Ето какво стана след като разкарах тежкото социалистическото наследство! Дремех пред компютъра, уморен от труда и голямото Бъргър Кинг меню, с което се наградих след него. Слушах Rage against the machine и примижавах от гняв. Другарката Бонка, вече Госпожа Бонка, ми се буташе и искаше внимание. Размишлявах върху светлото бъдеще. Иззвъня ми телефона, непознат номер.
- Ало, господине Авджийски! Жив ли си, менко, хехеее – насреща беше дрезгав младежки глас с модерна интонация, като за АйТиподкаст.
- Повече от всякога – отговорих – Кой е, бе?
- Иван Белогвардеев те безпокои. Удобно ли е за минутка?
- Кой?! – „Що за име“ си помислих, но нещо не ми се разясняваше коя е отсрещната самоличност - Виж, брат, имам едни задачки тука …
- Само за минутчица, братленце! Лафихме си онази вечер в „ТКЗС“, за един европроект…
Нищо добро не беше произлязло от този прокажен бар. Свърталище на успялата млада интелигенция, минималистичен интериор и имитации на Банкси по стените. Пияни ЕйчАр-ки и носители на тазгодишна награда за театрален дебют се спъват едни в други и се псуват на майка; наследствени ТиВи-продуценти и 24-годишни залязващи риалити звезди творят концепции за „забавно музикално предаване“ на уиски с йегери отстрани; стари бармани шмъркат от циците на алтернативни тийнейджърки. Всички са с тениски на Металика, ГънсНРоузес и сериала „Приятели“. Усеща се като футуристичен кошмар, който някой би сънувал след прекалено много гледане на телевизия ММ в зората на новия век. За този свят мечтаеха Роро и Дими от „Сленг“.
Ако се озова там, играя го Бийвъс или Бътхед, като неизменно си намирам на кого да споделя горните размисли и заедно да се смеем на околните. Винаги има поне няколко човека, които явно не искаме да сме в точно този бар. Накрая не си тръгваме без да сме си изпили парите и да сме се изложили пред риалити звездите и младите фотографи.
Нещо подобно се случи и при последното ми отиване. Точно бях повърнал в един писоар, когато зад мен на опашката в кенефа видях диджея на вечерта. Прегърнах го през рамо и право в очите му признах, че сигурно има качества, които аз може и да не разбирам, но много бих искал, след като си свърши спокойно работата, да замени асансьорната музика в сета му с „Ах, този дивен свят!“ на Паша Христова, за да си останем в бара само наши. „Какво стана с истинската хипстърия тук, мамка му?!“, попитах го, може би на прекалено висок тон или пък прекалено фамилярно. Приятел на диджея ме дръпна от него и ми каза, че се излагам като най-долен селянин и поне да си избърша повърнатото от брадата. Опитах се да се обясня, но вече не можех, стана ми много неприятно, извиних се и на двамата, и си тръгнах посран.
Малко преди това, вече се бях напил, имах спомен от разговор с някакъв случайник с подстригана брада, на когото явно съм си дал и телефона. „ТКЗС“ (съкращението се пазеше в тайна, но беше нещо от рода на "Текила, коз и зелев сок") е място, където „можещите“ си разменят много „свежи идеи“, повечето от които не прехвърлят фазата на неспазеното обещание „Другата седмица как си, за да се видим на трезво и да го изговорим?".
Този пич явно имаше по-упорити сърбежи да осмисля живота си. Думата „европроекти“ пък съвпадаше с плановете ми да запълвам вакуума от изхвърленото социалистическо наследство.
- А да, май се сетих. Евалата, Ванка – казах му, запазвайки отбранителна отегченост в тона – К‘во става?
- Всичко е 6, братски, при тебе – Белогвардейски тръгна да изоставя „минутчицата“ с някакви съвременни формалности. Е, щом иска да знае…
- Ами честно казано, точно изхвърлих един брутално огромен дъбов гардероб от най-зрелия социализъм, който беше останал от баба ми, ама го мразех и само ми се пречкаше – реших да съм максимално откровен – И сега хем съм доволен, но спалнята ми е полупразна и ми трябват пари за нов гардероб, хем дрехите ми са по земята, хем ми стана мъчно за баба ми. И котката тука ме нервира…
Другарката Бонка, вече Госпожа, измяука гальовно
- Ванка, онзи ден бях попрекалил и ако може да ми припомниш, извинявай …
- Няма к‘во, няма к‘во, хаха, не беше много във форма ти, но си говорихме как големият проблем у нас е, че хората само се оплакват и успелите и предприемчивите са недооценени от обществото …
Явно изобщо не съм можел да говоря и чувам, щом сме постигнали такъв консенсус. Може и да сме били с маски заради бацила.
- Та нашето НПО, „Гражданска Програма“ – продължи Ванката – сега реализира проект по една от оперативните програми на ЕС под надслов „Европейското Бъдеще Е Тук! Еманципирани, Самодостатъчни, Ерудирани“. Идеята е да се организират срещи в училищата, нали, учениците да говорят с успешни млади българи – банкери, учени, експерти, писатели, стартъп милионери – събрали сме хора. Щяха да са на живо, но дойде короната и затова сега ще правим видеа и ще ги прожектираме после на учениците. С теб говорихме да напишеш въпроси и да водиш видео интервютата. Хонорарите се превеждат веднага – 200 евро на видео.
Стана ми ясно защо съм се съгласявал и съм си дал телефона. Реших обаче в трезвия разговор да продължа да съм откровен.
- Виж, Белогвардейски, наистина бях пиян. Парите са много добри, братко, но не знам дали съм правилният човек. Свикнал съм да се присмивам на евроинициативите и стартъп милионерите.
- Белогвардеев съм. Човек, ние приветстваме повече от всичко обратната връзка и критичността! Чел съм твои работи, много си свеж! Точно такъв човек ни трябва!
- Ъъъ, добре, но мога да препоръчам мои по-читави колеги…
- Виж какво, Авджийски, честно казано малко бързаме, защото видеата трябва да започнем да ги снимаме утре – изплю камъчето Белогвардеев – Половин час работа, 200 евро, пишеш 5 въпроса, стоиш пред камерата и ги задаваш. Бенатова, Ани Салич, Хекимян – всички си имат друга работа. Нямам време да търся друг човек. Шефката, която е майка ми, ми е седнала на главата, защото едвам ги навих за тебе, понеже никой не те знае, и сега ми пили, че още не сме се разбрали. Яйце ми се пържи на гъза, казвай дали ще помагаш или да си е*авам п**ката майчина.
Откровено се впечатлих от внезапната балканска откровеност на Белогвардеев. Не мислех, че човек като него е способен на нея. Освен това не мога да взимам решения под такова напрежение и просто ставам уклончив.
----
Така на следващия ден рано-рано се озовах в едно оборудвано фотографско студио на пъпа на центъра на столицата. „Искаме някакъв реалистичен и разбираем образ на тия пуяци, така че малките дрисльовци да си кажат – Тоя или тая имат пари и са готини, искам да съм като тях“. Схващаш ли? Прас-фрас и отиваме да се напием“, беше ми описал задачата Белогвардеев, който след съгласието ми стана максимално циничен. На сутринта обаче отново беше зареден с безкраен запас смях от готиния, „евала“, „братленце“, „миличка“ и други умалителни. Може би защото и майка му беше там.
Около масата с веган-кетъринга и диспенсърите за джинджър-лимонада вече се приказваше, че Ники Кънчев се навил да направи останалите интервюта, но днешното трябвало да го покрие„някакъв Авджийски“. „Тоя пък кой беше“, попита някой. „Тежък наркоман, дето са го набедили за журналист. Чух, че наскоро хванал короната на някаква оргия и не знам що сега го викат тука да ни кашля“, вметнах сам в разговора, за да изградя по-интересно реноме пред закусващите осветител, звукар и хамалин. „Е, да му е*а майката, жена ми ще ме убие, ако разбере. Толкова ли е нямало други хора“, избълва звукарят. „Дреме им на тия рептили, даже им е оферта да се изпоразболеем, после ще ни вземат децата, т‘ва е планът за тоя вирус“, вметнах, взех един банан и тръгнах към гардероба.
Интервюто беше с една дама около 40-те, културтрегер от „Егоист“-поколението. След години на организиране на парформанси, експериментална режисура и нищене на изкуството и славата в лайфстайл телевизионни рубрики, преди един месец тя беше отворила ресторант до Докторската градина. Мястото предлагаше мултикулти прочит на Балкантурист – кебапчета и кюфтета по 5 лева с перуански подправки в каймата, шкембе чорба за 8 кинта със сирийско телешко и още 3-4 неща, като домашна ракия от померан за 10 лева малката. Пръскаха се от джаз концерти и литературни четения, без кой знае каква дистанция между присъстващите. Резервациите бяха с месец напред. Дамата беше много изискана, Белогвардеев трябваше да ходи да й търси кокаин преди да започнем.
Мен ме облякоха в ризка, панталони и маратонки от малко по-скъпите магазини в мола, сресаха ме, оформиха ми брадата и ме пудрираха. Седнах на един удобен висок стол пред матов черен екран срещу събеседничката ми. Осветителят, звукарят и хамалинът ме гледаха като ненормалник. „Начало“, се чу от място, което не виждах заради прожекторите.
- Госпожо Треклена, за мен е чест – казах. Дамата кимна с приветлива усмивка – Без да преувеличавам, Вашата работа определя облика на културния живот в София през последните 20 години. Сега сте и успешен ресторантьор. Каква е тайната на успеха?
- Благодаря Ви за този малко банален въпрос – определено ме жегна, но изхихиках сервилно - който обаче все още предполага интересни отговори. Няма да се уморя да повтарям, че всичко е малка доза предприемчивост и огромна доза здрава работа! Това е! Не се жалваш и нещата стават. Някои хора и цели етно… извинявам се, обществени прослойки, все не могат да ги схванат тези неща.
- Благодаря Ви за този отговор, който лично аз няма да се уморя да чувам. А какви заплати плаща един успял предприемач, като Вас самата?
Не сметнах влизането за толкова рязко, но последва мълчание и след малко от тъмното се чу „Стоооп“. На преден план излезе една дама на средна възраст с изкуствено разрошена коса - майката на Белогвардеев.
- Господин Авджийски, не знам дали й е удобно на дамата да отговаря на такива конкретики. Нали разбирате, ние целим с тези видеосрещи …
- Мила, – прекъсна я ресторантьорката – аз на к‘ви гадории и завист съм свикнала – двете се изкискаха - Не се тревожи толкова, пита човекът, ще отговоря.
Белогвардеева си отиде обратно в тъмното и се чу „Започваме от отговора“.
- Вижте – усмихна се интервюираната и без да иска се пипна по носа – Аз плащам добре, но изисквам много. За разлика от много хора, не крия, че дойдох от малък град и сама си извоювах всичко. Разбира се, имах запознанства със страхотни хора, приятели, които са ми помагали. Свикнала съм обаче да се боря и това искам да виждам насреща …
- И все пак, какви заплати се получават борбените служители на може би най-успешният софийски ресторант в момента? Нека младите ни зрители придобият представа как личният успех винаги води до благоденствие и за други лоялни хора!
- Плащам и 1500, плащам и 4 бона, зависи на кого и за какво - в последните думи беше вложен немалко маниер и нова загадъчна полуусмивка.
- Разговарях с ваша чистачка, от която разбрах, че взима под 40 лева на ден. Дори и при 30 работни дни това не са 1500 лева. Каза ми и че всички - от сервитьори до управители ги осигурявате на минимална.
Дамата почервеня. С никаква чистачка не бях разговарял, това за парите го бях чувал от бачкали за нея културни пролетарии. Принципно никакъв ме няма в блъфа и залагам лошо, импулсивно и злепреценено. Имах намерението да изкарам лесни пари за един съвременен гардероб. Но същината на ситуациата беше скъсала струните в душата ми до една. А явно и аз бях уцелил кафява нота.
- КАКЪВ Е ТОЯ КОМУНИСТ ДЕТО ГО МИ ГО ИЗТИПОСАХТЕ ТУКА БЕ!
- Братленцее, слабо! - Белогвардеев беше изскочил отнякъде, а рошавата му майка си седеше в тъмното и мълчеше многозначително заедно с останалите от екипа - Хора, дайте да се поуспокоим, напрегнахме се много!
- КОЙ ДА СЕ УСПОКОЯВА, КЪВ Е ТОЯ КОМУНИСТ, ЧЕ МИ БРОИ ПАРИТЕ - дамата стана рязко и събори дизайнерския стол. Измънках насреща нещо като "Извинете" - ТОВА ЛИ ПОКАЗВАТЕ НА ДЕЦАТА! ЕБАЛА СЪМ ВИ И ГРАЖДАНСКАТА ПРОГРАМА!
Тя излетя нанякъде, а видях, че майката и някаква друга от организацията тръгнаха да я гонят. Ванката ме гледаше кръвнишки. Зад него осветителят, звукарят и хамалинът само чакаха команда да ми скочат. Още повече, беше употребена думата с "к". За щастие, сетингът беше прекалено буржоазен за един хубав неравен побой. Врътнах се на пети и отидох да свалям скъпите дрехи. Останах си без гардероб.
