През 2013-та сърдити хора обясняваха как протестите ще върнат Борисов. През 2020-та сърдити хора обясняват как ще доведат Радев.
Сърдитите хора са не особено умни обаче. Протестът не е бакалска сметка, в която преди площада угрижен смяташ едни проценти, едни скокове и спадове на партийни лидери и спрямо тези проценти решаваш дали да отидеш или не.
Протестът е много просто нещо - създава граждански гръбнак, който политиката чупи десетилетия наред, хвърля на бунището цели поколения, инжектира отчаяние там, където е имало надежди. В този смисъл протестът е ортопедично занимание - опит за изправяне на този гръбнак, защото той е по-важен от която и да е партия и от съпротивителната му мощ зависи как и колко нагло се управлява държавата. Имам смесени чувства към всички кандидати за власт, но те дори не ме интересуват - властта не зависи толкова от самите личности (оставени без контрол всички започват да си приличат), а от това какъв граждански резерв ги наблюдава, следи и притиска.
Протестът е много повече между нас и нас - между това, че е имало едни подрастващи поколения през 2013-та, които тогава са гледали, а сега седем години по-късно са на площада, за да може на свой ред да бъдат гледани от следващите подрастващи, които после да бъдат отново там. Това е не само по-красиво, а много по-функционално и важно. В сравнение с тази дълга щафета политиците, техните проценти и лидери, са смешно незначителни. Става дума за златните стандарти на гражданското общество и нищо повече - нищо, не защото е малко, а защото те стоят над всичко останало.
