Лорд Байрън, по рождение Джордж Гордън Байрон IV, e британски поет, водещ представител на романтизмa, а също и политик, роден на 22-ри януари 1788 г. в Лондон. Най-известната му поема е „Дон Жуан“. Байрон има репутация на екстравагантен, смел, необикновен, ексцентричен, претенциозен и полемичен човек, любител на приключенията и екстремните преживявания. През целия си живот не позволява да е зависим от никого и от нищо, но сам описва себе си като меланхоличен и депресивен.
Освен с творчеството си, известен е и с приноса си за освобождението на Гърция от Османската империя по времето на Гръцката революция за независимост, както и с бурния си любовен живот. В южната ни съседка е обявен за национален герой, а мнозина разказват, че е имало голяма вероятност, ако е останал жив, да бъде издигнат за гръцки крал. Популярното в Гърция мъжкото име „Вирон” произлиза от неговото, понеже в гръцкия език липсва звука „б“. Творчески вдъхновител е за Александър Пушкин, Иван Тургенев, Михаил Лермонтов, Кнут Хамсун, редица арменски поети и още десетки други. Спряган е за първата знаменитост на модерното време, в смисъла, в който днес приемаме рок-звездите, например.
Ранни години
Син е на капитан Джон Байрон и и втората му съпруга – Катрин Гордън – богата аристократична наследница. Кръстен е на дядо му по майчина линия - Джордж Гордън от Гайт, потомък на шотландския крал Джеймс I.
Ражда се с лек физически недъг – има деформация на десния крак, поради която куца. Това представлява трудност за Байрон през целия му живот. Този недъг е болезнен за него, но той отказва да носи механични средства, които да улеснят ходенето му. Влошава се от неправилното лечение, проведено през ранните години от живота му, според самия него. Но това не му пречи да спортува, доколкото може, което на практика едно от неговите хобита.
След смъртта на баща му, с майка му се преместват в Абърдийн, Шотландия. На 21-ви май 1798 г. умира лорд Байрон – прачичото на 10-годишния Джордж. Момчето става VI барон Байрон, като заедно с титлата наследява и имението „Нюстедското абатство” в Нотингъмшир, Англия, но рядко живее там, защото то е отдавано под наем. Като дете Байрон чете много за османските и персийски земи и се запалва по исляма и ориенталските традиции, а впоследствие пише: „Всички мои поетични чувства започват и завършват с тези земи и събитията, свързани с тях.“
Образование, кариера и първи пътешествия
Байрон получава началното си образование в Абърдийн, Шотландия. През 1801 г. постъпва в гимназия в Хароу, където представя града по време на първата крикет среща между Итън и Хароу на „Лордс Крикет Граунд” през 1805 г. Постъпва в „Тринити Колидж, Кеймбридж“, след като завършва средното си образование.
Успоредно с ученето, той започва да пише първите си творби, повечето от които любовни стихове, което скандализира консервативното тогава британско общество. 14-годишен е, когато пише поемата „На Мери“. Сборникът „Часове на ленност“ събира много от първите му поеми и е първият висок връх в кариерата му. През 1809г. пише първата си сатирична творба – „Английски бардове и шотландски рецензенти“. С нея той отново разгневява критиците.
От 1809 до 1811 г. Байрон се включва в голямо пътешествие, което по онова време е съвсем обичайно за по-заможните младежи. Поетът Испания до Албания, отсяда в двора на Али паша в Янина, а после и в Атина. През 1810 г. в Атина Байрон пише „Атинска дево, преди да се разделим“, явно за девойката, в която е бил влюбен. Предлага на семейството й да да им изплати зестра (тогава такава е била традицията), но те отказват. После се запътва към Смирна, откъдето потегля на пътешествие до Цариград. На 3-ти май 1810г. преплува Дарданелите (тогава Хелеспонт), като по-късно възпява своя подвиг във една от песните на „Дон Жуан“. След като се завръща от пътешествието започва да пише „Странстванията на Чайлд Харолд“. Пише и „Ориенталски приказки“, които наименува „Гяур“, „Абидоската невеста“, „Корсар“, „Лара“ и други, които са основата за създаването на т.нар. Байронов герой.
Семеен и личен живот
През 1812 г. Байрон се впуска в афера с омъжената Лейди Карълайн Лам, което шокира британското общество. Във Венеция, години по-късно, също има връзка с две омъжени жени.
На 2-ри януари 1815 г. сключва брак с Ан Изабела Милбанк, която също е богата наследница. Ан му ражда дъщеря – Аугуста Ада, но скоро след това се развеждат. След този разрив в семейния му живот и поради множество други проблеми, които има, Байрон отново напуска Англия, този път завинаги. Първоначално заминава за Женева, където има авантюра със сестрата на писателката Мери Шели – Клеър Клермон, която ражда втората му дъщеря – Алегра Байрън, която умира от тиф или от усложнения от треска (има спор между различните биографисти) едва 5-годишна. Байрън я отглежда сам в Италия, най-вече във Венеция, тъй като Клеър му я изпраща поради финансовите си затруднения. Преди това тя се грижи сама за нея в Англия, като пред хората твърди, че не я е родила, а я е осиновила, за да избегне срама, че е родила незаконно дете.
Първите пет песни на "Дон Жуан" са написани между 1818 и 1820 г., в който период Байрон има връзка с младата графиня Гуициоли.
Основателно или не, приписват му се още редица авантюри, сред които хомосексуални връзки и кръвосмешателство с неговата половин сестра, като се твърди и това, че третото й дете е от него. Но според мнозина биографисти повечето от тях не са верни, а умишлени спекулации, измислени тогава, за да го злепоставят поради бурната му политическа кариера и влияние в британското общество. Има и съмнения, че е имал незаконен син, заради поемата му „На моя син“, но не и доказателства. Това е само гадание на литературоведите.
Политическа кариера
Като политик също е много различен, ексцентричен и смел, за което си плаща по-късно, след като е принуден да напусне родната си страна. Байрон заема място в Камарата на лордовете. Той се обявява против смъртните присъди на група работници, които умишлено повредили текстилни машини във фабрика за текстил, защото те им взели хляба. Изнася сарказстична реч, противопоставяйки се срещу автоматизацията, която взима работните места на хората. В друга парламентарна реч той твърдо се противопоставя срещу религията в тогавашния й вид. Според него тя не е честна към хората с други вероизповедания, като подчертава, че дори и в Oриента изповядващите различни от исляма религии са по-привилегировани. Тези негови изпитания го вдъхновяват да пише и политически поеми, които често засягат интересите на различни политици.
Необичайните домашни любимци на Байрон
Известен е със своята голяма любов към животните, най-вече към неговото куче от породата Нюфаундленд. След като то се разболява от бяс, Байрон лично се грижи за него, без изобщо да се страхува, че може да бъде ухапан и инфектиран. В завещанието си вписва, че иска да бъде погребан до кучето си. Една от най-известните му поеми е „Надгробен камък на куче“. Байрон също отглежда питомна мечка, докато е студент в „Тринити Колидж“, Кеймбридж. Възползва се от това да я гледа в общежитието, тъй като вътрешният правилник на колежа не забранявал изрично отглеждането на мечки, а само на кучета и котки. През целия си живот, като допълнение към множеството кучета и коне, за които се грижи, Байрон отглеждал лисица, 4 маймуни, папагал, 5 котки, орел, врана, крокодил, сокол, 5 пауна, две кокошки, жарав, язовец, 3 гъзки, чапла и коза със счупен крак. С изключение на конете, всики те живеели вътре в домовете му в Англия, Швейцария, Италия и Гърция. В града, в който е погребан, днес има ветеринарна клинка, която носи неговото име. През по-голямата част от живота си е вегетарианец и често живее с дни единствено на сухари и вино.
Приятелства
Байрон има много приятели навсякъде, където живее и пътува из Европа. Тук ще изброя накратко някои от тях. За тях научаваме най-вече от личната му кореспонденция.
Едно от първите му известни приятелства е от ранните му детски години, с Елизабет Бриджит Пигот и нейния брат – Джон. През 1804 г. тя е на 21 години, когато се запознава с 16-годишния Байрон, който се премества в къщата срещу тях през април 1804г. Те стават приятели и често пеят и свирят на пиано заедно. Кореспондират помежду си до 1811г. Някои от първите вдъхновения на Байрон в поезията идват от Елизабет. Тя и нейният брат, който също е приятел на Байрон, му помагат да публикува своите поеми чрез издател в Нюарк.
Джон Хобхаус, първи барон на Браутън, е британски политик и меморист. Запознава се с Байрон в „Тринити Колидж“, Кейбридж, където учат заедно. Хобхаус придружава Байрон по време на първото му пътешествие до Средиземноморието и Османската империя. Допринася с бележки за написването на четвъртата поема от „Чайлд Харолд“, която е посветена именно на него. Хобхаус казва за Байрон: „Няма друг човек с толкова отдадени приятели“.
Друг негов много голям приятел от юношеството е съученикът му от училището в Хароу - Джон Фицгибън, втори граф на Клер. За него Байрон пише, че никога няма да чуе името Клер без да се обади сърцето му. Съвсем неочаквано те се срещат отново в Италия през 1821г.
Франсис Ходжсън е директор на колежа в Итън, възпитател, духовно лице и автор на стихове. Приятелството им с Байрон е до живот. Запознават се в Кеймбридж, докато Байрон е в колежа „Тринити“, а Ходжсън в Кралския колеж. През 2009г. 15 писма, изпратени на Ходжсън от Байрон, биват продадени за 277,350 паунда, което е световен рекорд за кореспонденция на британски поет.
Пърси Биш Шели е един от големите поети на романтизма. Той е част от тесни кръгове от поети и писатели, включително с Лорд Байрън. В Швейцария живее заедно с Байрон и бъдещата си съпруга. Докато двамата с Байрон са на пътешествие с лодка в Женевското езеро, му идва вдъхновението за поемата „Химн на интелектуалната красота“ – една от най-бележитите му творби. Пътуване до Шамони, отново с Байрон, го вдъхновява да напише и „Мон Блан“. От своя страна Шели също окуражава Байрон да напише епична поема – съвет, чийто резултат е композицията на образа на Дон Жуан.
Делата на Байрон в странство
Байрон решава да избяга от цензурата на британското общество, след основателни или неоснователни обвинения свързани с личния му живот, като заживява в чужбина.
Венеция
През 1816 г. Байрон посещава остров Свети Лазар във Венеция, където се запознава с арменските култура, история и език, за което му помагат абатите на Мхитаристкия орден. Байрон пише „Английската граматика и арменския“ през 1817 г. и „Арменската граматика и английския“ през 1819 г. Сътрудничи и в съставянето на англо-арменски речник през 1821г. и пише предисловието към речника, в което разяснява отношението на арменците към подтисничеството на турските паши и персийските сатрапи, както и тяхната борба за свобода. Прави преводи на арменската история. Байрон е до такава степен очарован, че дори размишлява над заменянето на притчата за Кайн от Стария завет с арменската легенда за патриарх Хайк. Може да се твърди, че чрез него се заражда арменистиката.
Италия
От 1821 до 1822 г. е в Пиза, където завършва песните на „Дон Жуан“ от 6-та до 12-та. През 1822 г. работи заедно с Лей Хънт и Пърси Б. Шели по издаването на вестник „Либерал“. В първите му издания е публикувано „Видение на Страшния съд“.
Последното място, където отсяда в Италия преди да замина за Османската империя, е Генуа. Там е придружен от графиня Гуицоли, която, на базата на личните си разговори с него, пише „Разговори с Лорд Байрон“ - важна част от възприемането на Байрон след смъртта му.
Национален герой на Гърция
Пре 1823г. Байрон се съгласява да подкрепи дижението за гръцка независимост от Османската империя. Качва се на кораба „Херкулес“ на 16-ти юли и пристига на Йонинските острови, в Кефалония (остров в югозападна Гърция), на 4-ти август. Описва своето пътешествие до Кефалония в „Плаване с Байрон от Генуа до Кефалония“.
Дарява 4000 паунда за подобряване на гръцката флота, след което пътува до Месолонги, Западна Гърция, където пристига на 29-ти декември, за да се присъедини към Александрос Маврокордатос – гръцки политик с военна мощ. Те заедно планират атака на османската крепост Лепанто, в залива на Патра. Байрон назначава специалист, който да се погрижи за артилерията и взема част от бунтовниците под своя команда, въпреки че няма никакъв военен опит.
През февруари 1824 г., преди да отплават, той се разболява. Пускането на кръв, обичайният за онова време лек, го отслабва допълнително. Успява частично да се възстанови, но в ранните дни на април се простудява отново. Болестта отново е влошена от терапевтичното кръвопускане, за което докторите настояват. Предполага се, че това лечение, проведено чрез нестерилизирани медицински инструменти, е причината Байрон да се разболее и от сепсис. Поетът вдига висока температура и умира на 19-ти април. Твърди се, че ако Байрон е оживял и е победил османците, гърците са щели да го провъзгласят за свой крал. Джордж Байрон е погребан в църквата „Св. Мария Магдалена“ в град Хъкнал, графство Нотингамшър.
Гърците погребват Лорд Байрон със скръб. Неговото тяло е балсамирано, но гърците искат да запазят някаква тленна останка от него. Затова сърце му е останало в Мисолонги. Останалите му останки са изпратени в Англия, но Уестминстърското абатство отказва да го погребе поради „съмнителния му морал“, затова е погребан в Хъкнал, Нотингамшир. Чак през 1969 г., 145 г. по-късно, е поставен мемориал в негова чест в Уестминстерското абатство. В Гърция, в центъра на Атина е поставена статуя, на която са изобразени Байрон и жена, която го коронясва.
Лорд Байрън за себе си
Лорд Байрън пише за себе си: „Не обичах аз света, нито светът мен; Не лъскаех неговия гнил дъх, нито пък свих послушно колене пред неговите идоли. Не сгърчих лице за усмивка, не крещях във възторга на едно ехо. В тълпата не могат да ме посочат мен като един от тях. Аз бях между тях, но не и от тях. Бях в един плащ от мисли, които не бяха техни мисли, но можеха да бъдат, ако аз не бях сдържал духа си, който по този начин беше обуздан“.
„Писал съм от душевни вълнения, от страдания, импулси, и поради други причини, но никога заради нечии черни очи... Не бих могъл да пиша нищо, ако нямам лична опитност и основание“.
Според него поезията е страдание и сам се определя като страдалец: „Страданията ми ме задушаваха като някой демон, докато намерих отдушник в поезията.“ Байрон е убеден, че неговите меланхолия и депресия са наследствени. През 1821 г. пише: „Не съм сигурен, че дългият живот е желателен за човек с моите нрав и редовна депресия.“
Александър Балабанов за Лорд Байрън
Българският литературовед и критик Александър Балабанов пише за него през 1924 г. (запазен е оригиналният правопис; тогава българският език има различни писмени и граматични правила):
„Байрон се нахокваше като приятел на чужденците, близо до изменник. Насъскваха народа срещу него, задето казвал, че някъде другаде имало някои по-добри работи в някои области, задето се чувствал по някой път унизен като англичанин, като виждал, как тоя велик народ и тая велика империя се увлича като стадо от тартюфството на шарлатаните – и в изкуствата, и в живота. Почнаха да разкриват и неговите интимни истории и авантюри. Съзнаваха те: в такова общество най-сигурно и най-ефикасно се събаря с такива средства. Направиха го наистина невъзможен в страната му, оскандалиха сестра му, сам той с дързостта си още повече се заплете в скандалите, разбъркаха му семейния живот, разкъсаха го, откъснаха го от най-скъпото му в света, разделиха го от прелестната му съпруга и от невръстното му дете, в което бе безумно влюбен. И така потопиха душата му в траур. Гениален израз на този траур са с нищо несравнимите по дълбочина на чувството, по топлота и по силата на страстта и на мъката станици от началото, особено в края на третата песен „Чайлд Харолд“. Аз не само аз, не вярвам някой и досега, след сто години, неведнъж гласно да не е заридавал при прочитането на тия адски трагични станци, от които тука ще дам само един откъслек и един намек в дословен превод от оригинала: „И твоето лице като майка ти ли е, мое хубаво дете! Ада! едничка дъще на моя дом и на моето сърдце?...Дъще моя! с твоето име почна тази песен – дъще моя! С твоето име нека тя да свърши... Аз не те виждам, аз не те чувам, но никой не е тъй пленен в теб. Ти си ми приятелят, към когото се простират сенките на далече минали години: ти няма да видиш никога моите очи, но моят глас ще се смеси с твоите бъдни блянове и ще проникне в твоето сърдце... когато моето ще е студено... един спомен и един отзвук от бащиния ти гроб“.
И заскита Байрон по широкия свят, със себе си повлачи черната плащеница на своята голяма мъка, той стана м и р о в а т а с к р ъ б. И тогава, в лудостите на своето отчаяние от света, макар и да живееше иначе като разглезен принц, понеже още не бе се сетил за какво да умре, замисли и написа, ако и недовършено, титанската си и пъклена по злъч и по сила на израза и по свобода на духа поема, която уплашените критици нарекоха за по-удобно сатира, но която силно заинтересувания от Байрон Г е т е нарече още тогава „най гениалното и най-циничното поетическо произведение на света – „Дон Жуан“.
Сега, може би тъкмо благодарение на такива бури и страсти, английската литература, след древногръцката, е най-голямата, най-богатата, най-силната, неизмеримо най-интересната на земното кълбо. Докато другите нации имат само един касически период, например, английската литература има три класически периода. Освен това, всички виждаме, че няма защо да сме недоволни, че Байрон е живял и пял така. Сега, в Англия живее едно от най-силните и най-високо културните населения на земята. И все пак, и още тогава, и сега школувани критици и литературни историци не могат да се сдържат да не посочат по някой начин някоя вина в работите на Байрон. Че те били откъслечни, че нямало в тях, в най-големите, нищо цялостно и развито от единия край до другия и пр. Да, но тогава нямаше да има Байрон, а нещо друго.
Но и работите на Байрона защо да се наричат откъслечни? Кому и за какво са нужни тия установявания? Не откъслечни са работите на Барона, а са кървави късове от неговото голямо сърдце, раздробено от съвременността му. Те са високи и големи пламъци, отлитнали от вулкана и зареяни по всички небеса и по всички времена и вдигат на разни места пожари. Те някога може би пак ще се сберат в едно и ще подпалят наведнъж света, за да изгорят събралата се през толкова века на робство гнилост на човечеството...“, според Александър Балабанов.
