През изминалата 2013 година Арабският свят, ако можем да използваме това обобщаващо понятие, премина през значителни събития.
В Египет политическата криза се задълбочи, а своеобразния поход на армията срещу \"Мюсюлмански братя\" достигна своята кулминация с обявяването на движението за \"терористична група\". Привържениците на сваления - и първи демократично избран президент - Мухаммад Мурси (Мохамед Морси) - очаквано се организират в съпротивителни акции. Водата се мъти и от последвали атентати, за които бяха обвинени \"Мюсюлмански братя\". В Турция пък накрая на годината се разрази корупционен скандал, приличащ повече на опит за смяна на властта от страна на опозицията. На фона на тези събития се задълбочава и бежанската криза от Сирия – която усещаме и тук, в България.
Какво може да се очаква през новата 2014 година? Определено следващата година няма да е по-розова за тази част на света. Анализатори от Crisis Group и Foreign Policy отчетоха, че най-критични точки ще са Ливан, Сирия, Ирак и Либия. В синхрон от организацията Комитет за защита на журналистите обявиха, че през 2013 Сирия и Египет са били сред най-опасните държави за журналисти. И така – какво може да се очаква?
Дипломатическия пробив през септември, постигнат около историята с химическия арсенал на Сирия - и последвалия демонтаж - има почти никакво въздействие върху бойните действия. Насилието продължава, с все по-големи хуманитарни последици. След като външната намеса беше избегната, режимът на Башар ал Асад показва покачване на доверието, засилвайки в това време и кампанията си за избутване на бунтовническите части от техните крепости около столицата Дамаск, град Алепо и ливанската граница. През изминалата година режимът опита и да се покаже на западните правителства като партньор в борбата срещу тероризма - иронично, предвид факта, че дълги години Сирия беше в черни списъци заради подкрепа за съпротивителни движения срещу американската инвазия в Ирак и Афганистан. Иронично и заради това, че именно благодарение на брутални тактики и използване на религиозната и малцинствена карта, се вля гориво в идеологията на радикалните групи, възползващи се от хаоса сред редиците на бунтовниците от Свободната сирийска армия.
Политическата организация на опозицията, Националната коалиция на сирийските революционни и опозиционни сили, няма реален контрол над военните операции в самата Сирия. Регионални поддръжници на опозицията - главно Саудитска Арабия и Катар - подкрепиха отделни бунтовнически фракции, които биха могли да им помогнат за разпространение на влияние. Свързаната с Ал Кайда организация Ислямска държава в Ирак и Ал Шам (ISIS) сега е най-силната фракция на север, но агресивните тактики отчуждават мнозина. В отговор се формира т.нар. Ислямски фронт - група от над 50 фракции, очертаваща се като най-голяма бунтовническа сила досега. Но пък се предизвикаха страховете на някои външни поддръжници на бунта в Сирия. Въпросът с координацията също остава реален проблем. А кризата в Сирия бавно, но сигурно се прелива в Ливан. Населението на съседната държава се увеличи с 25% заради прилива от сирийци, бягащи от насилието в родината си.
Междувременно, нарастващото участие на Хизбулла в подкрепа на режима в Дамаск, в операции, наречени от правителството \"превантивна война\", за да се отблъснат джихадисти и врагове от Залива, в действителност разпалват ненавист към шиитската общност не само в Сирия, но и в Ливан. Редица атаки срещу сунитски джамии в северния ливански град Триполи накара армията да поеме контрол над града. Международното внимание в момента е съсредоточено върху евентуалните разговори между режима и опозицията, насрочени за 22 януари в Женева. Но и двете страни виждат в диалога по-скоро възможност да поставят условията си за капитулация на другия. Изгледите за компромис са песимистични.
Сложна е и обстановката в съседен Ирак. От април 2013 насам, когато доминираното от шиити правителство, оглавено от Нури ал Малики, засили репресивните си практики срещу мирното сунитско протестно движение, вълната от атентати, арести, екзекуции се увеличи. Това вля нови сили в Ал Кайда в Ирак, която беше загубила позиции през последните години. Над 7 000 цивилни станаха жертва на този разрушителен цикъл от насилие през изминалата година, но правителството все още не показва сигнали за компромис.
Очаквано, сунитите в Ирак поглеждат към Сирия, където се надяват на победа на бунтовниците. През следващата година може да се наблюдава преплитане между кризата в Ирак с тази в Сирия. Тъй като иракската държава отслабва, границата със Сирия остава незащитена. Официален Багдад подпомага повече от всякога правителството в Дамаск, за да се възпре вълната от сунити на своя територия. В този момент се появи и новият играч - Ислямска държава в Ирак и Сирия, клон на Ал Кайда в Ирак. За да спре насилието, иракското правителството промени подхода си: да спечели иракските сунити отново на своя страна, за да не потърсят подкрепа сред радикалните редици. Само силна държава може да спаси Ирак от разпад.
Парламентарните избори следващата година не носят оптимизъм. Напротив, има риск от ескалация на насилието. Амбицията на премиера Малики да се кандидатира за трети мандат изправя шиитската коалиция, подкрепена от Иран, срещу сунитски лидери. Същевременно политическата сцена в Ирак се фрагментира все повече - резултат на последователните действия на Нури ал Малики в тази насока.
Сериозно остава положението и в друга арабска държава, преживяла гражданска война и чужда намеса - Либия. Затънала в политически безизходица след падането на Муамар Кадафи, преходът в Либия заплашва да излезе извън релси. Мандатът на Националния конгрес би трябвало да изтече на 7 февруари 2014, а приемането на конституция се бави с една година. Али Зейдан, сегашният премиер на страната, е обект на атаки и дори за кратко беше отвлечен. Призивите за оттеглянето му стават все повече. Общественото доверие в държавните институции намалява. Подобно на други арабски страни в преход, Либия става все по-разделена в няколко направления: ислямисти срещу либерали, консерватори срещу революционери и център срещу периферия - фактори, допринасящи за нестабилността на страната. След падането на режима на Кадафи, милициите остават достатъчно силни, а държавата е наводнена от оръжие. Коалицията, която успя за кратко да събере под един покрив либерали и ислямисти, се срина и остави фрагментирана политическа система. На североизток, в провинция Бенгази, нападенията над служители по сигурността са ежедневие. Обикновените либийци обвиняват радикалите за атаките и засилват антиислямистките нагласи сред обществото.
Често, за да предотврати повече проблеми, либийското правителство подкупва милиции, за да се възстанови държавността. Досега има малък успех: въоръжени групи са блокирали газопроводи, обсадиха съоръжения за добив на петрол, което доведе до 20% спад на продукцията и осакатява националния бюджет.
