Думичката дистопия се подхвърля доста често през последната една година. Ама така, някак безразсъдно, като монета от пет стотинки, която ти е паднала от джоба и не ти се занимава да си я прибереш. Наляво и надясно, дистопия това, дистопия онова – изблици, породени от вие-знаете-какво. Новинарски емисии и заглавия, излезли директно от фантастиката, военна техника по улиците, затворени градове, източни, западни и южни диктатори, бунтове, масово затъпяване и конспиративни теории, които никнат като цветя, пожари, паника, страх и смърт. Негативизъм ли? Не, реалност. Нашата си собствена реалност. Казват, че изкуството имитира живота, но че по-често става обратното, та това е и целта на този текст. Искам да видя дали наистина живеем в дистопиите на Оруел, Хъксли, Атууд, Бредбъри. Или само си приказваме? Искам просто да поразсъждавам на хартия, нищо повече. Мисля да хвърля един поглед и на филмите: „Snowpiercer“, „Equilibrium“, „Матрицата“. Ей така, да видим има ли нещо там, за което да се хванем. Или нашата антиутопия си е съвсем оригинална и неповторима. Първо, обаче, що е то утопия?
Утопията, бленуваното немясто, по дефиниция не съществува, затова е утопия. То е мечта и мъгла, една идеализирана версия на човешкото общество, описана първо от сър Томас Мор няколко века преди нашата си лична дистопия – през 1551 г., ако трябва да съм точен. Книгата, предвид факта, че все пак е писана преди почти 500 години, не прави свръхсилно впечатление сега, просто защото векът на нулите и единиците и черните екрани и хоумофиса и стрийминг платформите и джобния интернет се погрижи да предрусаме с информация от всякакъв тип, та вече нещо трудно може да ни изненада. И все пак „Утопия“ е значимо описание на едно идеално, хипотетично общество, което обаче е обречено на несъществуване. В книгата си (която между другото има страхотно издание, дело на издателство „Лист“) Томас Мор описва различните му проявления – от религиозното и политическото, до социалното и индивидуалното. Няма да се впускам в разсъждения дали това наистина е перфектното общество, защото просто не мога и познавам собствените си граници, а и това не е темата на текста. Затова се насочвам към пълната противоположност на утопията – дистопията, която си е само наша, дистопия, която обръща перфектното общество на Томас Мор и с черен ботуш го сритва в бъбреците.
Да започнем с очевидното – Оруел и „1984“. Геният, залегнал в „1984“, е неоспорим, при това далеч не само от литературна гледна точка. Аз лично предпочитам „Фермата“, някак още по-мрачна ми е, символиката е по-силна, а краят беше като юмрук в стомаха. В ’84 нещата са някак по-очевидни, по-чернобели, знаем, че партията е тумор, пуснал пипалата си дълбоко в душата и съзнанието, някак я няма заблудата. Там робството и подчинението, всичко античовешко и неестествено е изложено пред читателя – изход няма, няма и смисъл от бунт, защото партията знае за него преди дори да се формира мисълта за него. Малко като с Гугъл и Фейсбук и Инстаграм и техните реклами, които явно са изтеглени директно от подсъзнанието ми, не знам. Естествено, тази мисъл веднага създава паралели с екраните в „1984“, които Уинстън и всички други граждани на Океания не могат да изключат. Но пак – екраните са насилствено поставени във всеки дом, всяка тоалетна, всеки магазин, навсякъде, и знаем – тоя екран е лош, не казвай нищо, даже не си го и помисляй – мисловната полиция е зад ъгъла и идва да те рехабилитира и да те направи пълноценен член на обществото с палка, електрошок и, ако това не свърши работа – с лоботомия. Ясно е какъв е нашият еквивалент, не е някакво откритие. Разликата е, че ние с кеф си купуваме последния модел неизключваем екран, носим го навсякъде, говорим му, спим с него, къпем се с него, включваме му „локейшъна“, щото ни е полезно, ползваме и отключването с пръстов отпечатък и лицевото разпознаване и т.н., но не, всичко е под контрол! Корпорациите в нашия свят нямат общо с ония в сайбърпънк жанра. Нали? Да. Данните ни са защитени. Дистопиите са отредени на измислените светове. При нас това не е възможно, да не забравяме все пак, че правителството ни мисли най-доброто. Все пак неща като „Agent Orange“, операция „Mockingbird” и фактът, че по време на сухия режим в САЩ правителството целенасочено отравя нелегалния алкохол с различни химикали, е просто конспирация. Абсолютно. Или че влиза във война с Виетнам заради несъстояла се провокация? Сещам се за Хитлер и неговия военен казус с Полша. Кен Киси и Алън Гинсбърг тотално не са участвали в „MKUltra“, даже какво е това „MKUltra“ изобщо? Правителствата тръгват по правия път, изглежда, и конспирациите остават в миналото. Сега всичко е точно. Телефонът в джоба ви е полезно средство, което носи само позитиви. Моля, моля, само идиотите вярват в конспирации. Истинският човек на бъдещето вярва в масовката медии, които ни казват, че всичко е наред. Няма повод за паника. Светът върви към светло бъдеще. Честно.
Бредбъри. Тук даже няма и какво да задълбавам. Помните ли как преди две години в Полша горяха книгите за Хари Потър? Били „светотатствени“, заплаха за християнството в Европа, същото това християнство, което в последните две хиляди години е издържало на какво ли не. Проповядвали вяра в черни магии и суеверия. Наистина, в монотеистичните религии не може да съшествува сила, която някак да се съизмерва с единия бог, обаче Хари Потър? Поляците здраво надценяват малкия магьосник и още по-здраво подценяват хората, но както и да е. Вярно, че Хари е момчето, което оцеля и се справи с Волдемор, ама чак пък толкова? Идиотизъм, нали? Коя година е, защото хич не ми е научнофантастично и еволюирало, напротив – върви назад. Полша падна на нивото на Саудитска Арабия, където цензурират Мечо Пух, защото в анимацията има говорещо прасенце, а прасенцата не просто не трябва да говорят – те не трябва и да съществуват. И за това сигурно е виновна религията? Не, виновни са хората. Доказаха го година по-късно, макар и онлайн. В онова място, наречено Тик-Ток, чиито администратори доказано ограничаваха достъпа на „грозни, бедни или инвалиди“, вървеше поредната спасяваща света кампания, а именно – горенето на книгите за Хари Потър. По-интересна е причината: Дж. К. Роулинг посмя да каже, че има такова нещо като жени, че само жените имат привилегията на менструацията, че една трансжена...всъщност не е точно жена. Роулин изказа мнение. Мнение, което е твърде близо до болезнена истина. Истината обаче не е на мода. На мода е да бъдем мили и състарадателни, дори когато това означава да лъжем. Мнение срещу горене на книги. Знаем кои горяха книги миналия век. Книгата е нещо свещено. И „Майн кампф“ не заслужава да бъде изгорена. Тя трябва да бъде прочетена, изучена, преподавана, за да не се повтори. Малко като със съветския ГУЛАГ. Чудовищните действия на комунистите, описани от Солженицин в „Архипелаг Гулаг“, се преподават като задължително четиво в руските гимназии, а на запад остават непознати. И преди да бъда обвинен в русофилство, нека кажа, че пиша от себе си и за себе си – писнало ми е от всички поравно.
Без да искам отново се връщам към „1984“. Работата на Уинстън беше да редактира миналото така, както партията продиктува. Помните ли онази снимка на Сталин? Диктаторът е застанал на брега на канала Москва-Волга заедно с Вячеслав Молотов, Климент Ворошилов и Николай Йежов – тогава началник на НКВД. Нарочно използвам тая смешна дума „началник“, отива на историята. Сталин разлюбва Йежов и нарежда разстрела му, после, досущ като в ’84-та, Йежов изчезва от снимката. По същия начин един часовник изчезва от ръката на войника, който поставя съветското знаме на покрива на Райхстага. Тия дни чувам, че Тръмп, след изпълненията в Капитолия, щял да бъде премахнат от „Сам вкъщи 2“ или поне такова е желанието на тълпата в Туитър. Не мога да си обясня подобно решение, освен с един аргумент: че май наистина живеем в дистопия, а това е един от хиляди примери за редакция на миналото. Оруел го е предсказал, Сталин го е практикувал, американците тръгват по същия път. Кенсъл културата, чиито поддръжници, не знам колко са, решават, че нещо „не е окей“ и не пасва на тяхната визия за света на бъдещето, упражняват натиск върху медиите и стрийминг платформите и какво ли още не и, о, чудо, то спира да съществува. Наистина ли? Тръмп може и да е най-проваленият президент в историята на Америка, но значи ли това, че трябва да го изтрием? Да изтрием Хитлер? Сталин? Пиночет? Иди Амин? Концлагерите, „Циклон-Б“, геноцидите, Холокоста? Да се правим, че не са се случили, това ли е идеята? Ако това не е дистопия, то имаме нужда от нова дефиниция на думата. Дефиниция, която да изтегли границите, защото абсурдите, които вече са възможни в нашия свят, явно не са достатъчни.
В едно интервю Джордън Питърсън, едновременно мразен и обичан, казва нещо чудесно: „Надявам се през новата година светът да се върне към нормални нива на глупост“. Нещо от тоя сорт. Колко хубаво би било само, нали? Помните ли света преди 15-20 години? Идиотите още нямаха трибуната на социалните мрежи. Плоскоземци, антиваксъри, хора, горящи книги, слаби умове, поддаващи се на масови движения и течения, фанатици, чакащи повика на поредния „тренд“, расисти с различни цветове на кожата, религиозни екстремисти, атеисти екстремисти, научни екстремисти – те все още нямаха платформа, чрез която да се намерят и да се обединят, поне не толкова масова. Гласът им се чуваше по изключение. Сега ефирът е техен. Другите – умните и хипстърите и предприемачите – разпространяват посланията им и им се присмиват, но все пак ги разпространяват. Въпрос на време е съзнанието да се счупи под отчайващата тежест на глупостта на модерния свят. Тъжно е. Плашещо е. Социалните медии дадоха свобода и трибуна за изразяване на мнение на хора без мнение, а всяко мнение, колкото и незначително, все ще намери някакви поддръжници. Идиотите управляват света. Тръмп/Байдън, Путин, Бойко, Лукашенко. Регулаторни органи и международни форуми, резолюции и бездействие. ЕС, ООН?. Резултати? Карикатура.
Хъксли. Сома. Помните ли сома? Сома е хубава метафора. Не очаквам да започнат реално да ни друсат с весели субстанции, те вече са тук. Сомата не е хероин, кокаин, алкохол, не е някакво весело прахче, доста по-тъпо е даже. Сомата на Хъксли е Фейсбук и Инстаграм, мемета и другите петстотин социални медии, милиардите видеа в YouTube, тя е Netflix и Spotify, тя е наркотик, безкраен поток от информация, новини, забавление, безкрайно съдържание, което просто не можем да отсеем. Сомата е синдромът на Netflix и скролването през фийда без причина. Сома е реалност, която не можем да осмислим, от която не можем да избягаме. Сома е тук и си е наша, но никой не я тика в гърлото ни, ние сами отваряме уста и даже искаме още. Сома е Холивуд и безмозъчност, супергерои и новинарски емисии, изпълнени с напрежение и страх, тя е очакването, че нещо всеки момент ще се случи, но нищо смислено така и не се случва. Къде са нашите Салвадор Дали и оня декадент Хенри Милър, къде са Сартр и Шостакович и Достоевски и Брамс, къде са златните години на джаза, падането на Берлинската стена, Студената война, къде е нашата борба, нашият смисъл. Няма го. Ние сме изгубено поколение. Гълтаме забавлението, гълтаме хапчетата под формата на видеа, претупани на две на три сериали, филмчета, с които да убием време, мемета, с които да убием деня, видеа, с които да убием нощта. Сомата на Хъксли е реалност. И е навсякъде.
Май не ми остана много място за филмите. В „Snowpiercer”, една наистина великолепна антиутопия, хранеха хората в задната част на влака с преработени скакалци. Предполагам, че е по-добре от някои боклуци, които ние ядем. Протеин, все пак. Кастовото разделение беше ясно определено там: Биг брадър обслужва двигателя в локомотива, след него са министрите или везирите или както там искате да ги наречете, а в края на влака? Там е жалкото простолюдие, което се прехранва от останки и трохи. Така де – ние. Нека това не се възприема погрешно, не агитирам за комунистическа революция и преразпределение на богатството, даже точно обратното – притеснява ме, че вървим назад, към комунизъм и пълна равнопоставеност. Равен старт? Супер. Равен изход? Трагедия. Дистопията на „Snowpiercer”, малко или много, вече се е състояла по разни краища на света, които още не могат да се съвземат от нея. В други този античовешки процес все още протича. На трети предстои.
Наскоро изгледах пак „Матрицата“ и двете ѝ продължения. Естествено, трудно мога да направя някакви директни паралели, но пък мога да си позволя една аналогия: перфектната виртуална реалност на Матрицата подхранваше хората и създаваше изкуствено усещане за щастие, сигурност и заземеност, за нещо реално, което обаче съвсем не съществува. Да, можем да се впуснем в спора „какво е реално“, но за целта на текста го пропускам. В замяна машините ни изпиват и от произведеното от телата ни биоелектричество задоволяват собствените си безкрайни нужди от енергия. Има една такава модерна сентенцийка, че „ако продуктът е безплатен, значи продуктът си ти“. И като се сетя за нея, а и в контекста на „Матрицата“, пак ме тегли към социалните медии, честно, не е нарочно. Да вземем Инстаграм (невероятни прозрения няма и тук, просто разсъждения). Инстаграм ни захранва с една разкрасена, напудрена, гримирана, фотошопната виртуална реалност, показва ни сцени от несъществуващи утопии, инжектира инстантен грам хероин в системата ни и очакванията излитат през тавана. В реалния свят нещата стоят малко по-различно, естествено. Хубаво е да виждаш хубавички неща, обаче, и мозъкът малко по малко предрусва и се пристрастява. Инстаграм си става паралелен живот. Там всичко мирише добре, изглежда добре, там нищо не е грозно, счупено, всичко е внимателно аранжирано, пипнато, подредено, парфюмирано. Изкуствено. В замяна платформата си взима там каквото ѝ дадете под формата на данни: снимки, контакти и т.н., няма какво да обяснявам, после ги трупа някъде в някой сървър и ги използва както пожелае. Кеймбридж Аналитика? Фейсбук, ЦРУ и т.н. И преди да ми кажете да си сложа шапката от алуминиево фолио аз ще кажа, че Гугъл е ваш приятел. „И к‘во от това? Никой не се интересува от мене, давам си данните доброволно.“ Окей, няма да споря, но това съвсем не е най-лошото. Най-лошото е изгубеното време. Време, което може да бъде прекарано в нещо друго. И изгубеното внимание.
В увода на „Записки от подземието“ Достоевски казва, че хората не са клавиши на пиано. Не можеш да ги натискаш когато си искаш и да очакваш да издадат конкретен тон, да правят каквото пожелаеш. На мен пък ми се струва, че чудничко ни водят за носа. Още не сме официализирали петминутките на омразата, но сме доста близо: някой казва нещо, с което някой друг не е съгласен, този някой друг го качва в Туитър и започва да мрази, присъединяват се други, докато се усетим си имаме ново социално движение и поредния хаштаг, който се бори с господ знае какво. Фейсбук знае повече за вас, отколкото собствената ви майка. Телевизорът, медиите и интернет ни облъчват постоянно. Съзнанието е претоварено, пред счупване. През последните 10 години процентът на психичноболните в Америка е скочил главоломно. Индивидът значи все по-малко, но пък зад ъгъла го дебнат масови движения, псевдоцъркви и секти, национализъм, либерализъм, капитализъм, комунизъм, самоорганизирани социални течения, хаштагове, групи, форуми. А в центъра стои той – мъничкият, малък, мизерен човек, който се опитва да запази човешкото. Сгърчен зад самопостроения зид, какъвто беше Пинк в „Стената“ на Пинк Флойд, опитващ се да запази последните си частици индивидуалност. Хенри Милър казва: „Да го духа вашето капиталистическо общество! Да го духа вашето комунистическо общество и вашето фашистко общество и всичките ви други общества! Обществото е създадено от индивиди. Мен ме интересува индивидът, не обществото.“ Грешка би било да завършвам с нещо друго, освен с това. Индивид, не общество. Уинстън намери своята Джулия и това беше достатъчно. Дори и за малко. Старият, повтарян до болка рефрен – любов, не война. Любов, не политика. Любов, не омраза. Любов, любов, любов. Нещо, което всички повтарят от векове. Нещо, което не спираме да забравяме. Любов. И истина. Толкова.
