Разглеждайки стари прашни албуми из шкафовете на селската ни къща, намерих черно-бяла снимка, на която няколко души седят на една огромна бяла купчина сняг, а зад нея се подаваха едвам различими частици от къщата, в която бях в момента. Пряспата беше толкова огромна, че хората можеха да се катерят върху нея без никакви проблеми, а зад тях един комин димеше.
Следващата снимка беше замръзналата река Дунав, на която бяха разположени карети. От онези, с търговска част. Едно дете беше посегнало към рафта на една от тях, а друго го държеше за палтото, тръпнейки в очакване. Виждаше се оживен трафик между каретите, хора с торби, хора с дисаги, хора с деца за ръка.
Последваха няколко снимки от Втората световна война, в която прадядо ми е участвал. Типичните студени и безизразни, но някак си респектиращи физиономии на десетки хора, които вече ги няма. Коне, военна техника и окопи.
След няколко стереотипни семейни кадъра видях още снимки. На все така върла зима, този път целият селски площад беше затрупан и зад огромните преспи едвам-едвам се подаваше читалището.
Позамислих се защо такава зима никога не съм виждал - Най-дълбоките преспи бидейки до половин метър. Стигнах до заключението, че може да се търси отговор от човешката намеса. Високи димящи комини на заводи, автомобили, изсичане на дървета.
Тогава бях на 7.
Днес наблюдавам всяко едно място, което сме обитавали като деца. Кътчета край оградата на някоя детска градина, изоставен имот до общината, отдавна липсващо кафене в градинката, една забравена от Бога джанка зад стари бетонни гаражи. Навсякъде е избуяла зверска растителност. Дървета, храсти и много, много буйни треви. Усеща се как растителността намира все по-благоприятни условия и поглъща всяко едно неподдържано парче асфалт, всяка междублокова градинка, дори фугите на тротоарните плочки са чести жертви.
Отделно от това всяка последвала година зимата е все по-рядко студена, снеговалежите са чат-пат и стоят за кратко, че дори самият сняг не е същият.
Усеща се.
И не е нужно да си учен, за да забележиш този тренд през годините, в който лятото вали по-често, зимата е по-топла и буферните сезони като пролет и есен сякаш не съществуват.
Ще е желателно, ако искаме да запазим това огромно парче смес от чакъл, почва, вода и магма, наречено Земя, да наложим нови и ефективни методи, свеждащи до минимум вредните емисии в атмосферата. Защото то е буквално за нас, хората. Животът на Земята е адаптивен и е преживял е катаклизми много по-жестоки от повишението на температурата с няколко градуса. Ние, обаче не рзполагаме с достатъчно време, защото промените се усещат година за година и нуждата от всички тези промени става все по-необходима.
