Една от трагедиите на сирийската криза е, че всяка теза издекларира позицията си, без да чуе отсрещната страна, докато всички извисяват истерично глас насред черно бяла картина, където други цветове са възприемани като невъзможни. Някои заживяха в балони, в които много събития не са се случили и всеки, който говори за тях е отписван като "лъжец". Не са се случили редица битки, кланета, войни, изтезания. Не могат да осъзнаят, например, че в Сирия днес е възможно да умреш по много начини и един от тях е собствената ти армия да те подложи на обсада, да ти спре комуникациите, водата, лекарствата и храната и да те накара да съжаляваш, че си се родил, само заради слуха, че в града ти има бунтовници или радикали. В балоните в главите на тези хора подобни неща не се случват, но реалността е друга и тя до голяма степен е свързана както с вътрешната политика, така и с външната стратегия на редица страни.
В същото време трудно е да се съди за външната политика на една държава единствено по това дали конкретни цели са били постигнати или не. Дори най-мъдрите и наблюдателни лидери понякога се провалят, а безумните понякога имат късмет. Разбира се, трябва да се вземе предвид и степента на трудност. Лидерите са изправени пред сериозни предизвикателства, като се плаща голяма цена за почти минимален напредък, особено при трудни обстоятелства.
Трудни обстоятелства – най-често използваните от политиците думи, за да опишат политическата ситуация в Сирия. От двата големи колоса, поддържащи съответно двата главни лагера – правителство и опозиция - администрацията на Барак Обама често е обвинявана в нерешителност. Владимир Путин, от друга страна, се проявява като упорит стратег и се радва на някои дипломатически успехи дошли най-вече в резултат на кризата с химическите оръжия след август 2013.
Към момента САЩ са малко повече от наблюдател в сирийския конфликт и не толкова активен играч. Въпреки военната си мощ и политическото си влияние в редица страни, Щатите се открояват като относително безсилни, когато стане дума за реакция около събития, случващи се в разкъсваната от война Сирия. Трудно е да се установи точно кога политиката на Обама относно Дамаск се провали. Може би през декември миналата година, когато ислямисти изместиха от Северна Сирия подкрепената от САЩ Свободна сирийска армия и иззеха складовете с оръжие? А може би през септември, когато Обама капитулира пред собствената си „червена линия“ след невъзможността за отговор срещу използването на химическо оръжие в Сирия, а мистериозно и сякаш от нищото постигна съгласие с Москва? Може би пък се срина през август 2011, когато американският президент призова Башар Асад да си отиде, но той лично не направи нищо, за да постигне това?
Мащабите на сирийската криза са ужасяващи. От началото на конфликта над 130 000 души са станали жертва на насилието в страната, около 40% от населението е прогонено от домовете си – по данни на ООН над 9 милиона сирийци са засегнати от хуманитарна криза, а деца масово страдат от недохранване в най-големите провинции на страната. Едва 3 милиона души са получили хуманитарна помощ, докато други над 4 милиона остават под обсада в градовете и селата си, където действа военна офанзива.
Откакто конфликтът избухна преди три години, за политиката на САЩ в региона като че ли няма добри и ясни възможности. Във Вашингтон радетелите за една нова война в Близкия изток и техните съюзници извън САЩ обвиняват Обама, че не се държи към Сирия така, както Джордж Буш се отнесе към Ирак – въпреки, че всички знаем това докъде доведе. За мнозина американци е трудно да се приеме фактът, че силата на САЩ има ограничение.
Докато политиката на Обама – или неговото отсъствие – е широко обсъждана в медиите, политиката на Русия – от друга страна – не се сблъсква с подобна степен на обществен контрол. Сирия е единствената арабска държава – ако изключим последните оръжейни сделки в Египет и Ирак - където към момента Москва има все още значително влияние. Освен всичко, Русия има и икономически интереси в Сирия като продажба на оръжие и инвестиции, както и военноморска база в Тартус, на брега на Средиземно море. Тази база е последната извън сферата на бившия Съветски съюз и предвид големината си най-вероятно е с повече символично, отколкото военно значение. Освен това, Русия има своите опасения относно радикалите, особено в Кавказ, както и свързаните с това възможни верижни реакции от конфликта в Сирия.
Като че ли основният стимул зад политиката на Русия спрямо Дамаск е и желанието да бъдат осуетени усилията на Запада, до голяма степен като резултат на интервенцията на НАТО в Либия, стартирала след приемане на резолюция в ООН. На това ниво на политиката си, Русия може да се счита за успешен играч, поне в краткосрочен план, защото нищо не може да се случи в рамките на ООН по отношение на Сирия, без съгласието на Путин.
Но в същото време конфликтът се проточи и за политиката на Русия се задават проблеми. Действията на Москва се базират на предположението, че Асад ще успее да удържи властта. Той успява, но и изглежда неспособен към момента да победи окончателно над опозиционните сили. Русия продължава да се застъпва за политическото решение на кризата – което също от своя страна е една от причините на терен военните действия да се проточват – а така се увеличава руската подкрепа за режима на Асад, но не се намалява проблемът с джихадистите. А по отношение на постигането на руските цели, това е контрапродуктивно.
В този ред на мисли, силната обвързаност на Москва с Асад може да ограничи възможността за маневриране на руската дипломация и в крайна сметка от това да пострада възможността за политическо решение на кризата.
