Ако има нещо, което е по-страшно от организацията Ислямска държава в Ирак и Сирия (ИДИС), то това са плановете за справяне с нея. В дебатите за онова, което трябва да се направи, ИДИС се възприема почти изцяло като военна заплаха и проблем за сигурността, а идеологическите аспекти са почти изцяло игнорирани. Президентът Барак Обама обяви единствено, че „ИДИС не са ислямът“.
Но идеологията, основана на екстремисткото прочитане и интерпретация на ислямското учение, се намира в сърцето на така наречената Ислямска държава (ИД). Без тази идеология, ИД не би могла да съществува.
Опасността е в това, че лечението на болестта ИДИС с лекарства като за военна заплаха, може лесно да направи идеологически проблема по-голям. Докато Франция и САЩ започнаха военни въздушни удари по цели в Ирак, те не си вадат сметка – или не искат да си дадат – че проблемите са по-дълбоко от простото съществуване на един политически и идеологически Франкенщайн.
Обама не иска САЩ да се справи с ИДИС еднолично и се стреми към формирането на широк алианс, особено такъв, който включва арабски и мюсюлмански държави. Това звучи като разумна стратегия, докато не видим кои биха могли да бъдат тези арабски и мюсюлмански съюзници – и да осъзнаем, че има вероятност никой от тях да не се държи като партньор.
Наскоро Джон Кери, държавният секретар на САЩ, беше в Египет и призова президентът Сиси да изиграе ключова роля срещу ИДИС. Сиси, обаче, съобщи, че иска да разшири кампанията срещу групировката, като включи местния си политически враг – Мюсюлмански братя. Режимът на Сиси може да не е съгласен в много неща с ИДИС, но в методологията няма толкова различия след като миналата година успя да избие над 1000 египетски граждани за един ден.
При това положение, на масата с партньори за кампанията срещу ИДИС седят и страните от Персийския залив, които могат да бъдат не по-малко жестоки от ИДИС, когато става дума за налагане на воля.
Идеята, че може да има „правилна“ версия на религията – и която трябва да бъде наложена – е много широко разпространена в Близкия изток. Не само сред екстремисти като ИДИС, но и сред правителствата, колкото и да твърдят те, че са светски (например Сирия, чиито режим от 30 години твърди, че е светски, но фаворизира религиозно малцинство).
Трябва да се напомни също, че докато ИДИС е демонът на деня, все още има изобилие от подобни движения в други страни, сред които Ал Кайда на Арабския полуостров, Ал Кайда в Магреб, Боко Харам в Нигерия, талибаните в Афганистан, Ансар ал Шария в Либия и Тунис, Абу Саяф във Филипините и Джемаа Ислямия в Индонезия. Политически, тези движения са плод не само на външни усилия, но и на бедността и липсата на алтернатива в споменатите държави. Идеологически, голяма част от вината за съществуването на тези движения може да се постави в ръцете на Саудитска Арабия, която в продължение на десетилетия е водещ износител на екстремисткото прочитане на религията.
Идеологията, която поддържа тези организации не може да бъде бомбардирана. Тя трябва да бъде борена по друг начин – основно чрез разработване на консенсус относно свободата на вярвания.
Това е въпрос, по който американските съюзници в борбата срещу ИДИС стават част от проблема, а не от решението. Докато не бъдат убедени да изоставят религиозното противопоставяне като средство за налагане на контрол и не започнат да насърчават толерантността сред своите граждани, вместо да им показват само държавното прочитане на религията, нищо особено няма да се промени.
