Задаването на въпроса „Кой?“ се превърна в ежедневие за българина. От вестници, телевизии, онлайн медии, се чуваше и се чува все още този въпрос, предизвикал още повече питанки в обществото. За някои партии дори се превърна в предизборна мантра и начин на съществуване питането „Кой предложи Пеевски?“.
На дали да не погледнем на ситуацията по-общо? Дали „Кой?“ не отразява нещо повече от самия въпрос за предложението за назначаване на Пеевски за шеф на ДАНС? Според мен, да. Днес, покрай банковите интриги, които показаха още по-мръсното бельо на родния политически живот, можем да си дадем сметка, че въпросът, който година задаваме на правителството на Пламен Орешарски, е нещо повече от желание за получаване на отговор. Всъщност, „Кой?“ можем да зададем на всяко едно правителство от 1990 година насам, че и по-рано. Ако смята някой, че това звучи прекалено, нека си спомним какво представлява животът в страната за последните десетилетия, залепени за страниците на учебниците по история с етикета „Преход“.
От 1990 година насам виждаме пълен провал на демократичния модел в страната. Новите политически сили в България не успяха да изведат обществото от наивната жизненост и желание за справедливост към действаща система на взаимна отговорност. Ето защо тази наивност се превърна малко по малко в апатия, а понякога и до агресия в самия бит и начин на живот на българския гражданин. Партиите от началото на Прехода показаха един модел за това как не се управлява държава, излязла току-що от лоното на еднопартийната система. Липсата на прозрачност, на обяснение относно връзките със старата клика, на идея за решения и действаща политика, доведоха до компрометиране не просто на действащите лица в политическия живот на България, но и на системата в очите на обикновения човек. Ниската избирателна активност и неуважението към институции и дори държавността като такава, са следствие на действителността, в която живееше голяма част от обществото пред 1990-те години.
В политиката на отделните правителства липсва приемственост и продължаване на жизненоважни проект за страната. Но пък приемственост се наблюдава в поддържането на политическия елит, който не само не се сменя, но и продължава да бъде толкова арогантен и обвързан с тъмните кръгове от подземния свят на държавата. През всичките тези години редица предприятия бяха заличени, много хора останаха без работа, купуването на гласове се превърна в практика толкова видна, че дори децата могат да разкажат как стават нещата. Обвързването на политическата класа с бизнесмени, чието имущество остава с недоказан произход, и днес продължава да бъде реалност за вътрешния политически живот на България. От тази тъмна игра резултатите са много и за тях чуваме всекидневно: западащи институции, провал във вътрешната и външната политика, източване на средства, липса на достойно заплащане, слаба или продукт на корупционни сделки инфраструктура, довела до нещастни случаи, като наводнения, свлачища, разбити пътища. Политическите сили, изпълнени с популизъм, предпочетоха да надуват националистическия балон и приеха да кажат, че турци и роми взимат парите на българина, но не и да разкажат защо няма достатъчно средства в държавата. Политици, подкрепени от задкулисия и предкулисия, разтягат локуми с безсмислено съдържание по важни въпроси, отнасящи се до развитието на държавата, но така и не отидоха на работните си места в парламента, за да гласуват нови закони и да възпират нахлуването на разни кръгове при взимането на решения.
Припомням и разказвам всички тези неща, тъй като е нужно да се сетим за всички фактори, довели до съществуването на въпроса „Кой?“. Това не е просто питане с изискване за незабавен отговор. Ние и днес се питаме кой ще поеме отговорност за липсата на адекватна социална политика, за липсата на работещи институции, за съществуването на обществена апатия, за липсата на инфраструктурни проекти, за липсата на ефективна борба с корупцията, за липсата на реална медийна свобода и т.н. Въпросите, започващи с „Кой?“ могат да бъдат наистина много.
Припомням всички тези факти и защото трябва да се каже, че при друг сценарии с работещи институции и здрава социална структура, личност като Пеевски не би могла да съществува в обществения и политически живот на страната. Подобно предложение за назначаване, разбунило духовете преди година, нямаше да бъде възможно дори за споменаване в парламента на страна, където гражданското общество има участие при обмислянето на посоката, в която се движи държавата.
Разбира се, злоупотребите в държавата не биха били факт, без мълчаливото съдействие на обществото. Тъжно, ужасно, но факт. Всеки път, когато сме седели без позиция и сме преглъщали поредното доказателство, че живеем в абсурд, ние сме ставали съучастници. Всеки път, когато сме позволявали политиците да настройват отделните части на обществото по религиозен, етнически, културен, икономически и какъвто и да е друг начин, сме давали възможност престъпленията да остават ненаказани. Можем и трябва да се запитаме въпрос, който остава във въздуха незададен с години: кой ще изправи глава, за да върне държавата си? Кой ще се реши да поиска отговорност? Няма кой друг. Единственият коректив на държавата е нейното общество.
