Ако сте от онези над 43%, нямащи достъп до Интернет български граждани (според НСИ достъп до Мрежата в България имат 56% от жителите) и разчитате на телевизията да се информирате, то вероятно вече сте разбрали, че за най-горещите точки от света едва ли ще разберете нещо повече от онова, което ви се предложи, а то не е много. В новинарските емисии няма да научите за събитията в Сирия, Либия, Египет, Йемен или Ирак – не и за последните новини отвъд говоренето за "Ислямска държава". Няма да научите за жестоките атентати с десетки жертви в Африка или Индия, нито пък за системното нарушаване на човешки права в Мексико (район, който традиционно е оставян извън обектива на европейските медии).
Наскоро с мой колега обсъждахме ситуацията в Йемен – ескалацията на напрежението там доведе до трусове в целия регион. Този колега пусна карти, с които обяснява положението в Йемен и разпределението на силите, и защо тази информация е важна. Коментари на читатели под картата подсказваха, че не знаеха за ставащото там, защото „не е казано по новините“. И няма как да се каже, защото в момента е модерно единствено говоренето за групировката "Ислямска държава". Редакторите на новините няма да пишат за друго, защото другото не е интересно. Да - не е интересно, това е нещо, което и те самите биха ви казали. Разговорът за "Ислямска държава" е mainstream, за да употребим чужда дума - нещо, което се котира, продава и привлича публика. Читателите и зрителите са важни, тъй като от техния интерес зависят много неща, включително рекламата.
Но ако се представя едно и също, как може да се знае със сигурност дали зрителите не искат да знаят и нещо повече от показаното?
Няма как да разберем, защото емисиите са копирани една от друга и вървят от „що-годе“ качество към „зле“. Международните новини у нас традиционно не са на почит в медиите – днес са игнорирани или неглижирани, а преди 1989 са избирателно пускани. Разговорът за липсата на дълбочинно представяне на международни проблеми е и разговор за липсата на качествени международни новини в емисиите по родните медии.
И наистина, за всеки, който следи телевизиите ни, новините от света са сблъскани някъде в края, като събитие от войната в Украйна се редува с новата прическа на Лейди Гага (последното също смятано за международна новина според редакциите у нас). При това положение няма как да има емисия, в която да се каже един или два параграфа повече за контекста в Близкия изток или Северна Африка – райони, които са важни не само за България, но и за целия Европейски съюз. Неотдавна колега в един голям новинарски сайт ми сподели, че дори нямат отделен международен екип, а всеки пише ако остане време. Под „пише“ нека се има предвид „превежда“, защото рядко се отделя пространство за анализи, още повече за текстове на външни автори, на които ще трябва да им се плаща, а това е дейност, която редакциите биха искали да си спестяват (относно стойността на заплащането може да отвори допълнителна дискусия – в повечето пъти става дума за 50 лева на текст, а в по-платени от частни инвеститори медии, до 200 лева – ако авторът има късмет).
Ако все пак редакцията на новините реши да се направи специален материал за Близък изток в рамките на вечерната емисия (по правило най-гледаната), то ще се ограничи във вече дъвканата до досада тема за начините на финансиране на „Ислямска държава“ – дискусия, провела се още преди 6 месеца в световен мащаб, включително у родните медии, но с разликата, че тук продължава вече 6 месеца. Да не говорим, че анализи на автори, които дискутират темата са игнорирани и не се взимат предвид последните новини.
От тази ситуация на неглижиране и претупване, се създава впечатлението в зрителя, че нищо друго не се случва в Сирия или Ирак, да не говорим за Либия и Йемен. Въздушните удари над северния сирийски град Халеб (Алепо) и предградието на столицата Дамаск, Дума, които осъществява сирийската армия всекидневно, предизвикаха за седмица над 300 жертви, но това не влиза в новинарския поток, защото не е извършено от радикалите от "Ислямска държава". Така четири години на въздушни удари, системни убийства и изселвания (статистика, която е стриктно събирана в ежемесечни доклади от всички активисти на терен), стават събитие, което не се е случило. Не се чува и за напредването на кюрдите и Свободната сирийска армия в Северна Сирия срещу частите на "Ислямска държава" - новина, която за редакциите няма значение, защото участниците не са брадати, облечени в черно фанатици, крещящи "Аллах е велик!". За липсата на отразяване си има и геополитическо обяснение – в момента сирийският президент е смятан от западните сили за някакъв вид съюзник срещу „Ислямска държава“, като се затварят очи за въздушните нападения над цивилни зони и се намалява говоренето за ситуацията в Сирия като цяло.
От същата ситуация на неглижиране се губи информацията за Либия и се създава впечатлението, че ставащото сега е само продукт на падането на Кадафи. Хората чуват за стрелбите, но не и за контекста или мотивите на враждуващите страни (никоя от тях нежелаеща връщане на режима на Кадафи). Неглижирането прави възможно натрупването на невярна информация, създаването на конспиративни теории, създаването на стереотипи и невъзможно за осъзнаване на проблемите в околния свят. Уви, България не съществува отделена от света и непознаването на теми, които заобикалят държавата ни, е опасност за самото общество. Неглижирането и игнорирането прави възможно новините за убийството на над 2 000 души от Боко Харам в Нигерия да остане на заден план, за сметка на атентата срещу „Шарли Ебдо“. Липсата на информираност създава апатия и не се задават въпроси. Смъртта започва да има йерархия и едни случаи имат преимущество пред други.
Наскоро ме питаха какво се случвало в Сирия. Не знаех как да отговоря защото се чудех как може да ме питат това след като от 2011 насам над 200 000 души загубиха живота си, 10 милиона са разселени, 110 000 са безследно изчезнали, 200 000 са в затворите, а над 3 милиона са бежанци. Но може би не е толкова странно, че все още има хора (никак не са малко), които не знаят нищо за войната в Сирия, освен, че има джихадисти – няма откъде да го научат, защото разчитат главно на новините по телевизията. Трябва ли да обвиняваме хората, че не знаят за разцеплението на Йемен, за хаоса в Либия, за огромните човешки загуби в Сирия или за бруталността в Ирак? Не, със сигурност не. Зрителят разчита на екипите журналисти, а когато на тях им се пречи от редактори, които не смятат международните новини за важни, защото собствениците на медиите така считат за правилно, то онова, което може да се направи, е изключително малко.
Разбира се, че не може да се говори за всичко ставащо по света. Няма как да стане – ресурсите не го позволяват, нито времетраенето на емисиите. Но спокойно може да съществуват кратки предавания или да се подобри планирането на новинарските емисии, като по този начин през седмицата ще може да се отдели внимание на различни събития от света. И за телевизиите ще говори по-добре относно техния професионализъм и на зрителите ще се направи услуга. Това би станало само при вариант, в който собствениците на медии осъзнават нуждата от подобни действия, което към днешна дата не стои на дневен ред.
