За първи път Денят на народните будители е честван неофициално в Пловдив през 1909 г., а от 1922 до 1945 г. е общонационален празник. Цар Борис III Обединител подписва закона за въвеждането на Деня на народните будители на 3 февруари 1923 г. Стоян Омарчевски, министър на народното просвещение на България, през 1922 г. внася предложение в Министерския съвет за определянето на 1 ноември за Ден на българските народни будители. На 28 юли 1922 г. Министерството на народното просвещение излиза с решение, според което 1 ноември е определен за „празник на българските будители, ден за отдаване на почит към паметта на големите българи, далечни и близки строители на съвременна България”. От 1945 година е отменен от комунистическата власт, но запазен в паметта на българския народ.
Будители наричаме хората, които, по времето на османското владичество, дори и след Освобождението, активно са популяризирали българската история, правилната употреба на майчиния език, родната култура и националния дух. До голяма степен благодарение на тях се създава наново държавността, през периода на Възраждането, още преди България отново да се възроди като държава на картата на Стария континент.
След османското нашествие представителите на политическия и духовния елит били избити, обезвластени или пропъдени. Родните летописци от онова време възприемат нашествието на османците като бедствие, сравнимо с библейските събития:
„Като убиха юначният деспот Углеш, османците се пръснаха и полетяха по цялата земя, подобно на птици по въздух. Едни от християните бяха изклани, отвлечени в плен, а онези, които останаха, и тях несретна покоси, защото погинаха от глад. Такъв глад настана тогава, какъвто на света не е бивал и какъвто, Христе милостиви, да не настава никога повече. Които пък се спасиха от тази напаст, те, по божие допущение, биваха изпояждани от вълци. Деня, нощя те нападаха и разкъсваха хората. Уви, какво прескръбно зрелище бе настанало! Опустя земята, лиши се от всичките си блага, погинаха людете, изчезнаха добитъкът и плодовете. Не остана княз или вожд, или наставник между людете, нямаше кой да ги избави и спаси, всички бяха обвзети от турския страх и юначните някога сърца на доблесстните мъже сега се бяха обърнали на слаби женски сърца... И наистина тогава живите облажаваха по-рано умрелите...“ (Из летописната бележка на Исай Серски от 1371г., в която е описано разорението на Балканите след Чирменската битка.)
„На българското население били натрапени примитивните османски обществено-икономически отношения. Българският народ не само бил върнат далече назад в своето развитие, тъй като задълго бил откъснат от европейските си корени и традиции, от общия европейски прогрес. Нещо повече – бруталната асимилаторска политика на поробителя заплашвала самото съществуване на българската народност. Изследователят Христо Гандев говори за истинска демографска катастрофа на българската народност в края на 15-ти век, за неописуема трагедия, която завинаги оставила кървяща рана в народното съзнание. “ (Из „Вестници и вестникари“, от Филип Панайотов)
За да оцелеят нашите предци като народ, те трябвало да опазят своето народностно самосъзнание и православната си вяра. В планините, където трудно прониквали нашествениците, се съхранили български манастири. Именно в тях българите запазили народността си. Там останала жива народната памет за българските светци и жития за страданията на българските мъченици.
Освен добре познатите народни будители от периода на Възраждането, като Св. Паисий Хилендарски (написал „История славянобългарска“), Св. Софроний Врачански, Иван Вазов, Константин Костенечки (Философ), Иларион Макариополски, братята Димитър и Константин Миладинови, Георги Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Любен Каравелов, Добри Чинтулов и др., има и още много личности, допринесли за запазването на българския дух през тъмните векове и след това. Някои от тях са революционери, други писатели и поети, трети църковни служители... Но всички те са обединени от общата идея за съхранението и възраждането на българския дух.
Ето кратките биографии на някои, поради едни или други причини по-неизвестни народни будители, но с не по-малко важен принос в запзването на старобългарското наследство:
Владислав Граматик
Български книжовник, късен представител на Търновската книжовна школа. Автор, преводач, съставител на сборници, преписвач и калиграф. Творчеството му обхваща над 4300 ръкописни страници. В Сърбия е приеман като един от ранните представители на сръбската литература.
Роден е през 15-ти век в Ново бърдо, днес в Косово. Вероятно получава образованието си в школата, създадена от Константин Философ. По-голямата част от живота си прекарва в Жеглиговския манастир „Св. Богородица“, в подножието на Скопска Черна гора. Пребивавал е и в Рилския манастир и е написал т. нар. „Рилска повест“.
„И тъй така бе пренесен от преславния град Търново и от Загорската земя в славния манастир, който се намира в Рилската пустиня, предостойният за похвала наш отец Иван – наистина велико светило на целия свят, стана и основа на вятъра, красотата на пустинята и украшение на монашеството. И това Бог извърши някак чинно и той съизволи то да бъде така, че чрез пристигането му и западните български земи пак да се осветят и да се напътят към добро.“ Според проф. Филип Панайотов, от тези думи на Владислав Граматик следва, че Бог вече не се гневи на българския народ, че той отново е разпрострял милостивата си десница над него и затова поробените българи могат да се надяват на по-добра участ. Това е най-важното, най-силното внушение, което съдържа в себе си този разказ на Владислав Граматик.
Поп Пейо
Български книжовник от 16-ти век, виден представител на Софийска книжовната школа. Автор е на житието на св. мъченик Георги Софийски Нови, като се явява свидетел на събитията. В описанието си на духовната обстановка, той дава кратки сведения и за града.
Пише „Житие на Георги Нови“, след като става свидетел на изгарянето жив на младия заначтчия Георги, защото отказва да стане мохамеданин:
„...и като прегоряха въжетата на ръцете му, дигна дясната си ръка, прекръсти се и извика със силен глас: „Господи, Исусе Христе, предавам в твоите ръце моя дух!“ Макар небето да беше ясно, изведнъж излезе облак над кладата и такава роса пусна, че се удавиха всички (поробители), които се бяха събрали да гледат. Като видяха това, християните силно прославиха Бога, а агаряните със самия дявол останаха посрамени.“
Благодарение на това житие Георги Нови става един от най-тачените герои и мъченици на християнската вяра. „Макар и името му да е малко познато дори и на просветните българи, Поп Пейо е един от най-ярките автори в историята на българската публицистика“, завършва Ф. Панайотов редовете си, посветени на поп Пейо.
Maтей Граматик
Матей Граматик е български книжовник от 16-ти век, виден представител на Софийска книжовната школа. Автор е на житието на св. великомъченик Николай Нови Софийски, убит с камъни през 1555 г. в местността Три кладенци (Ючбунар), като се явява свидетел на събитията. В описанието си на духовната обстановка той дава кратки сведения за града и за известните му други от софийските светци.
За него няма по-хубав град от Средец и по-плодорното поле от Софийското. Според проф. Панайотов, философията на автора може да се изрази с крилатата фраза: „От Искъро по-дълбоко нема, от София по-хубаво нема“. Той направо пише, че това е „един от преславните и велики градове“, че такъв няма в цяла Македония Арабия, Палестина, Египет и в източните и западаните земи.
Петър Динеков за Матей Граматик: „Тук не се касае само за локален патриотизъм, а за българско съзнание, за гордост с миналото на отечеството, за вярва в неговото бъдеще въпреки тежките неволи на настоящето, щом като е могло в миналото да се слави с толкова светли страници и щом като в настоящето може да издига герои и мъченици като пожертвалия се за вярата и народността си занаятчия Никола. Това са не само лични чувства на автора: в творбата си той е дал несъмнен отзвук на патриотичните настроения на софийското българско население изобщо.“
Йосиф Брадати
Йосиф Брадати е роден в края на 17-ти век в Елена. Според изследвания на неговия език той е от Западна България. Един е от най-видните книжовници на 18-ти век. Представител е на т. нар. група на дамаскинарите и основател на Рилската дамаскинарска школа. Йосиф е обикалял из България, като от една страна е събирал помощи за Рилската света обител, където е работил от 1690-та до 1757г., а от друга е разнасял своите 15 сборника със слова, за да бъдат преписвани от будни свещеници и монаси. Сборниците са предимно преводи от гръцки на словата на Дамаскин Студит и Агапий Критски. Включва свои мисли и разсъждения, в които приканва българите да съхранят вярата и народността си, обвинява свещениците в леност и лакомия, призовава за засилване на книжовното учение и премахване на суеверията.
В „Слово за християнския живот“ Йосиф Брадати говори за необходимостта на всяка цена да се запази вярата в Христос: „Да се разпознават християните и по дрехите, и по език, и по ястие, и по правда и истина, по всички работи да сме отделни от другите вери.“
Още от Йосиф Брадати: „ Ако ние християните бихме били покорни и съгласни един на друг, не би ни предал Бог в агарянски ръце... Докато имахме благочестиво царство, гъркът не се покори на българския цар, българинът не се покори на гръцкия цар. Когато видя Бог тяхното непокорство, отне от тях царството и всяка власт и я предаде на агаряните...“
Петър Богдан
Петър Богдан Бакшев е български католически архиепископ и книжовник. Той е автор на първата „История на България“, написана един век преди Паисиевата, както и на други книги с историческа тематика като "История на Охрид - столица на България", "Хроника моравската мисия на Св.Св. Кирил и Методий", "Призренската епископия" и други. Създава революционна българска организация, която вдига през 1688 г. Чипровското въстание, последвано от Карпошовото въстание в западните български земи и предхождано от Второто Търновско въстание.
„История на България“ е отпечатана във Венеция през 1675г. на латински език. До 1985 г., и по идеологически причини, този изключително ценен ръкопис не е усърдно издирван. В архивите на Ватиканската библиотека, историкът Божидар Димитров открива част от труда – увод с 4 глави. Откритият ръкопис съдържа бележки на рецензента, от който проличава, че трудът се състои от около 20 глави.
„В увода си към произведението, Петър Бакшев ясно и трогателно изразява любовта си към родната българска земя. Това е изключение, понеже никой книжовник от онова време в поробена България не дава пряк израз на патриотичните си чувства. От съдържанието на четирите глави личи, че авторът си е поставил за цел да напише цялостна история на българския народ, която иска да представи с нейните най-значителни моменти, при това максимално обективно. Бакшев се стреми към достоверност и критически поглед към изворите. Той е убеден, че историографът не трябва да изхожда само от книгите, но и от личните си наблюдения и знания. Следователно Бакшев има намерението да постави българската история на по-широка нога, да я свърже с предания, с наблюдения над старини, да разкаже нещо и за българската природа. Казаното от Петър Богдан дава основание да се предполага един широк план, докосване до много не само историографски въпроси, свързани с духовната и политическата история на българите. Затова само може да се съжалява, че останалите глави не са достъпни за историческата наука.“ (Из „Петър Богдан Бакшев“, от Божидар Димитров)
„Запазените 4 глави показват широка историческа осведоменост. Отначало се разказва за заселването на българите отсам Дунава, за прародината, и за основаването на българската държава. Ценното в тази първа само българска история за българското самосъзнание е погледа към историческото минало като опора на настоящето, като средство за вдъхновение и разпала на патриотични чувства и самочувствие, позволяващи формулирането на цели и задачи за бъдещето.
Петър Бакшев е първия български историк не само с идеята за написване на „История на България”, но и с научния си подход към събитията и източниците, преодолявайки средновековния хронологически историзъм...“ (Пак там)
Христофор Жефарович
Роден е в Дойран през в края на 17-ти век. Името му се свързва преди всичко с прочутата му „Стематография“, отпечатана през 1741г. във Виена. Особен интерес представляват изображенията на няколко български и сръбски владетели и светци. Внушителен е българският герб. На черен фон е изобразен разярен лъв с корона. Под него е поместено четиристишие, което загатва за характерни черти на българския народ. Първообразът на държавния герб след Освобождението е именно от „Стематографията“ на Жефарович. В свои бележки той пише, че българите са „славни със своята сила“, че в миналото владеели „много кралства“.
Васил Златарски
Роден е в Търново през 1866г. Златарски е първият преподавател по история в Софийския университет, който се занимава със систематична научна дейност. На много ранен етап си поставя задачата да изгради цялостен подробен преглед на българската политическа история през Средновековието. Поради тази причина той никога не публикува отделна монография, а подчинява огромната си изследователска работа на многотомната, останала недовършена, „История на българската държава през средните векове”.
Публикува критични издания на няколко църковно-славянски текста, в хода на своята работа, и участва в теренни археологически проучвания в Плиска, Велики Преслав, Червен и другаде, резултат на което са и няколко обнародвани средновековни надписи. Приносът му към световната наука се състои в детайлния и критичен анализ на публикувани гръцки и латински извори, много от тях използвани преди него от Константин Иречек или Дринов. След него темите, свързани с политическата и културната история на средновековна България, се превръщат във важен дял от историята на византийската цивилизация.
Изгражда лични контакти с византолози и медиевисти от цяла Европа. Макар и тежко болен, през февруари 1934 г. той става председател на Организационния комитет на Четвъртия международен конгрес по византийски изследвания - най-значимият научен форум в областта на историческите науки, проведен в България през последното столетие (София, 9-15 септември 1934).
Според него, а и според редица други автори, както българската история не може да се изучава без познанието на византийската, така и много въпроси на византийската история не могат да бъдат разяснени без знанието на българската.
