Това заглавие може да звучи пресилено, но в същото време в него се съдържа голяма доза истина. Голяма част от хората ще се намръщят, когато го прочетат, други ще го възприемат на шега, а трети съчувствено ще кимнат с глава и ще се сетят за стотиците трагични инциденти през изминалите месеци, в които са били замесени хора с психически отклонения. Случаите, в които са замесени подобни хора „гръмко” и „подробно” се отразяват и коментират в медиите. Сякаш журналистите смятат, че денят не е успешен, ако не покажат поне един материал, свързан с човек, който страда от психично разстройство. Затова и когато се случат трагични инциденти, като този със загиналото петчленно семейство, българските медии коментират надълго и нашироко причините за появата на подобно заболяване.
Никой обаче, дори и за момент, не споменава какви грижи полага държавата за подобни хора и какви са предпоставките за появата на подобно разстройство. От друга страна обществото ни сякаш също не е узряло, за да коментира толкова сериозни проблеми. В България хората с психични заболявания, подобно на много други хора в неравностойно положение, са изпратени в девета дупка на кавала. Никой не говори за тях или с тях. Когато подобен човек се разхожда по улиците, след него минувачите се обръщат, съчувствено клатят глави и полугласно отправят молитва към Бог такова „чудо” никога да не идва до тяхната глава.
В българското общество хората, които имат психично разстройство директно се заклеймяват и получават „благозвучното” обръщение „луди”. На тях не се гледа като на хора със здравословни проблеми, които не са в подобно състояние по собствена воля. Напротив, единственият начин, по който подобни хора се разглеждат от по-голямата част от обществото е като ненадеждни и опасни субекти, с които е по-добре да нямаш допирни точки. Причината за подобно поведение обаче се съдържа във факта, че самата държава не обръща никакво внимание на пациентите с психични заболявания и ги е оставила на произвола на съдбата. При това положение как може обществото да е информирано и толерантно към проблемите на тези хора, при условие, че самата държава ги пренебрегва и забравя?
Милата ни родина отдавна е зарязала хората с психични заболявания, за нея те са просто „безполезни” поданици, за чиито проблеми няма време. Нека семействата и близките им да се грижат за тях, страната, в която са родени и на която се водят поданици няма никакво отношение към техния проблем. След поредния трагичен случай, в който човек с психични отклонения едва не уби невинна жена, като е блъсна под идващото влакче на метрото, стана ясно, че в България от 2001 година не съществува регистър на хората с психични заболявания. Или иначе казано, това означава, че в продължение на 12 години хората, които са диагностицирани с психични разстройства са поверени на грижите на близките си, а държавата не прави нищо за тяхното лечение, нито разработва стратегии за тяхното „приспособяване” в обществото. Това означава, че дори и пациентите, които имат по-леки психични отклонения, могат да влошат рязко състоянието си поради липсата на адекватно лечение и грижи.
Лечението на хора с подобни заболявания е изключително скъпо, а много малка част от необходимите медикаментите за приемане се финансират от държавата. Оставяме настрана факта, че поради липсата на специалисти, които да работят с подобни хора и стратегии за тяхното място в обществото, голяма част от хората с психични заболявания са принудени да си стоят вкъщи и да разчитат на минималните социални помощи, отпуснати от държавата. В същото време, наскоро излезе статистика, която твърди, че увеличаващата се бедност и мизерия, безизходицата, в която се намират все повече хора, сякаш действат пагубно на психиката и все повече хора започват да „отключват” психични разстройства. Беше ясно, че безработицата, нарастващата инфлация и все по-осезаемото чувство на бедност, няма как да не оставят своя отпечатък върху обществото. Въпреки това е изключително жалко, когато „виновникът” за твоите нещастия, а именно - държавата, се отрича от теб и те оставя сам да се оправяш в момента, когато имаш нужда от нейните грижи. Това говори не само за неуважение към поданиците на България, но и за пълно нехайство и безочие от страна на управляващите.
Истината е, че не знам какво трябва да се случи за да се обърне внимание на подобни хора. Вярно е, че живеем в проблемна страна, където има хиляди по-належащи неща за решаване. Въпреки това пренебрежението на страната ни към хората с психични разстройства също се смята за сериозен проблем, който „плаче” за решаване. Дали обаче някой ще се сети скоро за тези хора и ще обърне внимание, това е друг въпрос. Засега не остава нищо друго освен обществото да бъде информирано за положението на хората с подобни заболявания.
