"В тази доста конфронтационна среда между Русия и ЕС, нашата позиция трябва да бъде по-балансирана“ – това бяха думите на министър-председателя Пламен Орешарски по повод случващото се в Украйна, които той изрече на срещата между правителството и медиите в Националния дворец на културата вчера. Особеното в случая е, че външният министър Кристиан Вигенин, който по един или друг начин се явява подчинен на Орешарски, наскоро изрази друго мнение, признавайки новото временно правителство в Киев.
Недоумявам как е възможно премиерът ни да предлага да заемем балансирана позиция в „тази конфронтационна среда между Русия и ЕС“, сякаш България не е част от Европейския съюз, сякаш ние не сме едната от страните в това стълкновение.
Не твърдя, че министър-председателят няма право да изразява своята лична позиция. Напротив, радвам се, че в случая беше донякъде искрен. Пиша „донякъде“, тъй като по мое мнение настоящото правителство е много повече загрижено за руските интереси у нас, отколкото за отговорностите и възможностите ни като представители на ЕС.
България от 7 години е част от Европейския съюз – общност, която е като едно семейство. Членовете на една фамилия могат да имат различни мирогледи и позиции по даден въпрос, да водят спорове, да се сърдят помежду си, но когато дойде време да изкажат позиция по значим проблем пред обществото, тогава е напълно естествено родствениците да оставят настрана индивидуалните си различия и да зачетат и да се обединят около едно мнение, което, макар и да не е задължително, е напълно естествено да бъде именно подкрепеното от най-авторитетните хора в домакинството. А когато семейството не е сплотено, това безспорно се отразява негативно на всичките негови членове.
Ако пък допуснем, че на практика ЕС се явява балансьор между Русия и САЩ, тъй като е разположен географски, културно и икономически между тези две империи, то България е член на НАТО от 10 години. А това със сигурност предполага, че позицията на държавата ни по отношение на руската военна инвазия в Крим трябва да бъде категорична и в синхрон с принципите за стратегическо сътрудничество, които сме приели.
Такива са правилата на глобалния свят. Разбира се, това не означава, че сме морално задължени да вземем участие при, не дай си Боже, една евентуална война между САЩ и Русия. Но тъй като войната никога не е правилният отговор, а в конкретния случай по всичко личи, че Путин изпрати руската армията в Крим с ясната цел да провокира Запада и да запише в биографията си, че е уголемил територията на Русия, редно е поне да изразим неодобрение спрямо присъствието на руската армия в Крим.
Моето лично мнение е, че няма нищо лошо в това населението на Кримската автономна република да реши дали да се отдели от Украйна чрез провеждане на демократичен референдум, както се случи вече в Косово. Но явно архитектите на путиновия империализъм уважават коренно противоположен принцип по отношение на Чечня и Дагестан. Което пък разкрива копнежа им за върховенство чрез потисничество.
За да съм сигурен, че ще бъда правилно разбран, пак повтарям, че ако жителите на една територия биха искали да се отцепят от държавата, към която принадлежи тяхната родна земя, ако дори искат да се присъединят към друга държава след провеждане на референдум, в това няма нищо лошо. Временният украински премиер Арсений Яценюк, доколкото разбрах от медийния поток, е на същото мнение. Но когато това се случва толкова скоро след трагичните събития в Киев, когато имаме налице изкуствено насаждане на страх сред хората чрез медийната пропаганда, но най-вече, когато това се случва при наличие на военна окупация, тогава със сигурност има нещо гнило, което едва ли би било за добро.
Това го доказва и световната история, чийто грешки сме длъжни да избягваме, ако искаме да живеем в мир и да благоденстваме.
***
Държа да изкажа мнението си относно ситуацията с кримските българи, тъй като някои от тях, както става ясно от информацията в медиите, доброволно се присъединяват към руската армия.
И то е, че те постъпват погрешно.
За да се обоснова, бих искал да припомня някои исторически факти, свързани с българите в Крим.
Гражданската война след 1918 г. засяга българите на територията на полуострова. В периода 1921-1922 г. много българи умират от глад. В края на 1929 г. и в началото на 1930 г. е извършена принудителна колективизация, а разкулачването изпраща най-добрите български стопани в Сибир. (Кулаци са наричани по-заможните селяни, използвали наемен труд преди Октомврийската революция). Важно е да се отбележи, че към момента на тези събития основният поминък на тамошните българи е селското стопанство.
Чудовищният сталински режим, предизвикал смъртта на милиони на територията на днешна Украйна чрез Гладомора, признат като геноцид, извършва още едно изселване на компактното кримско българско население след 1944г. Хората били обвинени, че са били сътрудници на вражеските сили по време на нацистката окупация. Тогава цели български села в Крим престават да съществуват. Днес само най-възрастните хора, които са се завърнали след разпадането на СССР, говорят български език.
В началото на 90-те години на XX век, веднага след разпадането на СССР, започва държавна програма за завръщането на българите в Крим, както и на други принудително изселени народи, сред които кримските татари, гърци и арменци. Нейната реализация, за съжаление, няма очаквания успех и малко от българите се връщат обратно в Крим.
Преди насилствените изселвания, българите са били около 12 500 души (според официалната статистика). Те са разпръснати в най-различни райони на Съветския съюз, за да не се заселят компактно – едни отиват в Урал, други в Башкирия, трети в Северен Казахстан, четвърти в Сибир...
Това са факти, които някои wannabe политици с прокремълска ориентация пропускат, било то умишлено или от некомпетентност. Същите претендират, че са националисти, а всъщност, съзнателно или не, се възползват от нещастието на хората.
