Средният пръст на партия партия „Юруш“ – това е чудото на чудесата, златният крайник, който крепи не просто кворума на Наглата коалиция. На него се крепи властта. Властта, която представлява държавата. Държавата на мафията и олигархията.
Въпросният жест, който депутатът с осанка на охранител в нощен клуб показа през прозореца на служебната си лимузина, не е нещо, което да кажем, че не сме могли да очакваме от него. И на малките деца е ясно, че всеки съвременен и много претендиращ, че е националист мъж, трябва да бъде прост и агресивен.
Когато един народен представител, имащ себе си за патриот, падне толкова ниско, че да показва среден пръст на народа, който според Конституцията е суверенът, това е ясен знак, че въпросният „гусин“ се чувства отчаян и застрашен. Напълно осъзнава, че на следващите избори, когато и да са те, той повече няма да бъде фактор. Няма да бъде нито заместник-председател на партия, какъвто е понастоящем, нито дори обикновен депутат.
Този жест, отправен от заместник-председателя на „Юруш“ към протестиращите, не им казва нищо друго освен: „Добре, провалихме се. Победени сме. Но сега ще конусмираме властта, както си искаме и докато можем.“ Тоест господинът, дето все не мога да му запомня името (май Кючуков или нещо подобно), призна своята чета за победена.
Призна за победена не само цялата им сбирщина от вживяващи се като националисти душевно болен, анаболни типове и две-три най-обикновени кифли с къси поли, която сбирщина минава даже и за политическа партия. Той, със своята постъпка, призна, че е победена и цялата политическа паплач барбар с кукловодите й, чиято власт в момента се крепи на златния среден пръст на един болен.
Този среден пръст не е нещо, което да не сме виждали и от шефчето на „гусина“. Напомням, че гледаният в стайна саксия от коалиционните партньори фикус Бенджамин показа среден пръст на събралите се на връх „Шипка“ българи, изкачвайки на кон Балкана. Тогава той беше освиркан, след като вече неговата парламентарна група беше подкрепила с регистрацията си коалицията, в която участва партия, многократно наричана от него „турска“, „престъпна“ и как ли още не. Само не ми стана ясно коя от двете, уж враждуващи помежду си партии, отправяше повече задочна подкрепа към другата през всичките тези години.
Злобата към бившия премиер (вероятно породена от някакви неизпълнени помежду им уговорки) е това, което сгромоляса националистическия лидер. Когато човек е по-слаб от собствената си злъч, той започва да се саморазрушава. Саморазрухата е най-успешното негово начинание.
Единственото, което остана на народните представители от „Юруш“, е да ходят по европейски ресторанти, където да се напиват и да дерибействат, доказвайки това, че най-популярният герой на Алеко Константинов изобщо не е останал в миналото. Горките, знаят, че им е за последно. Едва ли ще ги сполети съдбата на гръцките им братя. Но тяхното сгромолясване е още по-болезнено. Защото си го причиняват сами.