Да бъдеш евродепутат или не — туй е въпросът.
Дали е по-достойно за мен
да остана тук и да понасям камшиците, стрелите
на бясната съдба или да стана евродепутат, с което да призная,
че бъдеще за мене вече тука няма, а на всичките претенции за лидерство
да туря края? Да замина, да стана евродепутат –
не повече. И знам, че този ход ще сложи краят на една мечта - да бъда Лидер в ляво,
краят на едно измислено битие и краят на
поредица провали!
О, ето Брюксел желан! Да замина, да стана евродепутат …
Поне за 5 години, или пък може би — за повече?...
Да, и това е пречката; защото
какъв лидер ще съм там, сред този шумен град, когато ний
с моята любима отхвърлим всеки БГ смут и мъка?
И туй ме спира. Защото лидер съм роден, а този страх превръща
моята кариера в дълголетна нищета.
Но колко повече аз мога да понасям гаврите и бича
на своите съпартийци, неправдата на Бойко,
презрението на Костов, мъките
горчиви на отвъргната Доганова любов,
потъпкването на законите от Пеефски,
безочието на властта на президента, онуй
презрение, което получава
мишката във награда
от плъховете — кой би търпял
това, щом може да намери мир
с едно изнасяне в Брюксел!
Кой би желал да носи това бреме, че всичко развалил е и да страда,
да стене още в тоз мъчителен живот в България?
Но ужасът пред нещо, след мандата в Европарламента - страната неоткрита,
от където никой не се е връщал току-тъй без нищо, може би Надежда аз да я питам. —
Това смущава волята ми призная, че трябва да замина, но ето че с Моника вече сме готови да спрем да лъжем и да търпим сегашните злини, и просто да се хвърлим
към други неизвестни. Какво пък ако Шулц успее после да ме уреди, защо пък не, какво аз имам повече да губя.
Така и така съзнанието ми ме направи по-жалък и страхлив от всички други; и естественият цвят на смелостта, червеното,
изтлява в бледността на мойте мисли.
Дела на сила и величие
пред този страх изменят своя път от изток
и губят име на дела на запад... Поне да бъде гръмко, че всеки да го чуе!
