Запознах се с Асма Буржи на представянето книгата й “Образи на една жена” (Images d`une femme). Тогава може би за първи път се сблъсках силно със съдбата на бежанеца.
Асма Буржи е ливанка, родена в Сенегал, живяла в Кот д`Ивоар, Мароко и последните години в България. Тя твори на френски, а ако има пример за културен плурализъм в един човек, то тя е ярък такъв – в себе си носи арабското, африканското, европейското.
Когато ме запитат: “Откъде си?” Какво ли бих могъл да отговоря? Че нямам родина, че бях ограбен, че бях изгонен? Какво да отговоря? Че нямам идентичност?
- “Images d`une femme”, Асма Буржи
Съдбата на един бежанец може да бъде различна. Често тя е непредвидима. Бягаш от затвор, за да бъдеш вкаран в затвор. Тръгваш, изпълнен с надежда и чувство за самосъхранение, а пристигнал в Едема, осъзнаваш, че единственото, което имаш, всъщност е именно самосъхранението. Не вярваш ли в себе си, загубен си. Историята на Асма Буржи е една от многото, които ако се запознаеш лично, започваш да ги съпреживяваш.
Никога не бих искал да съм бежанец. Това не пожелавам дори и на своите врагове. Сблъсъка с бежанците от гражданската война в Сирия, който преживях в Ливан и Ирак, ми повлия много. Да си бежанец означава да рискуваш да бъдеш неразбран в момент, когато разбирането е жизненоважно. Трябва да обясняваш причините за твоето бягство от родината, когато ти искаш да ги забравиш.
Често обществото приема и свързва бежанеца, единствено с нелегалност, изтекли документи и други административни неволи. Но реалността е друга. В крайна сметка човек се стреми да бъде щастлив по негов начин, уникален за всеки, но целта е ясна - щастието. И заради щастието хората могат да правят всичко необходимо. Разликата е в обстоятелствата, в които пътят те поставя в търсене на бляна. Едни намират щастието в спокойна обстановка, с цялото семейство покрай тях, втори докато работят. Трети, докато бягат в търсене на това щастие.
В България има много бежанци и имигранти. Техният брой се увеличи през последните три години, заради войната в Сирия. И преди това имаше бягащи от войната, но не ги забелязваха политическите партии – не бяха преценили, че могат да използват страха за своите кампании. Те, бежанците и имигрантите, са в голямата си част нелегални. Статутът им определя техният живот. Понякога, някои от тях, имат шанса да получат документи и да се установят. Дори създават семейства и имат работа. Подобни хора виждаме сред себе си, без да знаем, че те са минали всичките хиляди километри в търсене на по-добрия живот. Има и такива, които никога не се установяват. Нямат работа, а семействата им са далеч от тях. Обикновено свършват в разни домове и псевдо-институции, пребивани, без дори възможност за депортиране. За много от тях да се върнат в ужаса, от който бягат, е по-добрата възможност от утопията, която търсят и никога не намират.
За два дни в Средиземно море загинаха над 900 души, бягащи от войните в Либия и Сирия. За мнозина това не означава нищо, за националистите е добра новина, защото са загинали още няколко стотин дявола. За много други обаче, тези трагични случаи са пореден знак, че нещо не работи както трябва. Това не е фалшива тревога. Не е нещо, което можем да пренебрегнем, защото подлага на изпитание собствените ни принципи за човечност и солидарност, пред които така се прекланяме десетки години.
Средиземно море се е превърнало в гробница. Бреговата охрана на Гърция и Италия избутват лодки с хора навътре в морето, където се обръщат заради вълните, на границите се строяват силите на общоевропейската гранична служба Фронтекс, чиито служители са обвинявани в системен побой. За желаещите да влязат легално в Европа пречките са много, включително спиране на издаване на документи, претърсвания, задържания и откази. На път е и нашата граница да сподели същата съдба със строежа на стени, за които плаща всеки, докато определени хора и институции прибират пари покрай програми (за миналата година са стотици хиляди левове по изчисления на Сметната палата), за които злоупотреби широката общественост няма да чуе, защото би опорочило лицето на онези политически сили, които се възползват. Не България само, а Европа строи стена, за да се защити от няколко хиляди семейства, вярващи, че ще намерят спасение в Обетованата земя.
От 51 милиона бежанци в света към днешна дата, само 150 000 са поискали убежище в Европейски съюз. Въпреки минималната цифра, европейските популистки партии вдигат вой до небесата и призовават да се върнем във времената на колониализма, когато е имало първа и втора класа хора. Проблемите могат да бъдат решени за минимално време, без това решение да коства нещо за сметка на местните хора в европейските държави. Но всичко това изисква наличието на политическа воля, каквато днес не съществува.
