато родните журналисти не осъзнаят своята грешка. Дори и големите имена в журналистическата гилдия може би трябва да си припомнят основните правила на занаята и да престанат да играят ролята на треторазрядни актьори, които трябва да участват в поредния нискокачествен спектакъл. По този начин те ще дадат пример на начинаещите си колеги и журналистиката няма да бъде насочена само към комерсиалното и скандалното.
За да се постави в България някаква основа на обективна и качествена журналистика, представителите на тази професия трябва да престанат да търсят и показват масовото и евтиното. Журналистите трябва да си припомнят човешкото и да отразяват нещата от живота с професионализъм. Едва тогава ще се поставят основите на качествената журналистика. А знае ли човек – може тогава журналистиката да си възвърне позабравената роля на „четвърта власт” и да служи на интересите на хората.
