От известно време се будя през нощта и сънят ми е цялостно преебан. Не е като изобщо да не спя. Примерно, ето днеска вероятно ще пием бири с тебе поне до 1-2ч. Ще се прибера напоркан, може би ще си измия зъбите и после ще си легна и заспя. Между 3 и 4ч. обаче задължително ще се събудя и след това вече не заспивам нормално. Главата ми бръмчи от спомени за най-различни по-скорошни или отминали неща и странни фантазии. Просъница някаква и така поне до 6-7. И не е от пиенето. В други вечери, в които си лягам съвсем трезвен към 12-1, пак става същото. Адски е изморително. Понякога между 4 и 7 пък съм изцяло буден и ми прехвърчат някакви произволни неща из главата... Майка ми какво прави, на някакъв приятел дали не трябваше да му се обадя, що така не съм чистил скоро... Тъпотии, братле, които така или иначе си ги мисля и през деня. Хич не ми е нужно да ми спъват съня. Най-рано в 7 заспивам пак. На следващата нощ вместо да си отспя, става пак същото. Всяка следваща сутрин съм все повече на парцал, в много от дните съм изнервен и така нататък...
Това е въпросът, че не съм някакъв уникален случай ... Стрес, мръсен въздух, лайняна храна, всякакви там емоционални и професионални проблеми. Ебах му майката, то сигурно половината град не спи добре. Мен обаче друго ме тормози. Много пъти като си седя ококорен в 5 и половина, примерно, и се сещам за тая песен на Уикеда - "Питам се". Дето Ерол също като мен стои ококорен на съмване и много иска да заспи и също като мен не може. Знаеш ли обаче защо? Защото се пита кой отговаря за началото и края и сам не знае той самия кой е и къде е и го боли.
Много ми се иска и моето безсъние да е такова, копеле. Възвишено безсъние. Тормози го човека смисъла от съществуването му. Мен ме тормози защо с някой приятел от гимназията сме загубили връзка или дали чистачката в офиса не се е обидила, понеже не й казах "Чао, лека работа" на тръгване оня ден. Може би фантазиите в просъницата са по-интересни, ама тях 15 минути след ставане вече не мога да ги възпроизведа. Дори не ме боли, просто ме е яд, че не спя, защото ще съм скапан на другия ден. Нищо не се питам, по същество. Ебати невъзвишената тъпотия...
И гледай сега, постепенно започнах все пак и аз нещо да се питам. В смисъл, най-очевидното - защо така не спя, защо са ми нужни някакви постоянни ретроспекции на ежедневието?
И като започнах да се питам, тогава дойде същинското поражение. Опитах се да се сетя кога започна всичко и се сетих, за съжаление. Фактически, спрях да спя нормално в онзи момент, в който ми намалиха заплатата с 400 лева. От една страна човек ще си рече - ами, нормално, ебати. От друга, при мен изобщо не е имало никаква драма от това намаление. Аз това нещо го знаех, че ще се случи от известно време насам. Шефовете имат някакви проблеми, за които си се шушука от месеци. Няколко човека ги съкратиха. Невъзможно е мен точно да ме съкратят, но ми намалиха парите, с обещание някога да ги възстановят. На мен обаче тия пари не са ми от никакво значение. Нямам големи разходи, припечелвам и отстрани, а ми идват и едни пари по семейна линия. Не че някога съм успявал да пестя, но това пък ме води към друго нещо съществено. Тотално не ме ебе за парите, или поне така си мислех. Считах се за надфинансово създание...
На тази работа съм и не ми се иска да я сменям, понеже съм си построил личния комунизъм там. Цялата (компютърна - б.а.) мрежа в офиса, кажи-речи съм я правил аз. Зорът беше да я оптимизирам и постепенно се стигна до момент, в който реагирам само на извънредни повреди или на идиотщината на някой служител-индианец, който не се е сетил да си рестартира рутера или да си пусне монитора. Разбира се, през определен период от време се налага да вкарам някакви важни подобрения. До такава степен обаче автоматизирах самото си работно съществуване, че изобщо и не усещам кога такъв момент на увеличени усилия е дошъл и заминал. През останалото време присъствието ми в офиса много рядко е наложително и по-скоро се превръща в някакъв вид отмора - гледам и чета разни неща, занимавам се със странични проекти и все пак съм на разположение за някой идиотски проблем...
От доста време изобщо не си налагам да стоя там в някакъв фиксиран работен ден. Имат ми телефона и другите координати, ако нещо стане. Евентуалната ми смяна с друг човек ще доведе до продължителен хаос, докато той научи тънкостите на моята мрежа или си направи своя. Заплатата дори с намалението ми е достатъчна. Подредил съм си нещата така, че да имам всичкото време и средства за страничните занимания, които ми представляват интерес. Пътувам. Замесен съм в няколко инициативи, на които викат "граждански" или "доброволчески". Имам време за навици, на които им викат "култура".
Аз победих отвътре корпоративната машина и съвременния гнет, произвеждащи закотвени на бюрото и пред екраните кухи лейки!
Или така си мислех ... Едно намаляване на месечните ми пари ме прати в дебрите на неочаквана постепенно развиваща се агония. Всъщност, в част от проблема се превърна самото му осъзнаване. Изобщо не съм сигурен дали наистина спусъка за безсънието беше заплатата, или от непрекъснатото разискване на тази теория в собствения ми мозък тя реално се материализира от нищото...
Стигна се до момента, в който започнах да поставям под въпрос цялостната си идентичност и разбирания - моралният фундамент, политическото его ... Аз не съм човек, който е свикнал да се съмнява в същността си, и вече съм близко до някаква параноя, депресия и каквото там още...
...
Опитах много на вид решения - съсредоточаване в различните от офисната работа занимания, спорт, разходки в планината, четене, марихуана, алкохол, секс ... По отделно и заедно, във всякакви комбинации. В няколко случая имах краткотраен успех. В един момент започнах тренировки по винг-чун, които в самото начало изтискват мускулите ти до предела. В последствие се прибирах вкъщи, вечерях леко, с едно момиче си разделяхме един джойнт и се чукахме по възможно най-лежерния и приятен начин. Това проработи точно три пъти. После пак започнах да се будя, а преди да заспя от тревата започнах да си мисля за смърт и работа ... Включително по време на секса... В такива моменти се насочвах към нещо друго - друг спорт, друго момиче, хобита, натрупал съм техника за фотография, звукозапис и за още 10 различни неща... Станах непостоянен.
Търсенето на лек в някои от случаите имаше финансови измерения и аз за пръв път от много време насам бях изправен пред угрозата да не ми стигат парите. Липсата на едни въшливи 400 лева изведнъж стана осезаема. Това, разбира се, нямаше да е така, ако, примерно, не предприемах странни пътувания до дома на неясен православен гуру в някакво родопско село, който да ми продаде за абсурдно много пари специален екстракт от жлезите на заклана коза... Ама трябваше да го видиш тоя, щеше да ти се допише. Продава ги тия билета измислени или на тежко болни и отчаяни хора, които метастазите още утре могат да си ги доизяли, или на баламурници като мен. Влизаш в една тъмна стаичка в къщата му. Тоя е седнал там по турски, а до него икона със собствения му образ. Представяш ли си бе, копеле... Дори не пипа парите. Оставяш му ги в една купа. Той ти връчва пликчето с нещата, обяснява ти как да ги свариш и кой откъде. Не знам дали парите са му само от това, но цялото село му бачка в някакви порутени текезесарски краварници, дето са били изоставени преди да ги купи. Шибанякът-пророк си има село и всички там го гледат като Багуан Ражнеш или нещо такова. Козешкият му цяр изобщо не ме изцери, а на връщане по тия тесни пътища за малко да ме насмете един камион. Тръгнах да изпреварвам без изобщо да преценя разстоянието, което никога не ми се е случвало, докато спях нормално. Добре, че човекът в моята лента наби спирачка навреме и успях да се прибера.
Липсата на пари вече беше някакъв проблем, а будните мисли се прехвърлиха от ежедневието към краха на личността ми...
В един момент опитах просто да свикна с новия ми режим на неспане, но чувството за поражение беше прекалено силно и съвсем се превръщах в кълбо от нерви. Пробвах също и да използвам будното време по разни креативни начини, даже прописах поезия. Като я четях на следващия ден за нищо не ставаше...
Не мога да се призная за победен, но същевременно не знам съвсем с какво се боря, разбираш ли? Струваше ми се немислимо някакви 400 кинта месечно да ме срутят. Все още донякъде така ми се струва, но вече прекалено задълбах в изчанчени мисловни конструкти. Бомбардирам си основите с питания - искрени ли са били характеристиките на личността ми, които съм афиширал пред себе си и останалите? Защо изобщо съм си мислел, че съм някаква по-специална част от съвременния пролетариат, освободен от оковите диверсант в безкрайните редици на системата? Кой съм, къде съм ... Евалата, Ероле, надявам се да си доволен... Това ли ти се случи и на теб в един момент? Най-накрая осъзнаха, че сте ска-комунисти, парите от участия намаляха и изведнъж стана трудно да се осъзнаваш класово? От коя класа изобщо си бил?
...
С месеците ден и нощ се спихнаха като в някой разказ на Маркес. Атмосферата се озвучава от брътвежите в главата ми. Все още успявам да функционирам, но само аз си знам какво ми е. Или съм наистина рационален, или еба ли му майката, но в нито един момент не съм станал опасно неадекватен спрямо себе си и другите. Не съм започнал да бръщолевя безмислици в трамвая. Поне така мисля. На няколко пъти се усещам, че не знам какво съм правил през последния половин час, макар да не се оказвам на някакви непознати места или нещо такова. Започнах да забравям разговори, уговорки ... На близките си съм разказал, но това не помага особено, а и не усещам особено голямо разбиране. Само някакво голо притеснение. Включително и у теб, копеле, обаче не започвай сега да се оправдаваш... Никой не обвинявам, понеже това са си мои неща...
Личните кризи най-напред стрелят в колективното начало. Може би се чувствам по-сам, отколкото всъщност съм. Сякаш обаче именно най-големите егоисти са тези, които най-много занимават другите с личните си драми, а ги няма никакви, щом трябва да помогнат на другите. Не знам. Вече се съмнявам във всичко. Виждам се по-скоро като някой прокажен, който сам трябва да си намери мястото встрани и да се оправя. Не мога да изисквам от никого да реши такъв вътрешен проблем. Той си е мой...
---
Всичко вече е наред. Спя си като пън вечер след вечер. И знаеш ли защо? От работа ми наложиха стриктно да спазвам работното време, ако не искам да ме изритат. Наистина щяха да го направят. Не мислех, че са готови. Причината изобщо да се сетят, че не ходя в офиса при строг график, е че се появи една тегава ситуация, на която не можах да реагирам. Пак бях будувал през нощта и към 8 сутринта съм заспал, явно този път по-дълбоко. Изобщо не съм чул телефона. Основният рутер забил и в офиса са нямали нито нет, нито връзка между отделните компютри. Каквито са индианци, на практика работата е стопирала и то в доста кофти момент на едни повсеместни отчети. Мен ме няма, телефон не вдигам, не отговарям в чат програмите. Станах към 11. След половинминутен разговор и един рестарт на машината всичко беше наред. Шефовете обаче никак не се радваха. Набързо проучили нещата и като отидох бяха готови за мен. Откога, викат ми, не идваш навреме? Добро утро, тъпаци, сигурно от 2 години, им казвам аз, без това "тъпаци". Тук сигурно щеше да е по-хитро да изшикалкавя нещо. Така и така, правя понякога изключения, зле ми беше днес, баба ми почина. Заеби. Безсънието и размислите ме бяха лишили напълно от сигурно най-важното човешко умение - вербалната скатавка, шикалкавенето. И те: Не става така. Вече ще си тука по часовник от 9 до 6, с един час обедна.
Аргументът, че могат просто да ми звънят ако ме няма, тая сутрин беше изгубил всякаква легитимност. Ситуацията беше наистина потенциално лайняна, особено ако бях останал заспал до обяд.
Окей, им казах, без изобщо да споря. Станах и си отидох към стаичката с първоначалната мисъл да пиша едномесечно предизвестие и да започна да преценявам кои неща да си взема първо. Да дойда на другия ден на работа в 9 беше немислимо поражение след намаляването на заплатата ми.
Нямам представа какво ми стана после. Защо изобщо ми пука за тая заспала работа? Мога да си намеря друга, много подобна, веднага. Защо изобщо останах на нея, още щом инсомнията ме налегна? Какви ли не промени потърсих, само не и тази. И реших да напускам.
После, като се прибрах у нас, пак бях в някакво състояние между съня и реалността, с което вече бях свикнал. Без изобщо да взимам такова съзнателно решение, същата вечер ядох вкъщи, гледах някаква тъпотия по телевизията, навил съм си часовника и съм заспал.
Събуди ме в 8. Бях проспал цялата нощ. Дори вече нямах ясен спомен кога за последно това се беше случвало. Ти сам знаеш откога ти ги говоря тези неща ... Смятай. В главата ми беше тихо. Имах само почти забравената рутина пред себе си - измий се, направи си едно кафе и намажи няколко филии, пали към работа. В девет бях там. Имаше някакви дреболии за вършене, но в общи линии целия ден посветих на различни неща - кореспонденции, други проекти, фейсбук, книги. Налегнало ме беше такова спокойствие. Направо щях да се разплача от кеф. Тръгнах си в 6 и се прибрах. Нея вечер заспах дори по-рано. Спах по-дълго. Отспивах си. Пак обаче станах в 8. Същото. Беше прекрасно. Две месеца оттогава. Първия само съм спал и съм киснал в офиса и вкъщи. После всичко си дойде на мястото, макар че малко се насилих да излизам... Вътрешно предпочитам само да си спя. Окей съм и да излизам, стига да ставам в 8 за работа.
Толкова ми е добре, братле... Трябва сигурно да се махна от работата, да намеря нова, но не мога да си го представя дори. Прекрасно е да спиш. Нека ме връзват в тая стая от 9 до 6. Искам тия бири, дето ги пиеме сега да са ми вкусни. Искам ганджата да не ме кара да мисля за погребения. Искам да мога пълноценно да съм ангажиран със страничните си неща. Това връзване ми позволява всичко това.
