Ако още не си го схванал или по някаква причина не си слушал досега, то нека ти припомня, че вината ти е родена още в първия ти ден на земята. Обвиненията към теб, човеко, продължават да се сипят всеки ден. Жив или мъртъв, обичащ и мразещ, просто дишащ – ти все си виновен за нещо, онеправдани. Самото ти съществуване е обида към този свят. Вината ти започва там, където започва желанието ти да видиш какво се намира зад хълма, да разбереш какъв е вкусът на ябълката и животното, да вземеш чуждото. Злината ти идва оттам, че все искаш повече, че знаеш, че можеш повече и все търсиш ресурсите да реализираш потенциала си, да олекотиш живота си, вероятно да го направиш по-смислен. Виновен си, защото имаш желания, логични и нелогични, виновен си, защото не си машина, защото имаш потенциала да достигнеш звездите. В главата ти има хиляди малки богове, които чакат да бъдат открити, не си тъпа машина, която очаква заповеди. Да се подчиняваш – това не ти е присъщо, не и на някакво фундаментално ниво, не и когато си в безизходица и нямаш никакъв избор освен да се бунтуваш. Виновен си, защото някъде там протича мисъл, защото още не си съвсем грохнал. Виновен си, защото още носиш някакви човешки черти.
Днес, от известно време всъщност, ти носиш вината за една камара престъпления и зверства само защото съществуваш, само защото имаш дързостта още да дишаш и да ходиш по земята. Онзи ден имаше такова заглавие в една иначе смислена медия: „Олимпиадата в Токио може да бъде най-зелената, защото на нея няма публика“. Перифразирам по памет. Това е просто цинично, даже за моя вкус. Може да не съм най-големият фен на човечеството и не е като да няма какво да искам от него, но ненавиждам мизантропията и произтичащите от нея идиотски изказвания, които в общо линии правят реверанси към Сталин и подобните нему човекомразци. Медийният шум и посоката, която той задава, сякаш напоследък се опитват да ни кажат едно: всичко щеше да е по-добре ако ни няма. Или, по-скоро, ако вас ви няма, защото някой все пак диктува. Кои сме ние, обаче, кои са те, има ли изобщо те или подобни заглавия са израз на колективна човешка вина, в която всички можем да се припознаем? Или някой вменява нещо на някого? Абсолютно не знам.
В последните години обаче има толкова много начини да се почувстваш виновен за нещо, човеко, че ако не го направиш, значи все едно не съществуваш. Една армия от екзекутори чака, за да ти обясни защо нещо не ти е наред, защо не живееш правилно и защо, съответно, планетата и вселената страдат заради теб. Един абсолютно просташки пример би бил яденето на месо. Да впиеш зъби в пържола, това вече е придружено с вина – не само, че някъде там едно животно е умряло заради теб, само за да можеш ти, на върха на хранителната верига, да го залееш с винен сос и да го гарнираш с картофи, ами в процеса си виновен и за унищожаването на планетата – парникови газове, ресурси и така нататък. Къде-къде по-хуманно (виждате ли противоречието?) е да бъдеш веган, толкова по-екологично, здравословно, толкова по-хармонично е. Нищо, че се учим как да правим цялото нещо с яденето на месо устойчиво, как да не хабим ресурси, не – ядеш месо, значи си унищожител, варварин, касапин. Купи си био и органик на тройна цена – хубаво е, нищо че един ден може да стане непосилно скъпо и да нямаш никакъв избор освен да станеш веган по принуда. Живот с кауза, кауза насила.
Освен че ядеш, ти дишаш. Оу, да не започвам с дишането. Хората са естествени замърсители – само с проклетото си дишане отделят толкова много въглероден диоксид, че планетата няма никакъв шанс, в общи линии заглавието от по-горе. Ако само спрат да дишат и да ядат за малко планетата ще бъде толкова по-хубаво място, край с климатичните промени и заплахата за съществуването. А и каква заплаха за съществуването може да има, ако премахнем самото съществуване? Абсолютно. Да оставим планетата на животните.
Вината ти се съдържа и в едната ти утеха да избягаш от мръсотията на големия град, като за целта използваш автомобил или влак или автобус, дяволе, но по пътя, като черна сянка, по теб тича мрачното усещане – виждаш го в задното огледало, чуваш го в шума на двигателя, едно простичко, но толкова ефективно обвинение: в този момент вредиш на света. Виновен си още защото пушиш, защото искаш да видиш какво е на другия край на света и се качваш на някой от чудовищните самолети, чиято единствена цел е да вредят на въздуха, да съсипват атмосферата, нищо е пътуването е един от малкото начини да разшириш кръгозора си, да отвориш съзнанието си, да попиеш някакво вдъхновение оставено от онези преди теб. Това послание идва от разни лицемери с частни самолети, разбира се, но не – не са фабриките, не е свръхпроизводството, не е презапасяването с оръжия, не е излишъкът – ти си в центъра на всичко. И какво е интелигентното решение? Да направим транспортът недостъпен, непосилно скъп, за да не можем аз и ти да го ползваме.
Виновен си, защото сутринта стоиш десет минути по-дълго в банята и разхищаваш водните ресурси, защото ползваш паста за зъби и убиваш рибите, защото си миеш косата с шампоани с „химия“ в тях, чат-пат искаш да изпиташ малкото удоволствие на риболова, да откъснеш цвете, за да го сложиш зад нечие ухо, от оня ден си виновен, защото искаш да опънеш хамак в парка, но междувременно убиваш дърветата, моля ти се, не забравяй (знам, това е съвсем друг вид идиотщина). Целият този шум идва от скъсалите с реалността представители на една бездушна световна бюрокрация, абстрактна и безформена, която вижда света в цифри, в статистика и закони, в сутрешен пресклипинг под формата на заглавия от няколко думи, прочетени в зали с тапицирани стени, дебели килими и влудяваща тишина. Бюрокрацията, която се тъпче в ресторанти със звезди Мишлен и се интересува точно толкова от мен и теб, човеко, колкото от кучето в провансалското си шато. Смееш ли да съществуваш? Чакат те други прегрешения.
Първо, нека не забравяме, че си мъж. Всъщност не, мъж или жена – все едно. Както все по-често става ясно и двете са абсолютно срамни и противоестествени, защото биологичните реалности просто не са на мода. Ако си мъж попадаш в групата на най-низките – не забравяй, задължително си сексистко копеле, интересуват те коли, мускули и, естествено, да мачкаш и подчиняваш останалите, защото това е природата ти. По подразбиране ти си чудовище, което трябва да бъде кастрирано, упоено, въдворено, сложено на хапчета, вкарано в лудница, по някакъв начин принизено. За инстинкти и желания дума не може да става, те са низки и в идващата дистопия трябва да бъдат контролирани, дали с хапче сома по Хъксли или чрез пропаганда, която да те лиши от всичко човешко, това предстои да видим. Да заявиш гордо, че си жена – това пък е престъпление срещу онези, които искат да са жени, но някои твърди закони не им позволяват, или пък срещу истинските сексисти или както там им викат днес, съответно вината не ти мърда. Изобщо, как така смееш да бъдеш? Най-искрено ми се струва (и от това усещане просто не мога да избягам), че онези безформени те се опитват да ни превърнат в нещо, което е малко по-интелигентно от тостер: учат ни как да говорим, какво можем и не можем да казваме, как да използваме и без това ограничената си свобода, къде можем да ходим, какво можем да мислим, какви предпочитания можем да имаме, как да гледаме на света, каква музика да харесваме, какви хора да харесваме, какво да четем, кого да приемаме, какво да порицаваме. На това аз му викам програмиране. Или пък social engineering, за да съм в крак с времето. Казват ни, че е за наше добро. Това е същата оная обезличена бюрокрация, която мисли вместо теб и ти казва кое е най-доброто за теб. Защото тя знае.
Бялата ти кожа също не е за изпускане. Тя трябва да бъде одрана, но първо ще бъде окаляна, оплюта, белязана от символи на разрухата и неправдата, разни индоктринирани невротици ще я размятат насам-натам като превзето знаме, защото в нея се съдържа цялата световна злина, цялата човешка несправедливост. Вярванията ти също те превръщат в мишена, макар че там трябва да поставим обективна граница – ако вярваш, че земята е плоска, ти си просто труден за описване, за това две мнения няма. Но да вярваш в Бог, да имаш дързостта да напишеш думата с главна буква – това също е престъпление срещу модерния научен, технологичен, дигитален, социален свят, в който всичко е тук долу. Може да не е вяра в християнския бог, може дори да не е в никакъв бог – това е без значение. Вярата е механизъм, инстинкт за самосъхранение, без който човек се превръща в парче месо, в просто животно, което обаче знае че ще умре. През последните няколко хиляди години то е живяло с идеята, че един ден, в момента на смъртта си, ще бъде част от божественото, от нещо по-голямо, от нещо повече. Но не! Нямаш право на тази утеха: ти живееш в петнайсети век, не си достигнал висотите на научно-технологичния напредък, ти дърпаш цялото човечество назад. Ти не си поклонник на новите дигитални религии, твоите пророци не са здраво стъпилите на земята инфлуенсъри и летящи в космоса милиардери, твоите храмове не са стадиони и правителствени сгради, ти си изгубен, ти си фанатик, декадент, преследваш илюзии и се самозаблуждаваш, ти трябва да бъдеш приспан, подиграван, подритван, докато сам не се отречеш от вярванията си. Виновен си, че имаш наглостта да вярваш в нещо. Лошото е, че живеем в свят на крайности и тези думи, от които вероятно се прокрадва теза, ще бъдат приети много погрешно, не за друго, а защото в момента съществува дуализъм – бюрократична, рационална технокрация от запад срещу „традиционен християнски морал“ от изток или нещо подобно. Изток срещу Запада с други думи, Путин срещу Байдън, диктатура срещу пропагандизъм, а аз ненавиждам и двете, ненавиждам в какво са се превърнали. Нека това да е ясно. Вярата не е лошо нещо. Технологиите не са лошо нещо. Лошо е тяхното политизиране, превръщането им в оръжие.
Интересно нещо е това вината иначе. Човек има нужда да се чувства виновен за нещо, по един мазохистичен начин тя му носи смисъл, измъчва го, но и посочва пътя към някакво спасение. Вината все пак е предпоставката за изкупление – без нея няма опрощение, няма висша цел, а висша цел трябва да има. Виновен си и носиш отговорност, нещо зависи от теб, човеко, значи действията ти имат значение, ти си бил причината за нещо. Хубаво е да си причина за нещо. Хубаво е да чувстваш, че можеш да променяш. Вина – значи има какво да се направи, нещо е в твоите ръце. Така, де: първородният грях вече не е на мода и днес имаме нужда от нова вина. Защото ти вярваш, че си виновен, хората около теб също са виновни и принадлежат към същия клуб, та покорно изпълняваш заръките на нещо абстрактно, за да живееш според кода, имаш своите ритуали, проповядваш на останалите, опитваш се да ги привлечеш към общността, към правия път, и всичко това с една единствена надежда – да се отървеш от бремето си, да изкупиш някакви грехове, да умреш спокоен и свободен. Да си виновен – това е начин на живот, това е само по себе си религиозно. Обаче днес обектът на вярата ти е закотвен на земята, има форма, той е нещо, което можеш да докоснеш – това просто не е достатъчно, за да запълни дупката в душата ти, оставена от звездите. Усещането да живееш с подобна вина, която размахваш като знаме, е точно толкова освобождаващо, колкото късият повод – фалшива свобода, никаква, измамно усещане за независимост и отговорност. Тя идва от други като теб, просто човеци, тя е вменена и инжектирана от медии и институции, следователно е подчинена на нещо. Това вече е робство. Да си роб на собствената си гузна съвест за всевъзможни неща не е рецепта за добър живот, не е рецепта дори за какъвто и да е живот. Вината е тъмна стая без прозорци и една единствена заключена врата, през която се процежда тънък лъч светлина – надеждата, че, може би, някога ще успееш да излезеш.
Да страдаш заради прегрешенията на предците си, на семейството си, на гилдията си, просто ей така, по принадлежност – няма нужда да ви припомням къде това се е случвало с античовешка жестокост. Истина е, че във всеки от нас дреме по един средновековен екзекутор, военнопрестъпник, диктатор, сериен убиец, всички носим този капацитет за зло. Вероятно много от нас биха били точно такива при подходящи обстоятелства. Но човекът има и друга страна. И, каквото и да си говорим, тя е онази, която се проявява по-често. В нея откриваме порива към творчество, там се преплитат бои и звучи несвирена досега музика, там е любовта, там е желанието за живот, съчувствието, там се шири фантазията, там е създадено всичко, което ще остане. Човекът е същество на два свята, но, струва ми се, все повече обръщаме внимание само на земната си страна, на баналностите на тялото, на тъпите удоволствия, с които отлагаме неизбежния край, на физиологията, не на полета сред звездите, на който така или иначе сме способни. Лесно е да вмениш вина тогава. Една цяла огромна държава живее в плен на вината именно заради зверствата, които са извършвали ръцете на предците ѝ, именно заради физическата връзка – същата територия, същата кръв в същите вени. Щом едното се унаследява, унаследява се и другото – греховете, изглежда, са част от биологията. Една камара безумия тръгват оттук. Днес сме виновни заради цвета на кожата си по целия спектър, виновни сме заради политическите си възгледи, заради храната, заради навиците си, вредни или не, виновни сме заради предпочитанията си към изкуството, за предпочитанията си към дневния шум, за капризниченето, че нещо не ни харесва, че нещо ни харесва, че искаме или не искаме, че обичаме или мразим, че изобщо присъстваме на тази земя – все ще се намери някоя причина за колективна вина, все някой ще ти лепне етикет, човеко, и ще ти каже, че, независимо какъв си, ти принадлежиш на етикета си. Такъв е начинът ни на мислене.
По комунистически модел ние, днешните хора, страдаме заради греховете на ония преди нас. Все пак не ние построихме заводите, не ние застлахме градовете в дим, не ние бетонирахме плажовете и издигнахме индустриалния комунизъм и свръхпроизводителен капитализъм с безкраен растеж на пиедестал, не ние изядохме целия свят. Не. И не казвам, че не носим огромна отговорност, не казвам, че трябва да бъдем като тия преди нас, че бъдещето не зависи от нас и не ни принадлежи. Но освен отговорността ние носим вината, ей така, по генетичен път. По метода на приобщаването ние страдаме заради глупостта на нашите предшественици – днес ние сме гузните за един съсипан свят, ние убиваме планетата, ние сме виновни за изчезващите видове, за пластмасата в океана, за все по-бързо изчерпващите се ресурси, за неправдите, за бедността, за грозното. И имаме два варианта – единият е да погълнем вината на ония преди нас и да живеем с дамгосана душа, че всяко наше действие е равносилно на грях, или да си припомним, че в човека се крие нещо повече: не просто способност за промяна, но и безкраен капацитет за любов и творчество, за космическо безсмъртие и истинско величие. Защото моментите от историята, от които се носи вдъхновение, моментите, към които гледаме с истински копнеж и мечтаем да повторим, са именно човешко дело. Защото моцартовите партитури са човешки, защото гласът, който изпя бохемската рапсодия, също е човешки, защото човешки ръце създадоха Витрувианския човек и изписаха страниците на великите пророчески книги. Именно човек създаде боговете и магията, само човекът може да си представи бъдещето и да го реализира, точно човекът погледна към звездите и пожела да ги докосне, само той чу музика сред тях и искаше да я повтори. Защото си струва да бъдеш човек. И всеки, който се опитва, човеко, да те превърне в нещо по-малко, да превърне самото ти съществуване в проблем, е твой враг.
